5
Върховен касационен съд на Р. Б. ТК, ІІ т.о. дело № 240/2010 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
гр.С., 11.04.2011 година
Върховният касационен съд на Р. Б., Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на пети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 240/2010 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Л. Г. от[населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Кр.К. от Б. срещу въззивното решение на Б. окръжен съд № 138/06.11.2009 год., постановено по гр.дело № 321/2009 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Б. районен съд № 147/20.02.2009 год. по гр.дело № 4491/2008 год., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу П. Г. С.-Б. от[населено място] установителен иск по чл.422 ГК, с който се иска да бъде признато за установено съществуване на вземането му от 4 000 евро по издадената в негова полза от РС-Бургас на 01.09.2008 год. по ч.гр.дело № 4208/2008 год. заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист въз основа на подписан от ответницата запис на заповед от 29.03.2004 год., както и претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 1 500 евро, представляваща мораторна лихва за забавено плащане на посочената главница, която претенция има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата.
В касационната жалба се правят оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че погрешно съдът е приел, че предявеният иск по чл.422 ГПК е установителен, а не осъдителен какъвто е характера на този иск според касатора. По този начин съдът е разгледал непредявен иск и постановеното решение е недопустимо. Навеждат се доводи, че неправилно е прието, че вземането по издадения запис на заповед е погасено по давност, тъй като давността е била прекъсната на 05.06.2008 год. с подписване на извънсъдебна спогодба, в която длъжникът е изразил воля за доброволно уреждане на дълга, което фактически означава признаване на вземането. Излага се още, че към момента на предявяване на иска редакцията на чл.415 ГПК, действувала преди изменението обн. в ДВ, бр.42/05.06.2009 год., не уточнява вида на защитата и не поставя изрично изискването това да става чрез установителен, а не чрез осъдителен иск, което е довело до противоречие в практиката на съдилищата.
В допълнително изложение към касационната жалба като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по съществен правен въпрос, чието правилно разрешаване е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото относно вида на иска по чл.422 във вр. с чл.415 ГПК до изменението на разпоредбата обн. в ДВ, р.42/05.06.2009 год. и възможността същият да бъде както установителен, така и осъдителен през този период.
Ответникът по касационната жалба П. Г. С.-Б. от[населено място] чрез процесуалния си представител адвокат М.К. от Б. поддържа становище, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 500 лева, представляваща изплатено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото констатира,че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното отхвърлително решение. Изхождайки от изложените в исковата молба фактически основания и петитум, предвид наличието на издадена в полза на ищеца заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист за процесното парично задължение в размер на сумата 4 000 евро/произтичащо от подписан от ответницата запис на заповед от 29.03.2004 год. за същата сума с падеж 25.08.2005 год./ и направено възражение от страна на длъжника по тази заповед, съдът е квалифицирал иска по чл.422 ГПК-положителен установителен иск за установяване дължимостта на вземането. Допустимостта на производството е изведена от твърденията в исковата молба и разпоредбите на процесуалния закон. Разглеждайки спора по същество съдът е направил извод за неоснователност на така предявения иск поради погасяване по давност на материалното право на ищеца по записа на заповед, от който той черпи правата си. Изложени са съображения, че срокът за реализиране на правата по чл.531 ТЗ срещу платеца е изтекъл на 25.08.2008 год., а заявлението по чл.417 ГПК е подадено от ищеца на 29.08.2008 год. Неоснователността на главния иск води до неоснователност и на претенцията за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, която има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата.
Видно от съдържанието на касационната жалба поставеният от касатора процесуален въпрос е свързан с характера на иска по чл.422 във вр. с чл.415 ГПК и дали в периода до изменението на нормата, обн. в ДВ, бр.42/05.06.2009 год., видът на иска е можело да бъде както установителен, така и осъдителен. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване предвид наличието на утвърдена съдебна практика, която е в смисъл, че е недопустим осъдителен иск, предявен след подадено от длъжника възражение срещу издадена заповед за изпълнение. При издадена заповед за изпълнение и с оглед действието на възражението на длъжника, кредиторът може да предяви иск за установяване на вземането си в рамките на преклузивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 ГПК. Установителният характер на този иск е посочен ясно и недвусмислено в закона – чл.422 ГПК и се определя от факта, че ако искът бъде уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила, поради което при тази изрично предвидена в закона възможност, заявителят няма правен интерес да предяви осъдителен иск за вземането си. Да се приеме обратното би означавало ищецът да разполага с два изпълнителни листа за едно и също вземане, което е недопустимо. Правен интерес от водене на осъдителен иск би бил налице само в хипотезата на обезсилена заповед за изпълнение, какъвто не е настоящия случай. Разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК е обща, отнася се до двата вида заповедни производства като кредиторът не разполага с право на друг избор относно вида и средствата за своята защита – извод, наложил се при систематичното тълкуване на чл.415, ал.1 вр. с чл.422, ал.1 ГПК. В този смисъл е и р.№ 245/23.12.2010 год. по т.дело № 203/2010 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 от новия ГПК. Обжалваното въззивно решение е в съответствие с посочената задължителна съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Що се отнася до твърдяната в жалбата неяснота, пораждаща съмнение относно естеството на иска в периода до 05.06.2009 год. когато е бил предявен иска, последвалото изменение в редакцията на текстовете на чл.415 и чл.416 ГПК /обн. в ДВ, бр.42/05.06.2009 год./ по категоричен начин дава еднозначен отговор на релевирания от касатора процесуалноправен въпрос, при което положение цитираните правни норми не се нуждаят от тълкуване. В случая самият закон определя характера на исковата защита за ищеца, с което съдът се е съобразил.
По изложените съображения липсват основания за допускане на касационно обжалване, като в полза на ответника по касационната жалба следва да му бъдат присъдени направените и поискани от него съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 500 лева – изплатено адвокатско възнаграждение, поради което и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговска колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд № 138/06.11.2009 год., постановено по гр.дело № 321/2009 год.
ОСЪЖДА Д. Л. Г., с Е. [ЕГН] от[населено място], к-с „З.”, бл.15, вх.3 ет.3, ап.9 да заплати на П. Г. С.-Б., Е. [ЕГН] от[населено място], к-с „С.”, бл.118, вх.2, ет.3, ап.7 сумата 500/петстотин/лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: