4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№350
София04.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на трети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
ч. т. дело № 1697/ 2014 год.
Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на К. В. К. – ЕТ с фирма ”К. К.” – [населено място], [община] срещу Определение № 639 от 17.03.2014 г. по ч.гр.д.№ 392/ 2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Определение № 6773 от 24.10.2013 г. по т.д.№ 4867/2013 г. на СГС, с което е производството по делото е прекратено на основание чл. 126 ал. 1 ГПК, с оплакване за неправилност по въпроса: по отрицателен установителен иск ищецът трябва ли да изчерпи всички основания на претенцията си или може последващо да предяви отрицателен установителен иск за същото вземане на различно основание. В Основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – счита, че определението противоречи на ТР№ 122/ 01.12.1986 г. на ОСГК на ВС, както и на постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК: Р.№133/26.10.2011 г. по т.д.№ 133/2011 г. на ІІ т.о. и Р.№55/22.02. 2012 г. по гр.д.№ 812/ 2011 г. на ІІ г.о. Поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, съгласно Р.№143/ 07.12.2010 г. по т.д.№ 1100/ 2009 г. на І т.о.; Р.№1670/21.11.2000 г. по гр.д.№ 791/2000 г. на ІV г.о. и Р.№816/21.09.1997 г. по гр.д.№ 884/ 1996 г. на І г.о.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение, с което се прегражда по – нататъшното развитие на делото, намира, че касационната жалба е допустима на основание чл. 274 ал. 3 т. 1 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното определение е оставено в сила определението, с което на основание чл. 126 ал. 1 ГПК е прекратено производството по делото. Изложени са съображения, че страната, която отрича съдебно предявеното за защита право, е следвало в предходното производство между същите страни, приключило с влязло в сила решение, да изчерпи всички възражения срещу съществуването му към момента на приключването на съдебните състезания. Съдът е аргументирал, че по предявения отрицателен установителен иск, ищецът е в процесуалната роля да отрича съществуването на правото, поради което се преклудират непредявените в предходното производство негови възражения срещу това съществуване с влизане в сила на решението. Съдът е посочил, че по предходното дело, за да отхвърли иска за установяване, че вземането не е погасено по давност, съдът по необходимост формира изводи, потвърждаващи валидното възникване и съществуване на спорното право към приключване на устните състезания, като непогасено на други основания извън погасителната давност, включително плащане и/или прихващане. Обосновал е, че поради непредявяването им в производството, приключило с влязло в сила решение, такива правопогасяващи възражения са преклудирани, затова е недопустим повторно предявеният отрицателен установителен иск между същите страни и за същото искане.
Разрешеният по делото процесуален въпрос: допустим ли е отрицателен установителен иск за недължимост на вземане поради твърдяно от ищеца плащане и извършено от ответника прихващане, когато с влязло в сила решение между същите страни, е отхвърлен иск за установяване, че вземането е погасено по давност; и длъжен ли е ищецът да изчерпи в първото дело всички свои възражения срещу вземането и преклудират ли се непредявените вземания, е релевантен за делото, тъй като обуславя допустимостта на иска.
Неоснователно е поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. ТР №122/01.12.1986 г. на ОСГК на ВС няма отношение към въпроса, тъй като се отнася за връщане на престации по развален по съдебен ред договор, за което трябва да има искане. Постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК Р.№133/26.10.2011 г. по т.д.№ 133/ 2011 г. на ІІ т.о. е за значението на диспозитива на решението, като източник на силата на пресъдено нещо, а не на мотивите. Въз основа на Р.№55/22.02.2012 г. по гр.д.№ 812/ 2011 г. на ІІ гр.о. не може да се приеме, че ВКС е решил въпроса в друг смисъл, тъй като е приел, че отречено спорно право с влязло в сила решение, не може да бъде предявено в нов процес между същите страни както чрез иск, така и с възражение.
Жалбоподателят не доказва да е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. В Р.№143/07.12.2010 г. по т.д.№ 1100/2009 г. на І т.о. е аргументирано, че забраната за пререшимост на спор, решен с влязло в сила решение, важи при пълен субективен и обективен идентитет между заявения предмет на спорното право и постановено между страните решение, като са ирелевантни констатациите в мотивите по правнорелевантни за спора факти и преюдициални отношения, тъй като не се ползват със сила на пресъдено нещо, Р.№ 1670/21.11.2000 г. по гр.д.№ 791/2000 г. на ІV г.о. е за значението на диспозитива, който определя обективните предели на СПН по иск за обезщетение за ползване на имота, възстановен по ЗВСОНИ и за доказателствената тежест на ищеца, а Р.№816/21.09.1997 г. по гр.д.№ 884/1996 г. на І г.о. е по въпроса, че предметът на иск за делба, е различен от този по иск за разваляне на договор по чл. 87 ал. 3 ЗЗД.
Дори да се приеме, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата, постановено е от ОСГТК на ВКС ТР №8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/ 2012 г. по въпросите за правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права, налице ли е такъв когато ищецът има възможност да предяви осъдителен иск, и за доказателствената тежест на страните, което ТР следва да намери съответно приложение и по отрицателен установителен иск за вземане в частта относно характера на иска и обективните предели на СПН на решението. В Тълкувателното решение е прието, че при отрицателно -установителните искове за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи всички основания, на които то е могло да се породи, и когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост, претендираното от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо го основание, а с оглед на всички възможни негови основания. При установителните искове (и отрицателните) в най -голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор, и когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на делото е отричаното от него право. При отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи всички основания, на които то е могло да се породи. Ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право.
В съответствие с изложеното въззивният съд е приел, че искът е недопустим, тъй като ищецът в производството по гр.д.№ 588/ 2010 г. на ВрОС е следвало да изложи всичките си възражения относно несъществуване на задължение към ответника, като незаявените възражения се преклудират и ищецът не може да ги заяви отново в последващо производство. В предходното производство съдът по необходимост формира изводи относно валидното възникване и съществуване на спорното право на основания извън погасителната давност (включително плащане и/или прихващане). С отхвърлянето на отрицателния установителен иск по гр.д.№588/2010 г. на ВрОС, е отречено правото, което е било негов предмет, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, което произтича от ирелевантността на основанието, като индивидуализиращ белег при отрицателно – установителните искове. Силата на пресъдено при отрицателните установителни искове има по-широки обективни предели. Ищецът може да предяви нов отрицателен установителен иск за правото, което е било съдебно отречено, само ако го основе на факт, възникнал след приключване на устните състезания по предходното дело, по което е постановено решение. Искът, предявен в настоящото производство е недопустим на основание чл. 126 ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 639 от 17.03.2014 г. по ч.гр.д.№ 392/ 2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: