Определение №251 от по търг. дело №339/339 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
 
№ 251
 
София, 15.05.2009 година
 
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тринадесети май две хиляди и девета година в състав:
 
 
      ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
                 ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
                                       ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
 
при секретар
и с участието  на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева 
т. дело №  339/ 2009   год.
 
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Е” ООД – гр. П. срещу Решение № 134 от 29. Х.2008 г. по гр.д. № 101/ 2008 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с което е оставено в сила Решение № 287 от 2. ХІ.2007 г. по т.д. № 504/ 2003 г. на Пловдивски окръжен съд, с която са отхвърлени предявените от “Е” ООД – гр. П. срещу “А” ООД – гр. А. за сумата 30 000 лв. – част от необходимите средства 89 754 лв. за отстраняване на недостатъци на обекта, посочени в Молба от 21.ІІІ.2005 г. и по касационна жалба на “А” ООД – гр. А. срещу решението в частта, с която е уважен искът за сумата 46 000 лв., с която неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца.
Касационната жалба на ищеца сдържа оплакване за недопустимост на решението, като постановено по непредявени искове и за необоснованост и неправилност на решението поради съществено нарушение на процесуалните правила и на материалния закон. Жалбоподателят излага, че въззивният съд се е произнесъл по съществени правни въпроси:за допустимостта на първоинстанционното решение, за възможността да се събират доказателства във ъззивната инстанция, за преценката на доказателствата, за доказателствената тежест и за основателността на иска в противоречие с практиката на ВКС, като изясняването и разрешаването на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Жалбоподателят сочи, че въпреки дадените от ВКС указания с Определение № 377/13. Х.2004 г. по т.д. № 504/ 2003 г., първоинстанционният съд се е произнесъл по множество отделни непредявени искове, въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по допустимостта на това решение и в противоречие с практиката на ВКС – Р. № 412/ 10.VІ.2004 г. по гр.д. № 1396/ 2003 г., не е върнал делото за коректно произнасяне по иска по чл. 265 ЗЗД. Жалбоподателят счита, че по отношение на възможността въззивният съд да събира доказателства, е налице противоречие с практиката на ВКС – Р. № 1714/ 30. Х.2002 г. по гр.д. № 2038/ 2001 г., Р. № 237/ 19.ІІ.2001 г. по гр.д. № 1521/ 2000 г. и Р. № 55/ 25.І.2002 г. по гр.д. № 870/ 2001 г., като е отказал исканата експертиза – касационно основание за обжалване. Жалбоподателят поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не е обсъдил и преценил всички доказателства по делото и доводите на страните, за да направи изводите, че е отстранено, от ответника, некачественото строителство към момента на огледа на тройната експертиза, излага подробни съображения за неправилност на тези изводи, като обсъжда доводите на страните и събраните доказателства, включително съдебно техническите експертизи, като прави оплакване, че съдът е приел тройната експертиза като абсолютно доказателство, което е в противоречие с практиката на ВКС – Р. № 932/ 25.ІХ.1991 г. по гр.д. № 699/ 1991 г., сочи допуснатите от съда нарушения при възприемането на експертизите, довели до немотивираност на решението, което е в нарушение на практиката на ВКС по приложението на чл. 188 и чл. 157 ал. 3 ГПК (отм.): Р № 385 /11.ІІІ.2003 г. по гр.д. № 1926/ 2001 г., Р. № 1/ 19.ІІІ.2001 г. по гр.д. № 687/ 2001 г. и Р. № 2236/ 8.VІІ.1982 г. по г.д. № 1798/ 1982 г. Жалбоподателят прави довод, че е налице противоречие с практиката на ВКС по отношение задължението за доказване на някои факти и за доказателствената тежест на страната, като изясняването на въпроса за това коя страна е длъжна да доказва факти и обстоятелства, относими към спора, настъпили след завеждане на исковата молба, ще допринесе за правилното решаване на сходни правни спорове и ще е от значение за точното прилагане на дзакона и развитие на правото. Иска решението на въззивния съд в обжалваната част и решението на първоинстанционния съд да се обезсилят и делото да се върне на първоинстанционния съд за разглеждане на предявените искове съобразно дадените от ВКС указания с Определение по т.д. № 377/ 13. Х.2004 г. по т.д. № 504/ 2003 г.
Касационната жалба на “А”ООД – гр. А.е срещу решението в частта, с която е осъден да плати на ищеца 46 000 лв., с която се е обогатил за негова сметка, с оплакване за неправилност и за необоснованост на решението. В Изложение на основанията по чл. 280 ал. 1 ГПК жалбоподателят поддържа основания по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като сочи съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси тези, свързани с осъществяване и документиране на дейността на търговец, регистриран по ТЗ и по ЗДДС и с извършването на плащания между търговци, които по силата на ЗСчет и ЗДДС се документират по съответен ред. Жалбоподателят излага, че основанието за извършено плащане следва да се прецени съобразно първични счетоводни документи, издадени от страните във връзка с плащанията, като експертизата се е позовала на записванията в счетоводните регистри на ищеца, които са вторични документи, които следва да се преценяват с оглед всички доказателства по делото, като счита, че се касае до съществен въпрос от развитието на правото и точното прилагане на закона. Жалбоподателят поддържа, че решението е в противоречие с практиката, понеже отнасянето на авансово платени суми като платени за склад 3 не е извършено на база първични документи и писмените доказателства по делото, а въз основа на заключението на експертизата за едностранните записвания по сметките на платеца – Р. на ВКС № 413/ 16.VІІІ.2005 г. по т.д. № 964/ 2004 г., Р. на ВКС № 423/ 1.VІ.2006 г. по т.д. № 9/ 2006 г., Р. на ВКС № 155/ 13.ІІІ.2007 г. по т.д. № 917/ 2006 г., Р. на ВКС № 42/ 25.ІІ.2004 г. по гр.д. № 485/ 2003 г. на и Определение на ВКС № 600/ 7. Х.2002 г. по ч.гр.д. № 545/ 2002 г. Жалбоподателят излага довод, че решението е в противоречие с практиката на ВКС по приложение на чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД и разпределяне доказателствената тежест – ППлВС № 1/ 1979 г. и Р. № 1087/ 6.ІІІ.2008 г. по т.д. № 662/ 2007 г. Заключава, че е налице и основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, тъй като решението противоречи на решение на АС – Пловдив от 6. ХІІ.2002 г. по гр.д. № 436/ 2002 г. и на Решение на Бургаски АС № 42 от 1.ІV.2004 г. по т.д. № 312/ 2003 г.
Ответникът по жалбите “А” ООД – гр. А. оспорва основателността на исканията за допускане на касационно обжалване,както и по същество касационните жалби по съображения, изложени в писмен Отговор, а останалите страни по делото не изразяват съответно становище по основателността на исканията за допускане на касационно обжалвани, нито по основателността по същество на касационните жалби.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него съответно е потвърдено първоинстанционно решение в частта, с която са отхвърлени осъдителни искове на различно основание срещу всеки от ответниците и е отменено решението в частта, с която е отхвърлен осъдителен иск срещу втория ответник, който е уважен, както и че обжалваемият интерес на делото не е до 1000 лв., намира, че касационните жалби са допустими, подадени са в срок и са редовни.
За да остави в сила първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 265 ал. 1 ЗЗД срещу ответниците, въззивният съд е приел, че е сключен между ищеца и ответника ”А” ООД договор за строителство, който е изпълнен, като работата е приета след отстраняване на първоначално констатираните недостатъци. Като необжалвано, решението е влязло в сила в частта, с която този иск е отхвърлен срещу ответника ”А” ООД – гр. А.. Като е обсъдил писмените доказателства, експертизата по ч.гр.д. № 3541/ 2003 г на АсРС, гласните доказателства и единичната и тройна съдебно – техническите експертизи с различно становище на едно от вещите лица по някои от въпросите, съдът е изложил подробни съображения, че първоначално констатираните недостатъци в строителството са отстранени и склад № 3 функционира според предназначението си, като ищецът не е доказал недостатъците да е отстранил той или друго лице извън ответниците. За да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго, с което да уважи иска за неоснователно обогатяване за 46 000 лв. срещу “А” ООД – гр. А., съдът е приел, че от заключението на счетоводната експертиза и обясненията в съд.заседание на 7.VІ.2006 г., е установено, че посочените плащания от ищеца на “А” ООД – гр. А. са извършени въз основа на фактури, в които е посочено, че се касае за “аванс СМР”, впоследствие сторнирани и издадени две нови фактури за извършени СМР. С оглед становището на този ответник, че не е изпълнявал строителни работи на обект Склад № 3 и с оглед Решение от 5.І.2004 г. по гр.д. № 381/ 2003 г. на ПОС, с което ищецът е осъден да заплати на “А” ООД възнаграждение по договор за изработка – настилка от бетон с дебелина 20 см. върху 972 кв.м., съдът е посочил, че в тежест на ответника е да докаже, че е получил процесната сума в изпълнение на други договори за СМР и тъй като ответникът не е доказал, че е изпълнил СМР или че е получил сумата на друго основание, искът по чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД е основателен.
По касационната жалба на ищеца:
Изложеният и подробно обоснован от жалбоподателя въпрос за недопустимостта на първоинстанционното решение, неконстатирана от въззивния съд, който не се е съобразил с Определение на ВКС № 377 от 13. Х.2004 г. по т.д. № 504/ 2003 г., не съставлява съществен процесуалноправен въпрос, който да е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВСК, изразена и в посоченото от жалбоподателя Р. на ВКС № 412 от 10.VІ.2004 г. по гр.д. № 1396/ 2003 г. По съществото си това не е основание за допускане на касационно обжалване, а касационно основание по чл. 281 т. 2 ГПК. Ако ВКС уважи искането за допускане на касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба по същество, ще обсъди изложеното оплакване за недопустимост на въззивното решение, в който смисъл е и посоченото от жалбоподателя Р. № 412 по гр.д. № 1396/ 2003 г., постановено на основание чл. 209 ГПК (отм.).
По останалите изложени от жалбоподателя процесуалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд: за възможността да се събират доказателства във въззивната инстанция, за преценката на доказателствата и за доказателствената тежест. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика, както излага и жалбоподателят, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди доводите на страните, всички доказателства, включително и изслушаните експертизи, които да не възприема безкритично, и доводите на страните, съгласно чл. 188 ал. 1 и ал. 2 ГПК (отм.) и чл. 157 ал. 3 ГПК (отм.), в който смисъл е и посочената от жалбоподателя практика на ВКС за приложението на чл. 188 и чл. 157 ал. 3 ГПК (отм.): Р № 385 /11.ІІІ.2003 г. по гр.д. № 1926/ 2001 г., Р. № 1/ 19.ІІІ.2001 г. по гр.д. № 687/ 2001 г., Р. № 2236/ 8.VІІ.1982 г. по г.д. № 1798/ 1982 г. и Р. № 932/ 25.ІХ.1991 г. по гр.д. № 699/ 1991 г. Изложените процесуални въпроси са съществени за делото. Когато страната се позовава на въпрос, за който поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, не е необходимо съдът изрично да се е произнесъл с решението по някой процесуален въпрос, а е достатъчно да е процедирал неправилно, като процесуалният въпрос трябва да има отношение към правилността на решението. В случая съдът е решил делото, като е приложил правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 127 ал. 1 ГПК (отм.), обсъдил е в тяхната взаимна връзка доказателствата, както и доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл. 188 ал. 1 ГПК (отм.). Въззивният съд не е възприел безкритично заключението на тройната техническа експертиза, на което е основал решението, а е изложил съображенията си защо приема за неоснователно твърдението на ищеца за отстранени от него некачествено изпълнени работи. Съдът не е допуснал твърдяното процесуално нарушение, като е отказал да уважи искането за преразпит на свидетел и за допускане на нови експертизи по задачи, на които са отговорили изслушаните, тъй като е изложил съображенията си за това процесуално действие. Ако съдът не се беше произнесъл по искането по чл. 205 ал.1 ГПК (отм.) или не беше допуснал експертиза, която е била необходима, което е довело до неизясняване на делото поради допуснати процесуални нарушения, това ще се провери при разглеждане по същество на касационната жалба, в който смисъл е и посочената от жалбоподателя практика на ВКС – Р. № 1714/ 30. Х.2002 г. по гр.д. № 2038/ 2001 г., Р. № 237/ 19.ІІ.2001 г. по гр.д. № 1521/ 2000 г. и Р. № 55/ 25.І.2002 г. по гр.д. № 870/ 2001 г., при съблюдаване на която е процедирал въззивният съд.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че изясняването и разрешаването на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. По изложените процесуални въпроси за възможността да се събират доказателства във въззивната инстанция, за преценката на доказателствата и за доказателствената тежест е установена трайна и непротиворечива съдебна практика, произнасяне по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото
По изложените съображения искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване на решението в частта,с която е отхвърлен иска по чл. 265 ал. 1 ЗЗД срещу ответника “А” ООД – гр. А., на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК е неоснователно.
По касационната жалба на “А” ООД – гр. А.
Жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси – тези, свързани с осъществяване и документиране на дейността на търговец, регистриран по ТЗ и по ЗДДС и с извършването на плащания между търговци, които по силата на ЗСчет и ЗДДС се документират по съответен ред, като основанието за извършено плащане следва да се прецени съобразно първични счетоводни документи, издадени от страните.
Безспорна е съдебната практика за производната доказателствена сила на водените счетоводните книги и записванията в тях, която се преценява след обсъждане и във връзка с останалите събрани доказателства по делото, изразена и посочените от жалбоподателя съдебни актове на ВКС: Р. № 413/ 16.VІІІ.2005 г. по т.д. № 964/ 2004 г., Р. № 423/ 1.VІ.2006 г. по т.д. № 9/ 2006 г., Р. № 155/ 13.ІІІ.2007 г. по т.д. № 917/ 2006 г., Р. № 42/ 25.ІІ.2004 г. по гр.д. № 485/ 2003 г. и Определение № 600/ 7. Х.2002 г. по ч.гр.д. № 545/ 2002 г. Изложеният от жалбоподателя довод, че съдът е основал решението си на експертизата, която се е позовала на записванията в счетоводните регистри на ищеца, които са вторични документи и които следва да се преценяват с оглед всички доказателства по делото, не съставлява съществен процесуален въпрос, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона. Развитият довод съставлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не се е произнесъл по изложения от жалбоподателя въпрос в твърдяния смисъл, а като е обсъдил заключението на счетоводната експертиза, включително и устните пояснения, дадени от вещото лице Далчева, е направил извод, че е доказано извършеното от ищеца в полза на посочения ответник плащане, за което са били съставени две фактури.
Неоснователно е и поддържаното основание за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по приложение на чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД и за разпределяне доказателствената тежест – ППлВС № 1/ 1979 г. и Р. № 1087/ 6.ІІІ.2008 г. по т.д. № 662/ 2007 г. Развитите съображения от жалбоподателя са касационни основания за неправилност на решението по чл. 281 ГПК – жалбоподателят поддържа, че се касае за твърдение на ищеца, което следва да се прецени по правилата на чл. 188 ГПК (отм.) и което не е доказано, а не излага основание за касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. С оглед твърденията на страните и при спазване правилото на чл. 127 ал. 1 ГПК, съдът е посочил, че върху ответника е тежестта да докаже основанието за получаване на сумата и при липса на такива докадзателства е уважил иска по чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД.
Не е налице и поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, затова, че решението противоречи на решение на АС – Пловдив от 6. ХІІ.2002 г. по гр.д. № 436/ 2002 г. и на Решение на Бургаски АС № 42 от 1.ІV.2004 г. по т.д. № 312/ 2003 г. За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, трябва жалбоподателят, като изложи кой е същественият правен въпрос, разрешен от въззивния съд, следва да докаже, че по този въпрос има противоречива съдебна практика, което не е сторил с представянето на посочените решения и излагането на довода, че са постановени по искове по чл. 55 ал. 1 изр. 2 ЗЗД, при сходни твърдения за авансово преведени суми.
По изложените съображения искането на ответника за допускане на касационно обжалване на решението в частта, с която е уважен иска по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, на основание чл. 280 ал. 1 т.1, т. 2 и т. 3 ГПК е неоснователно.
С оглед този изход на делото разноски на страните за касационното производство не следва да се присъждат.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
 
 
О П Р Е Д Е Л И:
 
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 134 от 29. Х.2008 г. по гр.д. № 101/ 2008 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваните части.
Определението е окончателно.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top