О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 48
С. 01.02.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 358/ 2011 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. Д. И. ЕТ с фирма “Д. – 98 – И. И.” – [населено място] срещу Решение № 413 от 22.ХІІ.2010 г. по гр.д. № 1068/ 2010 г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 560 от 11.VІ.2010 г. по гр.д. №1242/ 2010 г. на Великотърновски районен съд, с което по иска на В. Т. Т. – от гр. В.Т. срещу И. Д. И. ЕТ с фирма “Д. – 98 – И. И.” – гр. В.Т. по чл. 422 ГПК е признато за установено, че ищецът има вземане срещу ответника 16 000 лв. – част от вземане по Запис на заповед от 5.ІІІ.2009 г., със законната лихва от 29.ХІІ.2009 г., с оплакване за неправилност. В Изложение жалбоподателят поддържа, че въззивният съд го е лишил от правото да установи твърденията си за действителните правоотношения на страните, като не е уважил искането по чл. 176 ал. 1 ГПК и не е обсъдил поведението на ищеца по чл. 176 ал. 3 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че ако съдът беше изпълнил задължението си да направи преценка на поведението на ищеца, изводите и констатациите биха били други, а така е осуетено изясняването на фактическата обстановка, която не е възприетата от съда. В Допълнително изложение жалбоподателят сочи становището си по предявения иск, това, че е искал личното явяване на ищеца, уважено от районния съд, че е искал от въззивния съд да изпълни чл. 176 ГПК, което той не е сторил, с което го е лишил от възможност да установи правата си – твърдението на жалбоподателя е останало недоказано по вина на ищеца и на съда, в който смисъл сочи Решение на ВКС № 328 от 26.ІV.2010 г. по гр.д.№ 158/2009 г. на ВКС, ГК, ІV отд.
Ответникът по касационната жалба В. Т. Т. – от гр. В.Т. не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което е уважен иск за установяване на вземането и че цената на иска не е до 10 000 лв., на основание чл. 280 ал. 2 ГПК, затова намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да уважи иска по чл. 422 ГПК в размер на 16 000 лв., съдът е изложил, че издаденият от ответника Запис на заповед от 5.ІІІ.2009 г. за 19 000 лв., е действителен и от него произтича претендираното вземане, като ищецът отчита, че е получил 3000 лв. и претендира разликата. Съдът е посочил, че тъй като ответникът възразява, че записът на заповед обезпечава каузално правоотношение – договор за заем (главница 10 000 лв. и незаконна лихва 9000 лв. и че е погасил 3000 лв. главница, затова дължи 7000 лв.), а ищецът също признава, че е налице договор за заем, но не в сочения от ответника размер, а в посочения в записа на заповед, е приел, че са ирелевантни възраженията на ответника, който не доказва задължението по каузалното правоотношение, нито платения остатък по записа на заповед (същият е издаден за 19 000 лв.). С оглед изложеното е направил и извода, че при непредставяне от ответника по делото на доказателства за каузалното правоотношение, неявяването на ищеца по реда на чл. 176 ГПК, не е основание да се приемат за установени твърдяните от ответника обстоятелства.
От изложените от жалбоподателя въпроси и правомощието на ВКС по т.1 от ТР на ОСГТК на ВКС №1/2009 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на делото, може да се посочи релевантният за делото въпрос. Този въпрос е: когато ответникът по иск по чл. 422 ГПК възразява, че между страните има каузално правоотношение по договор за заем, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, ищецът също признава, че има каузално правоотношение по договор за заем и върху ответника по делото е тежестта да докаже твърдението си, че уговорките на договора за заем, са различни от посочените в записа на заповед (че заемът е в по-малък размер от този, посочен в записа на заповед, защото в размера на задължението, неоправдано са включени и незаконни лихви), как се събират доказателствата по реда на чл. 176 ГПК и прилагат ли се последиците на чл. 176 ал. 3 ГПК.
По въпроса за приложението на чл. 176 ГПК има установена задължителна за долустоящите съдилища на ВКС, създадена на основание чл. 290 ГПК – Решение на ВКС № 328 от 26.ІV.2010 г. по гр.д.№ 158/2009 г. на ВКС, ГК, ІV отд., посочено и от жалбоподателя. Същата е в смисъл, че съдът следва да съобщи на страната въпросите, на които трябва да отговори, за което е задължена да се яви лично по делото, както и да я предупреди за последиците от неизпълнение на задължението за явяване, след което, ако страната не се яви, съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, за изясняване на които страната е призована да отговаря на отправените към нея въпроси.
Първоинстанционният съд е задължил ищеца по делото да се яви, на основание чл. 176 ГПК, за да отговори на изложените в Отговора на ответника от 13.ІV.2010 г. въпроси, което е съобщено на ищеца с получаването на препис от Отговора и в решението си първоинстанционният съд е приел за доказано възражението на ответника по делото за създадено каузално правоотношение с ищеца по договор за заем. Въззивният съд, предвид забраната по чл. 266 ГПК, е отказал да уважи искането на жалбоподателя – ответник по делото, изложено в жалбата – за ново задължаване на ищеца по реда на чл. 176 ГПК ”за изясняване на действителната фактическа обстановка”.
Така извършените процесуални действия, не са в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 176 ГПК. Въз основа на поведението на ищеца по чл. 176 ал. 2 ГПК, първоинстанционният съд е приел за доказано възражението на ответника, че страните имат каузално правоотношение по договор за заем. Доколкото останалите въпроси, изложени от ответника по искането по чл. 176 ГПК, не предпоставят еднозначен отговор (какъвто би бил въпросът: в сумата 19 000 лв., не се ли съдържат уговорени лихви 9000 лв., в който случай с прилагането на чл. 176 ал. 2 ГПК би могъл да се приеме отговор ”да, съдържат се”), а съставляват въпроси, които очакват отговори, това изключва приложението от първоинстанционния съд на чл. 176 ал. 2 ГПК в искания от жалбоподателя смисъл. Въззивният съд не е допуснал нарушение, като на основание чл. 266 ГПК, е отказал да уважи искането на жалбоподателя за събиране на нови доказателства, чрез задължаването на ищеца за ново явяване по реда на чл. 176 ГПК. С оглед възражението на длъжника, че страните имат правоотношение по договор за заем, неоспорено по принцип от ищеца, въззивният съд при съобразяване с постоянната съдебна практика по исковете по чл. 422 ГПК и тежестта на доказване, е приел, че в тежест на ответника е да докаже размера на задължението по каузалното правоотношение по договор за заем, с оглед твърденията му за различен размер и вид от посочения в записа на заповед (задължение 19 000 лв.), при недоказаност на което е приел за ирелевантни възраженията на ответника за недължимост на част от сумата, предмет на иска.
По изложените съображения е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 413 от 22.ХІІ.2010 г. по гр.д. № 1068/ 2010 г. на Великотърновски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: