8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 802
гр. София, 02.11.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на втори октомври през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1203 по описа за 2011г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца В. А. К. от [населено място] чрез процесуален представител адв. А. Г. Г. срещу решение № 423 от 20.07.2011г. по т. дело № 212/2011г. на Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, в следните части: 1/ в частта, с която е потвърдено решение № 121 от 20.12.2009г. по гр. дело № 84/2010г. на Хасковски окръжен съд, 8 гр. състав в частта, с която е отхвърлен предявения от В. А. К. срещу С. Д. Ш. от [населено място] иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за разликата над 24 655,40 евро до пълния предявен размер 32 390,51 евро – неустойка; 2/ в часта, с която след частична отмяна на първоинстанционния съдебен акт, е отхвърлен предявения от В. А. К. срещу С. Д. Ш. за признаване за установено, че ответницата дължи сума в размер 1 066,99 евро – законна лихва върху неустойката за периода от 13.03.2009г. до 08.02.2010г.; 3/ в частта за разноските.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложеното към нея писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ кога е настъпила предсрочната изискуемост на главния дълг; какъв смисъл са вложили страните под думата „неплащане“ в сключените между тях договор за прехвърляне на дружествени дялове и договорна ипотека, с което неплащане са свързали санкционната клауза за превръщане на целия дълг в предсрочно изискуем – пълно неизпълнение на задължението за плащане на определена сума или всяко неточно изпълнение на това задължение във времево, качествено или количествено отношение; 2/ дали в случаите, когато изпълнението на парично задължение е обезпечено с договорна неустойка, се дължи законна лихва върху размера на неустойката на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ответницата С. Д. Ш. от [населено място] чрез процесуален представител адв. В. О. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа становище, че въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване по първия посочен от касатора материалноправен въпрос, тъй като не е постановено в противоречие с цитираното Тълкувателно решение № 30/17.06.1981г. на ОСГК на ВС и поради това, че не са посочени решения, съставляващи противоречива практика, нито е обоснована необходимостта от приложение на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Относно втория материалноправен въпрос, фармулиран от касатора, ответницата излага съображения, че въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираните решения на ВКС, решението на Арбитражния съд при Б. не е от категорията на актовете по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, решение № 597/06.06.2005г. на ВКС има предвид различен казус, а решение № 507/16.05.1996г. по гр. дело № 2380/1994г. на ВКС не е приложено към касационната жалба.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок.
По отношение на иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 ЗЗД в частта, с която е отхвърлен за разликата над 24 655,40 евро до пълния предявен размер 32 390,51 евро, както и за присъдените разноски касационната жалба е допустима, тъй като в посочената част въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
В частта, с която след частична отмяна на първоинстанционния съдебен акт, е отхвърлен предявеният от В. А. К. срещу С. Д. Ш. иск за признаване за установено, че ответницата дължи сума в размер 1 066,99 евро – законна лихва върху неустойката за периода от 13.03.2009г. до 08.02.2010г., въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, поради което касационната жалба в посочената част е процесуално недопустима съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21.12.2010г., в сила от 21.12.2010г./ и следва да се остави без разглеждане. С посочената императивна разпоредба е въведен нов обективен критерий за ограничаване достъпа до касационно обжалване – не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 10 000 лв. – за търговски дела. В конкретния случай се касае за търговско дело, тъй като претендираното вземане за лихва за забава върху дължимата неустойка произтича от правоотношение, възникнало между страните по търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 3 ТЗ – договор за покупко-продажба на дружествени дялове, тъй като една страните е търговец – чл. 1, ал. 3 ТЗ, предявеният иск е под определения минимален размер за касационно обжалване – 10 000 лв. и касационната жалба е подадена на 12.10.2011г., поради което не се прилага старият процесуален ред, предвиден в § 25 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 100/2010г./ за касационни жалби, постъпили до 21.12.2010г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи относно допустимостта на обжалвания съдебен акт и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е установил наличието на възникнало между страните облигационно правоотношение по сключен между тях на 23.08.2008г. договор за покупко-продажба на дружествени дялове, по който ответницата е имала задължение да заплати на ищеца сумата 445 180 евро за 140 дяла от основния дружествен капитал на [фирма], [населено място] в определени срокове. Решаващият съдебен състав е констатирал датите и размера на извършените плащания: при подписване на договора – сумата 97 535 евро, първите две вноски, всяка от които в размер 86 911,25 евро – на падежите съответно на 25.08.2008г. и 25.11.2008г., част от третата вноска в размер 45 000 евро – на падежа 25.02.2009г., а остатъкът в размер 41 911,25 евро – със забава на 03.07.2009г. По делото е съобразено извършеното на 18.11.2009г. плащане на сумата 15 000 евро и е отчетено плащането след издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 190/11.02.2010г. на 29.03.2010г. на сумата 15 000 евро.
Въззивната инстанция е приела, че неустойка се дължи върху сумата 41 911,25 евро, представляваща разликата между дължимата и изплатена трета вноска, за периода от 13.03.2009г. до 02.07.2009г., върху сумата 86 911,25 евро, представляваща четвърта вноска, за периода от 03.07.2009г. до 17.11.2009г. и върху сумата 71 911,25 евро, представляваща остатък от четвъртата вноска след извършено частично плащане на сумата 15 000 евро, за периода от 18.11.2009г. до 08.02.2010г. Изводът за неоснователност на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за разликата над 24 655,40 евро до пълния предявен размер 32 390,51 евро е обоснован от решаващия съдебен състав с обстоятелството, че страните не са уговорили предсрочна изискуемост при неплащане на част от вноската, като съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗЗД и е приел, че договорната разпоредба не следва да се тълкува разширително.
Във въззивното решение е прието, че разноските, направени в заповедното производство, които ответникът следва да плати на ищеца, са в размер общо 7 130 лв., тъй като ответникът е дал повод за подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а дължимите разноски, направени в исковото производство, изчислени съобразно уважената част от исковете, са в размер 9 979 лв.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по въпросите „кога е настъпила предсрочната изискуемост на главния дълг“ и „какъв смисъл са вложили страните под думата „неплащане“ в сключените между тях договор за прехвърляне на дружествени дялове и договорна ипотека, с което неплащане са свързали санкционната клауза за превръщане на целия дълг в предсрочно изискуем – пълно неизпълнение на задължението за плащане на определена сума или всяко неточно изпълнение на това задължение във времево, качествено или количествено отношение“, е неоснователен. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В настоящия случай отговорът на посочените от касатора материалноправни въпроси зависи от клаузите на сключения между страните договор и представените по делото доказателства. Конкретният резултат от тълкувателната дейност на въззивния съд намира израз в решението по съществото на спора – отхвърлянето или уважаването на претенцията с оглед доказването или недоказването на релевантните за спора факти и обстоятелства. Грешките на съда при формиране на вътрешното му убеждение, включително и при разкриване на действителната обща воля на страните, представляват основание за отмяна на въззивното решение като неправилно в хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване. Упражнявайки правомощията си на въззивна инстанция, съдебният състав на Пловдивски апелативен съд е тълкувал съобразно изискванията на чл. 20 ЗЗД клаузите на процесния договор относно сроковете на плащане на договорените вноски, уговорената неустойка и последиците при неплащане в срок на договорените вноски, обсъдил е събраните доказателства в тяхната взаимна връзка съгласно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 1 и ал. 2 ГПК, въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимия материален закон, като по този начин се е съобразил с постоянната практика на ВКС.
Неоснователно е позоваването на противоречие с Тълкувателно решение № 30 от 17.06.1981г. на ОСГК на ВС, тъй като цитираният и приложен от касатора съдебен акт е неотносим към конкретния случай – тълкувателното решение е постановено по въпроси, свързани със споровете при неизпълнение на договор за прехвърляне на вещни права срещу задължения за издръжка и гледане, а договорът, от който произтича вземането за неустойка е за покупко-продажба на дружествени дялове срещу заплащане на цена на разсрочено плащане.
Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената част по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. От една страна, отговорът на посочения въпрос зависи от конкретните доказателства, представени по делото и които са обсъдени от въззивната инстанция. Изводите, до които е достигнал въззивният съд във връзка със задълженията на страните по процесния договор и предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на целия дълг, са резултат от извършената от него в съответствие с правомощията му на инстанция по съществото на спора конкретна преценка на фактите и доказателствата. От друга страна, касаторът не е посочил противоречива съдебна практика съгласно изискванията на цитираното Тълкувателно решение.
Неоснователен и доводът за наличие на предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, какъвто не е настоящият случай.
В частта относно присъдените разноски въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като касаторът не е посочил релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос, за който твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, или се решава противоречиво от съдилищата, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания. В настоящия случай касаторът не е формулирал ясно и точно релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос по отношение на разноските, поради което не е налице една от основните предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената част.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от последния разноски за касационното производство в размер 300 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 423 от 20.07.2011г. по т. дело № 212/2011г. на Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, в частта, с която е потвърдено решение № 121 от 20.12.2009г. по гр. дело № 84/2010г. на Хасковски окръжен съд, 8 гр. състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. А. К. от [населено място] срещу С. Д. Ш. от [населено място] иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за разликата над 24 655,40 евро до пълния предявен размер 32 390,51 евро – неустойка, както и в частта относно разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на В. А. К. срещу решение № 423 от 20.07.2011г. по т. дело № 212/2011г. на Пловдивски апелативен съд, търговско отделение в частта, с която след частична отмяна на решение № 121 от 20.12.2009г. по гр. дело № 84/2010г. на Хасковски окръжен съд, 8 гр. състав е отхвърлен предявеният от В. А. К. срещу С. Д. Ш. за признаване за установено, че ответницата дължи сума в размер 1 066,99 евро – законна лихва върху неустойката за периода от 13.03.2009г. до 08.02.2010г.
ОСЪЖДА В. А. К. от [населено място], ул. „Д-р С. Д.” № 14 да заплати на С. Д. Ш. от [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 300 лв. /триста лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която частично е оставена без разглеждане касационната жалба, подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му пред друг тричленен състав на ВКС, Търговска колегия. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.