О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 471
гр. София, 01.07.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети март през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 526 по описа за 2012г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. К. срещу решение № 32 от 02.03.2012г. по в. гр. дело № 15/2012г. на Апелативен съд В., гражданско отделение, с което е обезсилено решение № 1034/19.10.2011г. по т. дело № 723/2011г. на Варненски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен евентуалният иск на [фирма] против [община] за присъждане на сумата 187 343,36 лв. на основание чл. 59 ЗЗД, производството по делото в тази част е прекратено, първоинстанционният съдебен акт е потвърден в останалата му част, с която са отхвърлени предявените искове по чл. 266 и чл. 86 ЗЗД и [фирма] е осъдено да заплати на [община] сумата 4 720,16 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Касационната жалба е насочена и срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено определение № 5092 от 10.11.2011г. по същото дело на Варненски окръжен съд, с което на основание чл. 248 ГПК е допълнено първоинстанционното решение, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 4 720,16 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писмено изложение към касационната жалба релевира доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
По иска с правно основание чл. 59 ЗЗД въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС: „налице ли е право на предявен иск в условията на евентуалност в случай, че страната сочи като основание и „неоснователно обогатяване“, квалифицирано от съда по чл. 59 ЗЗД, при условие, че първоначалният предявен иск е неоснователен и няма друг иск, с който обеднелият може да се защити?“.
По иска с правно основание чл. 266 ЗЗД въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата:
„1/ Писменото приемане без възражения на завършената поръчка от възложителя по извършените СМР представлява ли волеизявление за договорна връзка между страните, независимо, че възлагането в протичащия процес на изпълнение е установено, но то е различно от предварителното възлагане по одобрените проекти от възложителя по договор за поръчка?
2/ Ангажира ли се договорна отговорност при наличие на устно възлагане за извършване на СМР по предварително одобрените работни проекти, когато изпълнителят не се е отклонил от такова възлагане, за да може да изпълни възложената работа така, че да бъде годна за предвиденото в договора предначначение на поръчката?
3/ Следва ли да бъда ангажирана договорна отговорност на поръчващия след като поръчващият е приел целия обект чрез подписан тристранен приемо-предавателен протокол от 16.04.2009г. и акт образец 15 от 29.07.2009г.?“
Ответникът [община] чрез процесуален представител юрисконсулт А. Д. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяните предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като формулираните въпроси се отнасят до същността на спора, разрешен според доказателствата и установената фактическа обстановка, а решенията, цитирани в изложението към касационната жалба, са неотносими поради това, че в тях са разрешени други въпроси.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване допустим съдебен акт.
За да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 59 ЗЗД, въззивният съд е приел, че в посочената част съдебният акт е недопустим, тъй като иск с правно основание чл. 59 ЗЗД не е бил предявен. Решаващият съдебен състав се е аргументирал с обстоятелството, че правната квалификация на иска се определя въз основа на конкретните фактически твърдения на ищеца и заявения петитум, поради което, като е съобразил твърденията на ищеца за възлагане от ответника на конкретни допълнителни строително-монтажни работи срещу заплащане по същите цени, по които е сключен договора от 02.09.2008г., е квалифицирал иска по чл. 79 във връзка с чл. 266 ЗЗД. Относно допълнителните молби е направил извод, че същите не дават основание да се приеме, че е предявен иск за неоснователно обогатяване, тъй като не са изложени различни от вече заявените обстоятелства и петитум, а твърдението, че се касае едновременно до хипотезата на неоснователно обогатяване представлява втора правна квалификация на иска, която не е задължителна за съда.
По отношение на иска с правно основание чл. 266 ЗЗД е прието, че между страните след проведена процедура по ЗОП е сключен договор за ново строителство на пристройка към основна сграда на ОУ „П. В.“ в [община], ищецът е изпълнил възложената му работа съгласно договореното, същата е била приета от ответника и заплатена в договорения размер. След обсъждане на събраните доказателства /количествено-стойностна сметка, акт образец 19 от 16.04.2009г., свидетелски показания на свидетелите Т., Росица К., М. М., разменена кореспонденция между директора на ОП „Инвестиционна политика“ и зам. кмета на [община], тристранен протокол от 16.04.2009г. за установяване качеството на изпълнените СМР и годността за ползване на строежа и констативния акт за установяване на годността и приемането на строежа от 29.07.2009г./ въззивният съд е приел, че не е доказано наличието на договореност между страните за възлагане на претендираните допълнителни СМР. От друга страна, са изложени съображения, че липсват твърдения на ищеца, че претендираните като неплатени допълнителни СМР са били наложителни с оглед качественото изпълнение на последващите работи. Решаващият съдебен състав се е аргументирал и със сключването на договора от 02.09.2008г. по реда на ЗОП, който съгласно чл. 43, ал. 1 ЗОП не може да бъде изменян от страните, освен в изброените в ал. 2 случаи, какъвто не е процесният. Строително-монтажните работи, извън тези по архитектурната част, ВиК част и ел. част, чието заплащане се претендира, са различни от предмета на договора от 02.09.2008г., представляват самостоятелен предмет на договор с общината, какъвто не е доказано, че е бил сключен.
Относно присъденото възнаграждение за юрисконсулт на основание чл. 248 ГПК е приложена разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 от ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.
По иска с правно основание чл. 59 ЗЗД:
По отношение на иска с правно основание чл. 59 ЗЗД не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос „налице ли е право на предявен иск в условията на евентуалност в случай, че страната сочи като основание и „неоснователно обогатяване“, квалифицирано от съда по чл. 59 ЗЗД, при условие, че първоначалният предявен иск е неоснователен и няма друг иск, с който обеднелият може да се защити“ не е решен в противоречие с практиката на ВКС. В постоянната си и непротиворечива съдебна практика ВКС приема, че ищецът е длъжен в исковата молба да посочи фактическите обстоятелства, на които се основава иска и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято защита претендира. Задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум. В този смисъл е ППВС № 6/21.02.1979г., както и решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС, като е взел предвид изложените от ищеца в исковата молба факти и обстоятелства за възлагане от ответника на ищеца на конкретни допълнителни строително-монтажни работи срещу заплащане по цените, по които е сключен договора от 02.09.2008г., и петитума на исковата молба, е определил правната квалификация на иска – чл. 79 във връзка с чл. 266 ЗЗД. Обстоятелството, че с допълнителните молби ищецът е посочил, че претенцията следва да се счита предявена евентуално и като неоснователно обогатяване, е относимо към въпроса допустимо ли е последващо евентуално съединяване на иск срещу същия ответник, но на друго правно основание, какъвто въпрос не е разгледан от въззивната инстанция.
Позоваването на противоречие с ППВС № 1/28.05.1979г., решение № 25/22.02.2010г. по т. дело № 657/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. и определение № 632/18.10.2011г. по т. дело № 1147/2010г. на ВКС, ТК, I т. о. е неоснователно, тъй като същите са неотносими към настоящия спор. В ППВС № 1/28.05.1979г. са разграничени различните фактически състави, регламентирани с разпоредбите на чл. 55, ал. 1 и чл. 59 ЗЗД, от решение № 25/22.02.2010г. по т. дело № 657/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. се установява, че предявеният евентуален иск е с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като недопустимо е разгледан непредявен иск по чл. 59 ЗЗД, а в конкретния случай заявената с исковата молба претенция е на договорно основание – за заплащане на допълнително възложени СМР по чл. 79 във връзка с чл. 266 ЗЗД. Определение № 632/18.10.2011г. по т. дело № 1147/2010г. на ВКС, ТК, I т. о. е постановено в производство по чл. 288 ГПК, с него не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, поради което не съставлява постоянна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК.
По иска с правно основание чл. 266 ЗЗД:
Релевираният от касатора довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта относно иска с правно основание чл. 266 ЗЗД по чл. 288, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК.
Цитираните от касатора решение № 189/30.06.2008г. по т. дело № 793/2007г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 662/16.06.2009г. по гр. дело № 1075/2009г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, определение № 45/01.02.2010г. по т. дело № 846/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 211/09.08.2005г. по т. дело № 20/2005г. на ОС Бургас, ГК не обуславят извод за противоречива съдебна практика по едни и същи правни въпроси. Различният изход на конкретните правни спорове се дължи на различна фактическа обстановка, установена от представените по делата доказателства и различните твърдени в исковите молби факти и обстоятелства. В решение № 189/30.06.2008г. по т. дело № 793/2007г. на ВКС, ТК, II т. о. е прието, че договорът за строителство е без количествено-стойностна сметка и без конкретно договорена цена, която се е определяла в хода на строителството поради поетапно представяне на проектите от страна на инвеститора, поради което не е било и възможно предварително определяне и договаряне на цената. Решение № 662/16.06.2009г. по гр. дело № 1075/2009г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав и определение № 45/01.02.2010г. по т. дело № 846/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., с което не е допуснато касационно обжалване на посочения съдебен акт, се отнася до спор за заплащане на възнаграждение за извършена работа по инвестиционен проект за изграждане на административна сграда във връзка с проведена процедура на възлагане на обществена поръчка по ЗОП, като увеличението на възнаграждението се е дължало на окончателната Р. на изготвения и приет проект. По настоящото дело претенцията е за заплащане на допълнителни СМР, различни от количествено-стойностната сметка и договора от 02.09.2008г., за които, от една страна, не се твърди, че са били наложителни с оглед изпълнението на възложените с договора работи, а от друга, ищецът не е установил това обстоятелство по делото. Решение № 211/09.08.2005г. по т. дело № 20/2005г. на ОС Бургас, ГК е неотносимо, тъй като е постановено по искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, чл. 92, ал. 1, чл. 86, ал. 1 и чл. 55, ал. 1 ЗЗД, но не и по иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на въззивното решение в частта, с която е потвърдено определение № 5092 от 10.11.2011г. по същото дело на Варненски окръжен съд, с което на основание чл. 248 ГПК е допълнено първоинстанционното решение, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 4 720,16 лв., касаторът не е посочил релевантния правен въпрос. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. К. съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са не са налице данни, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32 от 02.03.2012г. по в. гр. дело № 15/2012г. на Апелативен съд В., гражданско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.