5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 89/2010 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 25
гр.София, 14.01. 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на първи юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Ковачева
ЧЛЕНОВЕ: Лидия Иванова
Емилия Василева
изслуша докладваното от
председателя (съдията) Л. ИВАНОВА
търговско дело под № 89/2010 година
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Агенция по заетостта-гр.София срещу въззивното решение на Б. окръжен съд, постановено на 26.10.2009 год. по в.гр.дело № 362/2009 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Карнобатския районен съд № 180/14.05.2009 год., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу В. П. Д. от с.Чубра, Б. област иск за заплащане на неустойка в размер на 4 412,47 лева по т.7.2 от сключения договор № 4-55/25.11.2004 год. за предоставяне на средства за разкриване на работни места по чл.55а от Закона за насърчаване на заетостта, както и обективно съединения иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за мораторна лихва от 1 375,85 лева за забавено плащане на посочената главница за периода до предявяване на иска, която претенция има акцесорен характер.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и в частност представената по делото молба с вх.№ 1495/18.04.2005 год., с която според касатора ответникът е потвърдил действията на лицето подписало процесния договор.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът не е конкретизирал основанието си за допускане на касационно обжалване, като е възпроизвел отново оплакванията си за неправилност на решението и най-общо е посочил, че спорът е решен в противоречие с практиката на ВКС, позовавайки се на три решения по приложението на чл.42, ал.2 ЗЗД на различни състави на ВКС, постановени при действието на отменения ГПК, както следва: р.№ 519/06.12.2006 год. по гр.дело № 282/2006 год. на І г.о.; р.№ 245/29.03.1999 год. по гр.дело № 643/1998 год. на ІІ-ро г.о. и р.№ 1906/20.10.1959 год. по гр.дело № 5643/1959 год. на ІІІ г.о. Счита, че въпросът дали с цитираната молба ответникът е потвърдил действията на мнимия представител и е санирал процесния договор е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба В. П. Д. от с.Чубра, Б. област не изразява становище по допустимостта за касационно обжалване и основателността на направените оплаквания.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото констатира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивният съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от особено важно значение за крайния изход на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца-касатор иск за неустойка по т.7.2 от договор № 4-55а/25.11.2004 год., сключен на основание чл.55а от ЗНЗ в размер на 4 412,47 лева, както иска за мораторна лихва за забавено плащане по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 1 375,85 лева, която претенция има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата. Анализирайки целият доказателствен материал по делото, съдът е приел, че между страните липсва валидно договорно правоотношение предвид безспорно установения по делото факт, че ответникът не е полагал подпис под процесния договор, нито е потвърдил действията на лицето, което го е подписало от негово име. Прието е също, че договорът не е породил действие между страните, тъй като е нищожен поради липса на съгласие от страна на ответника, който е оспорил този договор. При тези фактически данни е направен решаващия извод, че ищецът няма правно основание да претендира от ответника процесната неустойка за неизпълнението на този договор.
Видно от съдържанието на касационната жалба и допълнителното изложение към нея касаторът не е конкретизирал същественият материалноправен или процесуален въпрос обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, нито е изложил конкретни доводи, обосноваващи наличие на основание за допускане на касационно обжалване, което е негово задължение съгласно т.1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГК и ТК на ВКС. Касационният съд не е длъжен да го извежда от съдържанието на жалбата. Поставеният в края на допълнителното изложение въпрос: „дали с молба с вх.№ 1495/18.04.2005 год. ответникът е извършил потвърждаване на действията на мнимия представител и е санирал процесния договор” е фактически, а не правен въпрос и отговорът е изцяло в зависимост от фактите и доказателствата по конкретното дело. В тази връзка извършената от съда преценка на фактическия и доказателствен материал по делото е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. Ето защо оплакванията на касатора за необоснованост и неправилност на обжалваното решение, изразяващи се в погрешно тълкуване от съда на събраните по делото доказателства представляват касационни основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която има предвид противоречие със задължителната практика на ВКС по поставения съществен правен въпрос, която включва ППВС при действието на ЗУС, тълкувателни решения на ОСГК и ОСТК на ВКС при действието на З., както и решения на тричленни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 от новия ГПК, каквито касаторът въобще не сочи.
Представените с касационната жалба три съдебни решения на различни състави на ВКС, постановени при действието на отменения ГПК, не обосновават наличие на противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като различният краен изход е обусловен от различните факти по всяко едно дело, а не от противоречиво разрешаване на правен въпрос, който е предмет и на настоящото дело. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика по приложението на чл.42, ал.2 ЗЗД, която е в смисъл, че правно действие, извършено от чуждо име без представителна власт не поражда правни последици за мнимо представлявания и лицето, с което е договаряно. Тези действия могат да породят правни последици и то с обратна сила само ако лицето, от чието име са извършени ги потвърди. В този случай висящата недействителност на сделката може да се трансформира в действителност. При отказ за потвърждаване на сделката, обаче, трансформацията отпада окончателно и нищожността от висяща става окончателна и пълна. Наличието или липсата на потвърждение от страна на мнимо представлявания е въпрос на самостоятелна преценка от страна на съда с оглед доказателствата и фактите по делото. В тази връзка, като е обосновал съображенията си с фактите по конкретното дело, жалбоподателят неправилно поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е позоваването на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона по смисъла на цитирания текст е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързан с тълкуването му, какъвто не е настоящия случай, тъй като нормата на чл.42, ал.2 ЗЗД е пределно ясна и не се нуждае от тълкуване. Не бъдещото касационно решение, а съществения правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд трябва да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което касационната жалба не попада в приложното поле на цитирания текст.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Б. окръжен съд, постановено на 26.10.2009 год. по в.гр.дело № 362/2009 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: