8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 539
гр. София, 10.07.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 844 по описа за 2011г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците Ваня Г. Иванова и И. Н. И., последният чрез адв. В. Г. И. срещу решение № 124 от 14.01.2011г. по гр. дело № 1064/2011г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав, с което след частична отмяна на решение от 26.01.2009г. по гр. дело № 4838/2007г. на Софийски градски съд, ГК, I-4 състав е отхвърлен предявеният от В.Г. И. и И. Н. И. против Е. Е. И., действаща чрез нейната майка и законен представител О. В. Н., иск за заплащане на сумата 9 775,98 лв., представляваща разликата между дължимата наказателна лихва /от 20%/ върху главницата от 182 000 лв. съгласно договор за банков кредит № 771/25.10.2005г., сключен между С. и Е. Ц. И., и присъдената законна лихва върху същата главница до окончателното изплащане на задължението по издадения изпълнителен лист и по изп. дело № 325/2007г. на ЧСИ В. Л. за времето от 15.01.2007г. до 26.11.2007г., и ищците са осъдени да заплатят на ответницата сумата 996 лв. – направени разноски за двете съдебни производства.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК по следните материалноправни въпроси:
1/ въпросите, свързани с приложение на разпоредбите на чл. 20, чл. 20а, чл. 99, ал. 2 ЗЗД, относно тълкуване на договора за цесия, неговото действие, приложно поле, обхвата на прехвърленото вземане, преминаване на прехвърленото вземане върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтекли лихви, са решени в противоречие с практиката на ВКС, решават се противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото;
2/ въпросът „Размерът на вземането на [фирма] съгласно договор за банков кредит №№ 771/25.10.2005г. и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 26.01.2006г. включва ли наказателна лихва в размер 20% след снабдяване на банката с изпълнителен лист, т. е. за периода считано от 15.01.2007г. до окончателно изплащане на задължението, или размерът на вземането на [фирма] е този, който е определен към датата на започване на производството по чл. 242 и сл. ГПК /отм./ за издаване на изпълнителен лист, който включва наказателна лихва 20% до тази дата“ е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото;
3/ по въпроса „Сключването на договора за цесия от 26.06.2007г. след издаването на изпълнителен лист означава ли, че вземането на банката по договора за банков кредит е определено по пера и размери в изпълнителния лист от 06.06.2007г., издаден в полза на [фирма]; означава ли, че банката не разполага с права върху вземания след тази дата /20% наказателна лихва след 15.01.2007г./ и че на цесионера по договор за цесия не могат да му бъдат прехвърлени такива права, защото цедентът не ги притежава“ също се поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;
4/ въпросът „Съставлява ли процесуално нарушение и основание ли е за отмяна на съдебното решение неспазване на точния смисъл на действащите закони, възприемане само на част от доказателствата от съда, без да бъдат преценени всички доказателства по делото и на тази база да се изградят изводите по същество на спора? Съставлява ли процесуално нарушение и основание ли е за отмяна на съдебното решение необсъждането на всички доказателства по делото, необсъждането на доказателствата във връзка помежду им, избирателно обсъждане на доказателствата, в противоречие с приетите за установени обстоятелства по делото и със закона?“ е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответницата Е. Е. И., действаща чрез нейната майка и законен представител О. В. Н. и представлявана от адв. Д. П. Ц., оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като посочените от касаторите материалноправни и процесуалноправни въпроси не са решени в противоречие на практиката на ВКС, не се решават противоречиво от съдилищата и не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не са представени доказателства по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, приложените решения на ВКС и на съдилищата не засягат поставените от касаторите материалноправни и процесуалноправни въпроси, приложените решения на съдилищата не представляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради това, че не са влезли в сила, приложените определения на ВКС по чл. 288 ГПК не представляват практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не са изложени никакви аргументи защо посоченият в касационната жалба процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди становищата на страните и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото се излагат доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че с договор за банков кредит № 771/25.10.2005г. [фирма] /С./ е предоставила на Е. Ц. И. банков кредит в размер 182 000 лв. с краен срок на издължаване 25.10.2006г. при лихва 8% годишно, като страните са се съгласили, че при неиздължаване на кредита в уговорения срок кредитополучателят заплаща в полза на банката наказателна лихва за непогасената част от главницата и лихвите в размер 20% годишно. За обезпечаване на вземането кредитополучателят е учредил в полза на банката ипотека върху собствения си недвижим имот. Е. Ц. И. починал на 21.01.2007г., оставил е единствен наследник по закон – дъщеря си Е. И., която е приела наследството по опис. По молба на банката на основание чл. 237, б. „в“ ГПК /отм./ във връзка с чл. 60, ал. 2 ЗКИ е издаден изпълнителен лист на извънсъдебно изпълнително основание от 06.06.2007г. по гр. дело № 896/2007г. на СГС за сумите 182 000 лв. – главница, заедно със законната лихва върху нея от 21.10.2006г. до 15.01.2007г. в размер 24 815,58 лв., както и законната лихва от подаване на молбата до окончателното изплащане на задължението и разноски в размер 4 136 лв. С договор за цесия от 26.06.2007г. [фирма] като цедент и ищците като цесионери постигнали съгласие за прехвърляне вземането на банката, произтичащо от гореописания договор за банков кредит, което вземане към 20.06.2007г. възлизало общо на 221 644,22 лв., от които 182 000 лв. – главница, 24 815,58 лв. – присъдена лихва върху главницата за периода от 21.10.2006г. до 15.01.2007г., 10 687,64 лв. – начислена законна лихва върху главницата от 16.01.2007г., 4 141 лв. – съдебни разноски и 2 068 лв. – дължима държавна такса по силата на определение от 04.05.2007г. по гр. дело № 896/2007г. на СГС. Цедентът и цесионерите са уговорили прехвърлянето на вземането изцяло – ведно с всичките му принадлежности и действащи обезпечения /договорна ипотека/, както и изтеклите дължими лихви и разноски към момента на подписване на договора. Банката уведомила законния представител на ответницата за прехвърленото вземане и за новите кредитори, включително, че вземанията са прехвърлени изцяло, ведно с всичките им принадлежности и обезпечения, както и с изтеклите до момента лихви и разноски.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд, за да отхвърли предявения иск, е приел, че банката – цедент не е прехвърлила на цесионерите вземане за наказателна лихва 20% върху главницата. Поради това, че сключването на договора за цесия е извършено след издаването на изпълнителен лист и към датата на това съглашение вземането на банката по договора за банков кредит е било вече определено и не е включвало в съдържанието си вземане на 20% наказателна лихва, е направен извод, че банката – цедент не е могла да прехвърли на ищците –цесионери това вземане, защото не го е притежавала. Изложени са съображения, че ако беше пристъпила към принудително удовлетворяване на вземането си, банката щеше да търси от длъжника само и единствено сумите, посочени в изпълнителния лист, и след като цедентът не разполага с правото да се удовлетвори за вземане с източник задължението на кредитополучателя за връщане на главницата по договор за банков кредит с 20% наказателна лихва, с такова право не разполага и цесионера, тъй като никой не може да прехвърли права, които не притежава. Решаващият съдебен състав е приел, че прехвърленото вземане е преминало върху цесионерите с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви съобразно чл. 99, ал. 2 ЗЗД, но с тази особеност, че същите са вече включени в определеното по пера и размери вземане, описано в изпълнителния лист от 06.06.2007г. Изложил е съображения, че цената, установена по чл. 4.1. от договора за цесия, не рефлектира върху обема на прехвърленото вземане и не се налага да бъде напълно идентична, еквивалентна с размера на прехвърляното вземане, а разпоредбата на чл. 2.1. от договора за цесия, в която са посочени параметрите, при които е отпуснат банковия кредит /с посочена наказателна лихва 20% годишно/, е без значение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по въпроса за приложение на разпоредбите на чл. 20 и чл. 22а ЗЗД и за извършеното тълкуване от въззивния съд на договора за цесия. Тълкуването на волята на страните, изразена в сключения договор за цесия, е дейност на съда, която се осъществява при спазване на критериите, определени в нормата на чл. 20 ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Съгласно посочения законов текст и постоянната практика на ВКС по приложението на посочената разпоредба при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки следва да се тълкуват в тяхната връзка помежду им, съобразно смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В настоящия случай въззивният съд съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД в съответствие с постоянната практика на ВКС е установил волята на страните относно обхвата на прехвърленото вземане, като е тълкувал отделните клаузи на договора /чл. 1, чл. 2, чл. 3, чл. 4/ в тяхната взаимна връзка с оглед смисъла и целта на договора.
Въпросът, свързан с приложението на разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД, обхвата на прехвърленото вземане, преминаване на прехвърленото вземане върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, не е решен в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която вземането се прехвърля от цедента на цесионера в състоянието и с всички негови принадлежности, предимства и недостатъци към датата на сключване на договора за цесия, включително с изтеклите лихви и обезпеченията. Като е приел, че прехвърленото от [фирма] на И. Н. И. и В. Г. И. вземане включва всички принадлежности и обезпечения, както и изтеклите до сключването на договора за цесия лихви и разноски, но не и наказателна лихва в размер 20%, тъй като банката не е притежавала такова вземане, въззивният съд не се е отклонил от трайноустановената практика на ВКС.
По отношение на горепосочените правни въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Позоваването на противоречие с посочените в раздел І, т. 2, б. „а” и „б” на касационната жалба /стр. 3/ определения и решения на ВКС, Пловдивски окръжен съд, Благоевградски окръжен съд, Великотърновски апелативен съд и Софийски апелативен съд е неоснователно, тъй като определенията, постановени в производството по чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивни решения, не са от категорията на съдебните актове по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, по отношение на решенията на Пловдивски окръжен съд, Благоевградски окръжен съд и Софийски апелативен съд не са налице данни, че са влезли в сила, а спрямо останалите съдебни актове различният изход на споровете се дължи на различна фактическа обстановка.
Формулираните от касатора въпроси „Размерът на вземането на [фирма] съгласно договор за банков кредит №№ 771/25.10.2005г. и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 26.01.2006г. включва ли наказателна лихва в размер 20% след снабдяване на банката с изпълнителен лист, т. е. за периода считано от 15.01.2007г. до окончателно изплащане на задължението, или размерът на вземането на [фирма] е този, който е определен към датата на започване на производството по чл. 242 и сл. ГПК /отм./ за издаване на изпълнителен лист, който включва наказателна лихва 20% до тази дата“ и „Сключването на договора за цесия от 26.06.2007г. след издаването на изпълнителен лист означава ли, че вземането на банката по договора за банков кредит е определено по пера и размери в изпълнителния лист от 06.06.2007г., издаден в полза на [фирма]“, както и въпросът „дали с договора за цесия е прехвърлено само вземането на банката, за което се е снабдила с изпълнителен лист“ не са правни, а зависят от клаузите на договора за цесия и съдържанието на изпълнителния лист. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил какви вземания са присъдени на банката по реда на чл. 237, б. „д“ ГПК /отм./ и като е анализирал клаузите на процесния договор за цесия е направил извод, че банката – цедент е прехвърлила на ищците цесионери вземанията си по договора за банков кредит, с общ размер към 20.06.2007г. 221 644,22 лв., от които 182 000 лв. – главница, 24 815,58 лв. – присъдена лихва върху главницата за периода от 21.10.2006г. до 15.01.2007г., 10 687,64 лв. – начислена законна лихва върху главницата от 16.01.2007г., 4 141 лв. – съдебни разноски и 2 068 лв. – дължима държавна такса по силата на определение от 04.05.2007г. по гр. дело № 896/2007г. на СГС, но не и наказателна лихва върху главницата в размер 20%, тъй като банката не е разполагала с права върху такова вземане. Доколко тези констатации съответстват на събраните доказателства и дали при обсъждане на доказателствата са спазени правилата на логическото мислене са въпроси, които касаят обосноваността на обжалваното въззивно решение и представляват касационно основание по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът дали след сключване на договора за цесия от 26.06.2007г. след издаването на изпълнителен лист банката не разполага с права върху вземания след тази дата /20% наказателна лихва след 15.01.2007г./ не е правен, а зависи от представените по делото доказателства, които не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК по допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по посочените от касатора въпроси „Съставлява ли процесуално нарушение и основание ли е за отмяна на съдебното решение неспазване на точния смисъл на действащите закони, възприемане само на част от доказателствата от съда, без да бъдат преценени всички доказателства по делото и на тази база да се изградят изводите по същество на спора? Съставлява ли процесуално нарушение и основание ли е за отмяна на съдебното решение необсъждането на всички доказателства по делото, необсъждането на доказателствата във връзка помежду им, избирателно обсъждане на доказателствата, в противоречие с приетите за установени обстоятелства по делото и със закона?“ Тези въпроси са относими към касационните основания по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба и изложението основания за допускане на касационно обжалване на решението наСофийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касаторите не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са направени и поискани в настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 124 от 14.01.2011г. по гр. дело № 1064/2011г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.