1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 535
гр. София, 05.08.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети юни през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 974 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. С. В. срещу решение № 1139 от 02.07.2012г. по в. гр. дело № 1632/2012г. на Пловдивски окръжен съд, VI граждански състав, с което е потвърдено решение от 17.02.2012г. по гр. дело № 20780/2010г. на Пловдивски районен съд, III гр. състав и ответникът е осъден да заплати на ищеца [фирма], [населено място] сумата 1 000 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е признато за установено, че [фирма] дължи на [фирма] сумата 24 536,06 лв., представляваща възнаграждение по сключени между страните договори за превоз на товари, за което са издадени шест броя фактури, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 25.05.2010г. до окончателното плащане, както и направените разноски в заповедното производство по ч. гр. дело № 7275/2010г. на Пловдивски районен съд, X. гр. състав в общ размер 2 791 лв. и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 2 791 лв. – разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и писменото изложение към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с основателността на иска по чл. 367 ТЗ, в противоречие с практиката на ВКС /определение № 722/18.11.2010г. по т. д. № 770/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 66/15.04.2011г. по т. дело № 770/2010г. на ВКС, ТК, II т. о./ и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: въпроси, свързани с доказателственото значение на фактурата, нейното осчетоводяване и ползването на данъчен кредит за установяване на валидно възникнали облигационни отношения между търговските дружества – страни в процеса; може ли наличието на договор за превоз да се установява със съдебно-счетоводна експертиза.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба и прави възражение за нейната недопустимост поради подаването й след изтичане на законовия тридесетдневен срок за обжалване и евентуално за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Въззивният съд след обсъждане на събраните писмени и гласни доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза е приел за установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ – за превоз. Транспортът се е извършвал по предварителна уговорка – устна или писмена, автомобилите са се изпращали на посочения адрес, където са се попълвали товарителници с посочване на мястото на натоварване на стоката и нейното количество. В товарителниците е отразявано къде е разтоварена стоката и кой я е получил, като впоследствие са издавани фактури. Решаващият съдебен състав е констатирал, че процесните шест броя фактури, издадени за всяка отделна транспортна услуга, описана в съответната товарителница, са осчетоводени от двете страни, включени са от ответника по иска в дневника за покупките, в справките – декларации за съответните данъчни периоди и е използван и разчетен в пълен размер данъчен кредит. Въз основа на така установената фактическа обстановка е направен извод за наличието между страните на правоотношение по договор за превоз и неизпълнено задължение на ответника по иска за заплащане на стойността на транспортните услуги – предмет на осчетоводените от него отделни фактури.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Предвид доводите в касационната жалба, изложението към нея и въззивното решение, посочените от касатора материалноправни въпроси са релевантни за спора, тъй като от тях зависи изходът на делото:
Съгласно постоянната практика на ВКС първичните счетоводни документи и вписванията в счетоводните книги следва да се преценяват от съда според тяхната редовност и съобразно другите доказателства по делото. В решение № 42/19.04.2010г. по т. дело № 593/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 23/07.02.2011г. по т. дело № 588/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 30/08.04.2011г. по т. дело № 416/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. е прието, че само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на купувача, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. В решение № 46/27.03.2009г. по т. дело № 454/2008г. на ВКС, ІІ т. о. е изразено становище, че дори от подписите върху фактурите да не може да се направи извод, че подписалите ги лица са били упълномощени от ответника да получи стоката, той е узнал за техните действия, видно от вписването на фактурите в дневниците за покупките, от извършеното частично плащане и тегления данъчен кредит в пълен размер по ЗДДС. Посочените решения на ВКС са постановени по реда на чл. 290 ГПК, представляват задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която се споделя от настоящия съдебен състав, която е приложима и към настоящия случай, предвид осчетоводяването на процесните данъчни фактури от ответника по иска, отразяването им в дневниците за покупка, справките – декларации за съответните данъчни периоди и ползването на данъчен кредит, и с която практика въззивният съд се е съобразил.
Въпросът „може ли наличието на договор за превоз да се установява със съдебно-счетоводна експертиза“ не е решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е установил фактическата обстановка след като е обсъдил всички събрани по делото доказателства /писмени, гласни доказателствени средства и заключение на съдебно-счетоводтна експертиза/. Заключението на съдебно-счетоводната експертиза е изготвено след проверка на счетоводствата и счетоводната документация /първични и вторични счетоводни документи/ при двете страни и ако ответникът по иска не е бил съгласен с него по отношение на констатираните счетоводни записвания и факти във връзка с ползването на данъчен кредит, е имал право да го оспори мотивирано и поиска повторна експертиза, което право не е упражнено.
Неоснователен е доводът за противоречие с определение № 722/18.11.2010г. по т. д. № 770/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 66/15.04.2011г. по т. дело № 770/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., тъй като посочените съдебни актове са неотносими към спора, защото разрешават друг правен въпрос, а именно въпроса „дължи ли получателят на товара по договор за международен автомобилен превоз заплащане на възнаграждение на превозвача, когато в самия договор /ЧМР – товарителница/ не е уговорено кой следва да заплати на превозвача и няма данни това да е извършено от страна на изпращача на товара”. В настоящия случай е прието, че задължението за заплащане на транспортните услуги е на ответника по иска, предвид издадените товарителници, данъчните фактури, които са осчетоводени и при ответното дружество /касатор в настоящото производство/ и ползвания данъчен кредит, поради което посоченото решение на ВКС не може да намери приложение.
Не е налице и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните за спора правни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, която е съобразена от въззивната инстанция и която не се налага да бъде променяна.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски окръжен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са налице данни, че такива са направени в настоящото производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1139 от 02.07.2012г. по в. гр. дело № 1632/2012г. на Пловдивски окръжен съд, VI граждански състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.