1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 400
гр. София, 12.06.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на девети април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 661 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма] /в ликвидация/, [населено място] срещу решение от 16.02.2012г. по гр. дело № 8502/2011г. на Софийски градски съд, Въззивна колегия, II-Б отделение, с което е потвърдено решение от 14.02.2011г. по гр. дело № 9265/2010г. на Софийски районен съд, 79 състав и [фирма] в ликвидация е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 5 000 лв. – разноски по делото пред СГС. С потвърденото решение на СРС са отхвърлени предявените от [фирма] в ликвидация, [населено място] против [фирма], [населено място] искове искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 294, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата 24 610,83 лв. – стойност на доставени стоки по пет фактури, сумата 22 000 лв. – лихва за периода от 01.02.2003г. до 26.02.2010г. и законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2010г. до окончателното плащане на сумата.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:
„1/ Дали потвърдителните писма по чл. 22 ЗСч са признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, водещо до прекъсване на давността;
2/ Представляват ли признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, когато са подписани от лица, натоварени от органите на управление на предприятието с извършване на инвентаризация на пасивите при съставяне на годишния финансов отчет;
3/ Следва ли да се приложи презумпцията по чл. 301 ТЗ, когато са подписани от лица, натоварени от органите на управление на предприятието с извършване на инвентаризация на пасивите при съставяне на годишния финансов отчет, но между страните съществуват трайни търговски отношения, задълженията по фактурите са осчетоводени и размерът на задължението, посочен в потвърдителното писмо, кореспондира с размера на вземането;
4/ Следва ли да се приложи презумпцията по чл. 301 ТЗ, когато с отговора на исковата молба ответникът е направил изявление, че молбата за потвърждение е подписана от лице без представителна власт, което представлява становище по делото, но не и изрично противопоставяне на неговите действия по смисъла на чл. 301 ТЗ.“
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор да продажба на движими вещи през 2002г. като са издадени пет броя фактури през 2003г. и 2004г. Изводът за неоснователност на предявените искове е аргументиран с изтекла петгодишна давност съгласно чл. 110 ЗЗД по отношение на цената на стоката и тригодишна давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД относно лихвата. Изложени са съображения, че вземането по фактурите е станало изискуемо от деня на издаването им, тъй като от този момент ответникът е придобил правото да получи вещите и е възникнало задължението да плати цената – по четири от фактурите през 2003г., а по една от фактурите през 2004г., като петгодишният давностен срок е изтекъл съответно през 2008г. и 2009г. при предявена искова молба през 2010г.
Направеното от ищеца възражение за прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД с признаване на вземането от длъжника с писмо изх. № 88/23.01.2008г. е прието за неоснователно, тъй като посоченото писмо не съдържа изрично волеизявление за признаване на вземането на въззивника, а само удостоверява какво е салдото по партидата му, а от друга страна писмото не изхожда от лице, което е представител на длъжника. Въззивният съд е изложил съображения, че разпоредбата на чл. 22 ЗСч не овластява лицата, имащи право да извършват инвентаризация на активите и пасивите на предприятието, да го представляват пред трети лица.
Според решаващия съдебен състав разпоредбата на чл. 301 ТЗ не може да намери приложение, тъй като осчетоводяването на фактурите представлява потвърждение на договора за покупко-продажба, ако е сключен от лице без представителна власт, но не и признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. По отношение на писмото няма данни, че законният представител на ответното дружество е знаел за него и своевременно след връчване на исковата молба с доказателствата е възразил за липса на представителна власт на подписалото го лице.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Предвид доводите в касационната жалба, изложението и въззивното решение първите два материалноправни въпроса се отнасят до приложението на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Съгласно трайната и непротиворечива съдебна практика /решение № 100/20.06.2011г. по н. д. № 194/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о./, че признание на вземането по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок от длъжника, респективно неговия представител, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора.
Останалите материалноправни въпроси се отнасят до приложението на чл. 301 ТЗ, съгласно която разпоредба, когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. Приложението на чл. 301 ТЗ е резултат на конкретна преценка на релевантните факти и доказателствата по делото. Констатирайки, че по отношение на писмото за потвърждение изх. № 88/23.01.2008г. няма данни, че законният представител на ответното дружество е знаел за него, въззивният съд е приел, че узнаването е станало с връчване на исковата молба и доказателствата към нея и представителят на ответното дружество своевременно с отговора на исковата молба е възразил за липса на представителна власт на подписалото го лице. Съдът, обсъждайки събраните доказателства, е изяснил фактическата обстановка, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е постоянна съдебна практика, според която осчетоводяването на фактурите представлява потвърждение на договора за покупко-продажба, ако последният е сключен от лице без представителна власт, но за да се приеме, че с него се признава вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, е необходимо това волеизявление да е пряко и недвусмислено изразено, включително и с конклудентни действия. Дали лицата, които са натоварени от органите на управление на предприятието с извършване на инвентаризация на активите и пасивите при съставяне на годишния финансов отчет, са оправомощени да признават вземанията по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД е въпрос, който е свързан с правилността на въззивното решение, а отговорът му е обусловен от доказателствата по делото и установяване на възложените им функции.
Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Представените от касатора съдебни решение не установяват противоречива съдебна практика по релевантните за спора материалноправни въпроси, тъй като се отнасят до друга фактическа обстановка.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните за настоящия спор материалноправни въпроси има формирана трайноустановена съдебна практика, която не се налага да бъде променяна.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не следва да се присъждат, тъй като такива не са направени и не са поискани в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 16.02.2012г. по гр. дело № 8502/2011г. на Софийски градски съд, Въззивна колегия, II-Б отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.