3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 237
С., 10.04.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на втори април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 690/ 2012 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Л. Х. Д. – ЕТ с фирма „Д. – Л. Д.” – [населено място], [община] срещу Решение от 20.01. 2012 г. по гр.д. № 2864/ 2011 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение от 09.11.2010 г. по гр.д.№16 925/2010 г. на СРС, 31 с., с което предявените от Л. Х. Д. – ЕТ с фирма „Д. – Л. Д.”-с.Брестовец, [община] срещу [фирма] – [населено място] иск за 12 121.22 лв. – застрахователно обезщетение по щета № 042102060000/1-2003 г., със законната лихва и иск за 8168.49 лв. – обезщетение за забавено плащане са отхвърлени, с оплакване за неправилност и необосно – ваност. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи решените правни въпроси: Кога настъпва изискуемостта на задължението за плащане на застрахователното обезщетение по Споразумението от 01.12.2003 г. и Дали изпратеното до застрахователя Писмо от 21.02.2005 г. създава начален момент на изискуемост с оглед изявлението в писмото, че са изпълнени условията на Споразумението. По тези въпроси жалбоподателят изразява несъгласие с приетото от въззивния съд, поддържа, че решението противоречи на практиката на ВКС – Р. № 103/08.10.2009 г. по т.д.№ 68/ 2009 г. на ВКС, І т.о., въз основа на което обосновава извода, че следва да се вземе предвид срока, даден от него с Писмо от 21.02.2005 г. Иска на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК да се допусне касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба ЗАД [фирма] – [населено място] не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което са разгледани осъдителни искове, и че цената на обуславящия иск не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
От посочените от жалбоподателя правни въпроси, релевантен за делото е въпросът от кога тече погасителната давност по иска за застрахователно обезщетение, с оглед възражението на застрахователя за погасяването му поради изтекла давност. Не е релевантен за делото въпросът дали Писмо от 21.02.2005 г., изпратено до застрахователя, създава начален момент на изискуемост на задължението за плащане с оглед съдържащото се в него изявление. Съгласно т.1 от ТР на ОСГТК на ВКС №1/2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото, като общо основание за допускане до касация, който въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Въпросът, който поставя жалбоподателя, цели да обоснове твърдението му за допуснати от въззивния съд нарушения при обсъждане на събраните доказателства и при обосноваване на правните изводи, който въпрос съставлява основание за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК. Този въпрос е пряко свързан с правилността на обжалваното решение и отговорът му е обусловен от доказателствата и преценката им от въззивния съд и не може да бъде решаван в производството по чл. 288 ГПК, тъй като е предмет на самия касационен контрол.
Въпросът от кога тече погасителната давност за иска за застрахователно обезщетение, е решен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, съдържаща се в т.14 на П. ВС №7/1997 г., която е в смисъл, че съгласно чл. 337 (отм.) ЗЗД „правата по договора за застраховка се погасяват с изтичането на три години от настъпването на застрахователното събитие”, в който смисъл е и изричната последваща разпоредба на чл. 392 пр.1 (отм.) ТЗ: „правата по договора за застраховка се погасяват с тригодишна давност от деня на настъпване на застрахователното събитие”, приложима към правоотношенията на страните по делото. Въпросът дали със Споразумението от 01.12.2003 г. застрахователят признава вземането и налице ли е прекъсване на давността по чл. 116 б. ”а” ЗЗД – е въпрос, конкретен за делото, отговорът на който е обусловен от характера на постигнатото между страните споразумение.
Жалбоподателят не доказва по релевантния за делото въпрос въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със съдебната практика, тъй като посоченото Р.№103/08.10.2009 г. по т.д.№ 68/2009 г. на ВКС, І т.о., не е постановено по въпроса за погасителна давност на иск за застрахователно обезщетение, за който се прилагат специалните закони, които изключват правилата за давността на общия закон ЗЗД, решението е постановено по иск за неустойка по чл. 92 ЗЗД, уговорена с приватизационен договор, по който е направено възражение за погасяването му с изтичане на давността по чл. 111 б.”б” ЗЗД .
Не е налице поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение от 20.01.2012 г. по гр.д. № 2864/ 2011 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: