5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 180
София, 23.03.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на петнадесети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 812/ 2010 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] -[населено място] срещу Решение № 30 от 9.ІV.2010 г., поправено за явна фактическа грешка[населено място] № 103 от 6.VІІ.2010 г., постановени по т.д. № 68/ 2010 г. на В. апелативен съд, с които е потвърдено Решение № 597 от 6.ХІ.2009 г. по т.д.№ 64/ 2009 г. на Д. окръжен съд в частта, с която е уважен искът по чл. 407 ал. 1 (отм.)ТЗ на З. Т. З. – от[населено място], [община] срещу [фирма] -[населено място] за 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, решението е отменено в частта, с която искът е отхвърлен за 15 000 лв., за която сума е уважен, и лихвата върху сумите е присъдена от 29.І.2006 г., с оплакване за неправилност и необоснованост. Жалбоподателят сочи, че изцяло обжалва решението, като излага и съображения, че след отчитане съпричиняване от водача на товарния автомобил, искът е частично основателен. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване поддържа основания по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК – счита, че въззивният съд е отказал да изследва доказателствата във връзка със съпричиняването от водача на товарния автомобил, с което се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС – Опр.№87/ 22.VІІ. 1969 г. по гр.д.№ 1270/1969 г. и Р. №1967/29.ХІ.1984 г. по гр.д.№ 1016/1984 г. на ВС и е нарушил принципа за справедливост при определяне размера на обезщетението. Жалбоподателят сочи, че непроизнасянето по всички направени възражения и достигане до фактически изводи в противоречие с доказателствата (СТЕ), въз основа на грешен мисловно – аналитичен процес и недопускане повторно изслушване на вещото лице, съставляват процесуално нарушение, което води до необоснованост – сочи в този смисъл Присъда № 102/15.ІХ.2008 г. по НОХД № 114/2008 г. на ВАС. Жалбоподателят счита, че съдът е нарушил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като не е съобразил П..№4/ 1968 г. на ПлВС, с което се е произнесъл по съществен материално -правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, не е обсъдил и преценил всички факти и обстоятелства от значение за размера на обезщетението, за което сочи съдебна практика: Р. от 21.І.2008 г. по гр.д. № 1308/2006 г. на СОС, Р. № 180/4.VІІ.2006 г. по гр.д. № 230/2006 г. на ВТАС по, Р. от 13.ІІІ.2009 г. по гр.д. №156/2007 г. на СГС, Р.№ 120/10.VІ.2008 по гр.д.№ 159/2008 г. на ВтАС и Опр.№133/ 20.ІІІ.2009 г. по т.д.№ 795/2008 г. на ВКС. Жалбоподателят отново излага оплаквания за твърдяните процесуални нарушения и счита, че в практиката се създават сериозни затруднения относно съпричиняване от страна и на друг участник в ПТП, при условията на независимо съизвършителство, затова решаването на въпросите е от значение за развитие на практиката.
Ответницата по касационната жалба З. Т. З. – от[населено място], обл. Д. по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва искането за допускане на касационно обжалване, излага и съображения за неоснователност по същество на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него съответно е потвърдено и изменено първоинстанционно решение, с което е уважен осъдителен иск и че обжалваемият интерес не е до 1000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното решение, като е потвърдено и изменено първоинстанционното решение, прекият иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен срещу застрахователя за 55 000 лв. и е отхвърлен за разликата до предявения размер. С оглед изявленията на жалбоподателя, съдържащи се в касационната жалба, че искът е частично основателен до размер на 10 000 лв. – 12 500 лв. поради участието в ПТП и на друго превозно средство – товарен автомобил, на което основание поддържа, че следва да се реши въпросът за съпричиняването по чл. 51 ал. 2 ЗЗД, следва да се приеме, че е влязло в сила, като необжалвано от първия ответник, въззивното решение и с него е установено, че са налице условията на чл. 407 ал. 1 (отм.) ТЗ за ангажиране отговорността на застрахователя по предявения пряк иск. За да реши спорните въпроси – за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД и на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил механизма на ПТП, участници в което са: застрахованият при първия ответник по риска ”гражданска отговорност” деликвент Д. Б. Б., управлявал лек автомобил “Ф.-куриер”, който е нарушил чл. 50 ал. 1 ЗДвП, следствие което по непредпазливост е причинил смъртта на намиращия се на тротоара пешеходец – син на ищцата, установено по НОХД № 347/2004 г. на Добричкия ОС, както и водачът на товарен автомобил ”Г. 66” с рег.№ ТХ 30 73 ТВ. Съдът не е уважил възражението на първия ответник за съпричиняване на вредоносния резултат от водача на товарния автомобил, по съображения, че това е недопустимо в настоящото дело, тъй като отговорността на застрахователя е във функционална зависимост от тази на деликвента и ограничена в рамките на последната, а по делото липсват твърдения и данни загиналият да е допринесъл за настъпването на вредите съгласно чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Съдът е посочил, че не е налице и хипотезата на чл. 53 ЗЗД, когато отговорността на водача на товарния автомобил, би била ангажирана в условията на солидарност с тази на застрахователя на водача на лекия автомобил и е отказал да изследва събраните в тази връзка доказателства.
С оглед изложеното, разрешените по делото материалноправни въпроси са: за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, когато пострадалият не е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат и в ПТП-то участници са две превозни средства (съизвършителство), и ищецът е насочил прекия иск срещу застрахователя на единия извършител, и въпросът за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Разрешените по делото процесуалнопрпавни въпроси са: за задължението на съда по чл. 12 ГПК да обсъди доводите на страните и всички доказателства и това по чл. 235 ал. 2 ГПК да основе решението си на приетите за установени обстоятелства по делото и върху закона.
Неоснователно е искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване на решението поради решаването на въпроса за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД в противоречие със съдебната практика. Очевидно не става въпрос за съпричиняване, както поддържа жалбоподателят, тъй като чл. 51 ал. 2 ЗЗД има предвид увреденият с поведението си да е допринесъл за настъпване на вредите, което в случая на е налице. Повдигнатият от жалбоподателя въпрос е за участие в ПТП-то и на друг автомобил, за съизвършителство, въз основа на което жалбоподателят неоснователно иска да се отчете това участие – на водача на товарния автомобил, на което основание да се намали застраховател – ното обезщетение, което жалбоподателят дължи на ищцата.
Въпросът не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, посочена и от жалбоподателя – Определение №87/22.VІІ.1969 г. по гр.д. №1270/1969 г. на ВС, в което е прието, че отговорността на други виновни съпричинители, може да се обсъжда по реда на регреса – чл. 54 ЗЗД. Тъй като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от тази на деликвента, съгласно чл. 53 ЗЗД отговорността при деликт е солидарна. Увреденият, респ. неговата майка – ищцата по делото – може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да било от длъжниците, като при предявяване на иска срещу един солидарен длъжник, той отговаря за целия размер на вредите, независимо от приноса за причиняването им. Солидарният съдлъжник не може да противопостави на ищцата възраженията на своите съдлъжници, нито ищцата е длъжна да раздели отговорността на съизвършителите и да води иск поотделно срещу всеки от тях. Когато ищцата събере вземането си от единия от солидарните съдлъжници, останалите не са освободени от задължение за плащане на обезщетението и по пътя на регреса платилият обезщетението, ще урежда отношенията си с другия съизвършител, съгласно чл. 127 ал. 1 ЗЗД. Размерът на щетата от действията на всеки съизвършител е от значение само в отношенията между тях, а не спрямо ищцата. Като е разрешил изложеният въпрос в този смисъл, съдът не се е произнесъл в противоречие със закона и съдебната практика.
Поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 2 ГПК, като жалбоподателят с представените съдебни актове не установява да е налице противоречива съдебна практика по този въпрос.
Тъй като материалноправният въпрос за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, е решен в съответствие със съдебната практика, която е в смисъл, че съпричиняване е налице, ако с поведението си увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, което в случая не е налице, неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по изложените процесуалноправни въпроси. Задължението на съда по чл. 12 ГПК и това по чл. 235 ал. 2 ГПК се отнася за релевантните за делото доказателства, а с оглед изложеното, че е неоснователно възражението на жалбоподателя за участие в ПТП-то и на друг участник, съдът не е имал задължение да допуска, събира и обсъжда неотносими към спора доказателства.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради произнасяне в противоречие със съдебната практика и по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие със задължителната съдебна практика – с оглед данните по делото, съдът е взел предвид конкретните обстоятелства – връзката на ищцата със загиналия й син, възрастта й и здравословното й състояние, начина й на живот в едно домакинство със загиналия, внезапността от загубата, душевните й страдания, които не отзвучават, приложил е критерия на чл. 52 ЗЗД, с което не се е отклонил от практиката на ВКС при определяне размера на обезщетението.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 30 от 9.ІV.2010 г., поправено за явна фактическа грешка[населено място] № 103 от 6.VІІ.2010 г., постановени по т.д. № 68/ 2010 г. на В. апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] -[населено място] да заплати на З. Т. З. – от[населено място], обл. Д. 1500 лв. – разноски по делото за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: