ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 7
София, 06.02.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети февруари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 7/ 2009 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. П. С. и Й. ; А. Д. – двете от гр. П. срещу Решение № 227 от 24.VІІ.2008 г. по гр.д. № 47/ 2008 г. на Пловдивски апелативен съд, с което Решение № 609 от 4.V.2005 г. по гр.д. № 2766/ 2003 г. на ПОС съответно е оставено в сила, е отменено, и са отхвърлени исковете, в частта, в която делото е било висящо, така че искът за обезщетение за ползване на недвижимия имот е отхвърлен над сумата 46 200 лв. до 177 954.30 лв., искът за обезщетение за забавното му плащане е отхвърлен над сумата 19 453.61 лв. до 139 503.30 лв., искът за обезщетение за ползване на движимите вещи е отхвърлен над сумата 2155 до 7238.91 лв. и искът за обезщетение за забавеното му плащане е отхвърлен над сумата 908 лв. до 4473.53 лв., с оплакване за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необоснованост на решението.
Постъпила е и частна жалба от ищците срещу Определение № 758 от 30. Х. 2008 г., с което не е уважена молбата им по чл. 192 ал. 4 ГПК (отм.).
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателките сочат, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона: въззивният съд е постановил идентично на отмененото първо въззвно решение, въпреки дадените указания от ВКС в отменителното решение, което вече е и в противоречие с установената практика на касационната инстанция. Жалбоподателки- те считат, че въззивният съд не се е произнесъл по реда на чл. 208 ал. 1 изр. 1 ГПК (отм.) относно решението на ПОС по гр.д. № 609/ 2003 г. – не е посочил дали оставя в сила, дали изцяло или частично отменя първоинстанционното решение, а директно е отхвърлил исковете, което е в противоречие и с методическите указания на ВКС и с неговата практика. Жалбоподателките излагат, че съдът е приложил института на погасителната давност в противоречие с практиката на ВКС, подробно коментират доказателствата и фактите по делото, излагат подробни съображения за неоснователност на възражението за изтекла давност, за приложението на общия давностен срок, тъй като е налице извъндоговорна отговорност, за основателност на исковете, включително и за алтернативно поддържаните варианти, и оплакване за необоснованост на решението. Като се позовават на заведените дела, жалбоподателките подробно обосновават, че е налице спиране или прекъсване на давността, отново излагат оплакване за необоснованост на решението, за наличие на извъндоговорна отговорност и съображения, че се дължи лихва върху обезщетението за пропуснати ползи по всеки от исковете. Жалбоподателките заключават, че е налице произнасяне по материалноправен въпрос, който е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като конкретният казус е сложен фактически състав, от неправомерните действия на ответника са им причинени вреди и пропуснати ползи за 340 000 лв., а О. П. е осъдена да заплати ? от тях. Затова, че процесният казус представлява сложен и съществен материалноправен въпрос, чието решаване ще бъде от изключително съществено значение за точното прилагане на законите и за развитие на правото, искат да се допусне касационно обжалване на решението.
В частната жалба жалбоподателките поддържат, че неправилно съдът е посочил, че за първоинстанционното производство са им присъдени разноски по съразмерност. Излагат, че щом въззивната инстанция е уважила исковете и за други суми, е следвало да присъди разноски за двете инстанции, като ВКС е отменил въззивното решение и в частта за разноските. Жалбоподателките считат, че при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, същият е следвало да се съобрази със задължителните указания на ВКС, включително и в частта за разноските, което не е сторил, както и че неправилно е игнорирал искането за присъждане на разноски. Искат да им се присъдят направените и неприсъдени разноски.
Ответникът по жалбите О. П. не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по основателността на частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, констатира следното:
Тъй като се иска допускане на касационно обжалване на въззивно решение, с което съответно е оставено в сила и е изменено първоинстанционно решение, с което са разгледани обективно съединени осъдителни искове, като обжалваемият интерес по делото във въззивната инстанция не е до 1000 лв., съдът намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна. Частната жалба срещу определението по чл. 248 ал. 1 ГПК е допустима, на основание чл. 248 ал. 3 изр. 2 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
По искането за допускане на касационно обжалване: същото е неоснователно.
Жалбоподателките не излагат кой е същественият материално-правен въпрос, за който поддържат, че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния съд и който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Неоснователно жалбоподателките обосновават искането за допускане на касация с характеристиката на казуса като сложен фактически състав и с размера на исковете, уважени срещу ответника само за ?. Не сложността на казуса и размера на иска са от значение за точното прилагане на закона, а трябва въззивният съд да се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящият случай.
Развитите от жалбоподателя оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и за необоснованост, съставляват основания за касационно обжалване по чл. 281 ГПК, но не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Неоснователно е поддържаното от жалбоподателките основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Повдигнатият от жалбоподателките процесуалноправен въпрос, по който считат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, следва да се изведе така: задължителни ли са за въззивния съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане, дадените от ВКС указания по тълкуването и прилагането на закона. Обжалваното решение е постановено след отмяна на първото въззивно решение от ВКС с решение № 831/ 7.І.2008 г. по т.д. № 496/ 2007 г., с което ВКС е посочил допуснати от въззивния съд нарушения относно необсъждането на доводите на ищците за спиране и прекъсване на погасителната давност с оглед водените съдебни дела, за отстраняване на които нарушения ВКС е върнал делото за ново разглеждане в посочената част. Въззивният съд е постановил решението си, като е обсъдил доводите на страните, включително тези на ответника за частично погасяване на исковете поради изтекла давност, и възражението на ищците за спиране и прекъсване на давността. С оглед изложеното, не може да се приеме, че въззивният съд е разрешил въпроса за спирането и прекъсването на давността в противоречие със задължителните указания, дадени от ВКС, както се поддържа от жалбоподателките. Въпросът за пределите на задължителността на указанията, дадени от ВКС по тълкуване и прилагане на закона, включително по приложение на процесуалния закон, е важен, но не е съществен за делото, тъй като не е разрешен от въззивния съд в изложения от жалбоподателките смисъл и не се е отразил на изхода на делото.казанията, дадени от ВКС в отменителното решение, са за отстраняване на допуснати от въззивния съд при първото разглеждане на делото нарушения на съществени процесуални правила – необсъждане на доводи, което процесуално нарушение е отстранено от въззивния съд в изпълнение на дадените указания. Ако въззивният съд, като е изпълнил дадените от ВКС указания, е направил същите правни изводи, като тези в първото въззивно решение, които не са в съответствие с искането на ищците да се уважат изцяло предявените искове, това не съставлява неизпълнение на указанията на ВКС. ВКС може да даде на въззивния съд задължителни указания как да отстрани допуснатите процесуални нарушения при разглеждане на делото, но ВКС не може да даде указания, задължителни за въззивния съд, какви изводи да направи съдът при новото разглеждане на делото, след като отстрани допуснатите процесуални нарушения.
Неоснователен е доводът на жалбоподателките за противоречие на решението с установената практика на касационната инстанция относно произнасянето по чл. 208 ал. 1 изр.1 ГПК (отм.), като се има предвид отменителното решение на ВКС, с което първото въззивно решение е отменено в частта, с която са отхвърлени исковете за претендирано обезщетение за ползване на недвижимия имот и на движимите вещи, и в тази част делото е върнато за ново разглеждане. Дори и да се приеме, че е въззивният съд е следвало да се произнесе с диспозитива на решението в сочения от жалбоподателките смисъл, налице е основание за касационно обжалване по чл. 281 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК е неоснователно и не следва да се допуска касационно обжалване на решението на тези основания.
По частната жалба по чл. 248 ал. 3 изр. 2 ГПК: същата е частично основателна.
С решението по гр.д. № 2733/ 2003 г. на ПОС от направени от ищците разноски общо 55 325 лв., са им присъдени съобразно предявения размер на исковете, и уважения размер на исковете, разноски 23 988.33 лв., което решение не е отменено с последващите решения. По гр.д. № 590/ 2005 г. ищците са направили разноски общо 28 993 лв., по т.д. № 496/ 2007 г. на ВКС – общо 22 367 лв. (а не само посочените във въззивното решение 15 000 лв., като не е отчетена внесената държ.такса) и по гр.д. № 47/ 2008 г. – 15 000 лв. – общо разноски 66 360 лв. Съразмерно поддържания от ищците размер на исковете във въззивното производство – частта, с която исковете са отхвърлени – общо 260 452 лв., и уважения размер на исковете общо 84 687 лв., им се дължат разноски 21 577.21 лв., а са присъдени от въззивния съд с решението по гр.д. № 47/ 2008 г. разноски 14 726 лв. За неприсъдената и дължима на ищците разлика 6851.21 лв. частната жалба е основателна и следва да се уважи, като се измени решението в частта за разноските, и се присъдят и дължимите разноски 6851.21 лв.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 202 от 24.VІІ.2008 г. по гр.д. № 47/ 2008 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОТМЕНЯВА Определение № 758 от 30. Х.2008 г. по гр.д. № 47/ 2008 г. на Пловдивски апелативен съд, като:
ИЗМЕНЯ Решение № 202 от 24.VІІ.2008 г. по гр.д. № 47/ 2008 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която на ищците не са присъдени разноски 6851.21 лв., като ОСЪЖДА О. П. да заплати на И. П. С. и Й. А. Д. – двете от гр. П. разноски по делото още 6851.21 лв.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 758 от 30. Х.2008 г. по гр.д. № 47/ 2008 г. на Пловдивски апелативен съд в останалата обжалвана част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: