ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 763
София, 02.12.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на първи декември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
ч. т. дело № 755/ 2009 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. В. В. – от гр. С. срещу Решение № 105 от 12.V.2009 г. по гр.д. № 562/ 2009 г. на СГС, с което е отменено Решение № от 13. ХІІ.2007 г. по гр.д. № 24 022/ 2006 г. на СРС, 32 с. и е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Х. В. В. – от гр. С., че Е. М. И. не е длъжник по вземане за сумата 9 374.43 лв. по Запис на заповед от 15.V.1996 г., с оплакване за неправилност на решението и за необоснованост. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос за приложението на чл. 492 ал. 1 ТЗ и субсидиарното прилагане на ЗЗД, като е игнорирал съотношението на гражданското и търговското право, като общо към специално, и субсидиарното прилагане на ЗЗД спрямо търговски сделки и правоотношения, и неправилно е приложил общата норма на ЗЗД, а не специалната на ТЗ. Жалбоподателят счита, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, която е в смисъл, че по отношение на търговските сделки се прилага ТЗ и само субсидиарно нормите на ЗЗД – Решение № 570/ 27. Х.2008 г. по т.д. № 294/ 2008 г., Определение № 24/ 12.І.2009 г. по т.д. № 606/ 2008 г. на ВКС. Счита, че е противоречива практиката на съдилищата относно прилагането на ЗЗД и ТЗ, както и относно необходимостта да се прави отбелязване върху записа на заповед, съгласно чл. 492 ал. 1 ТЗ, като при наличие на изрични разпоредби на ТЗ, препращането към нормите на ЗЗД е недопустимо и води до противоположни изводи на съдилищата – Решение от 26.ІІ.2008 г. по гр.д. № 25323/2007 г. на СРС, Решение от 21.V.2009 г. по гр.д. №1490/2008 г. на СГС, Решение от 2. ХІІ.2008 г. по г.дело на Кюстендилски окръжен съд. По съображения, че изложеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като допускането до разглеждане на делото би довело до преодоляване на противоречията в съдебната практика, жалбоподателят иска, тъй като са налице предпоставките по чл. 280 ГПК, да се допусне до разглеждане касационната жалба. Прилага копия от цитираните съдебни актове.
Ответникът по жалбата Е. М. И. – от гр. С. по съображения, изложени в писмен Отговор оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, както и жалбата по същество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен отрицателен установителен иск, който е уважен, както и че обжалваемият интерес не е до 1000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да уважи иска по чл. 254 ГПК (отм.), въззивният съд е приел, че Записът на заповед от 15.V.1996 г. съдържа необходимите реквизити по чл. 535 ТЗ и като частен диспозитивен документ, се ползва с формална доказателствена сила, че посоченото в него лице е негов автор. Съдът е посочил, че в тежест на ищеца е да докаже правопогасяващото си възражение – че е платил сумата по записа, като ищецът се позовава на разпоредбата на чл. 492 ТЗ, съгласно която при погасяване на менителничния ефект чрез плащане, платецът може да иска от приносителя да му предаде менителницата и да отбележи извършеното плащане, поради което представения по делото менителничен ефект доказва погасяването на задължението. Съдът е обосновал този извод и с разпоредбата на чл. 109 ЗЗД – оборима презумпция, че когато дълговият документ е в държане на длъжника, той е погасил вземането, освен ако не се докаже, че документът не е върнат доброволно. Въз основа данните по делото е приел, че предаването е доброволно, както и че липсата на изрично волеизявление от кредитора за погасяване на вземането чрез плащане, не оборва презумпцията за погасяване на вземането и е уважил иска по чл. 254 ГПК (отм.).
Жалбоподателят е посочил разрешен от въззивния съд материалноправен въпрос за приложението на чл. 492 ал. 1 вр. чл. 537 ТЗ и за субсидиарното приложение на ЗЗД, който счита, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, че се решава противоречиво от съдилищата, и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. С оглед данните по делото може да се изведе процесуалноправният въпрос, разрешен от съда, релевантен за делото, и той е: за доказателствената тежест на страните в производството по иск по чл. 254 ГПК (отм.). Изложеният от жалбоподателя въпрос може да е важен, но не е обуславящият за делото разрешен от съда въпрос.
Тъй като в производството по отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК длъжникът (ищец по делото) следва да докаже възраженията си срещу вземането – в случая, че не дължи сумата, тъй като след образуваното изпълнително дело е погасил чрез плащане задължението по Записа на заповед от 15.V.1996 г., поради което у него се намира оригинала, а ответникът по иска – взискател в изпълнителното производство следва да установи факта, от който вземането му произтича – в случая наличието на изпълняемото вземане. В този смисъл е постоянната практика на ВКС, изразена и в посоченото от жалбоподателя Решение № 1* от 16.І.2007 г. по т.д. № 605/ 2006 г. на ВКС, както и в Решение № 103 от 24.VІ.2009 г. по т.д. № 717/ 2008 г., постановено на основание чл. 290 ГПК. В случая, като е представил по делото оригинала от записа на заповед, ищецът е доказал, че не дължи сумата, посочена в Записа на заповед от 15.V.1996 г., която е издължил.
Безспорно с оглед разпоредбата на чл. 288 ТЗ, за неуредените с този закон положения за търговските сделки, се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство, като за да се приложи гражданският закон, празнината трябва да съществува не само в ТЗ, а и в другите закони на търговското право. Като е взел предвид разпоредбата на чл. 492 ал. 1 ТЗ, въззивният съд е приел, че е основателно възражението на ищеца, че с представяне на менителничния ефект, е доказал извършеното плащане. С оглед изявлението на повереника на ответника (Молбата от 20. ХІ.2007 г.), че оригиналът на записа на заповед не е у него, тъй като го е представил по изпълнителното дело, съдът е изложил съображения защо приема, че е установено от ищеца по делото погасяване на задължението с представяне на оригинала от записа на заповед. При тези обстоятелства жалбоподателят неоснователно възразява, че на основание специалната разпоредба на чл. 492 ал. 1 ТЗ само с отбелязване върху менителничния документ, че е платена сумата, се доказва плащане, както и че при създадената специална норма на чл. 492 ал. 1 ТЗ, съдът неправилно приложил общата норма на чл. 109 ЗЗД. Въпросът за доказателствената тежест на страните в производството по иск по чл. 254 ГПК (отм.) е решен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС по този въпрос, изложена по-горе.
Поради изложеното доколкото жалбоподателят поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. ГПК, същото е неоснователно.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, каквото жалбоподателят поддържа, че е налице по въпроса за прилагането на ЗЗД и ТЗ спрямо търговските сделки, както и по въпроса за необходимостта да се прави отбелязване върху записа на заповед съгласно чл. 492 ал. 1 ТЗ. С оглед задължителната практика на ВКС по въпроса за прилагането на специалните търговски закони при възникнали правоотношения въз основа на търговски сделки и само при липса на такива норми – субсидиарно на гражданските закони, ако има противоречие в практиката на различни по степен съдилища, същата се преодолява с прилагането на задължителната практика на ВКС. В случая въззивният съд е приложил тази практика, като правилно е разпределил доказателствената тежест между страните в производство по иск по чл. 254 ГПК (отм.) и е основал решението на разпоредбата на чл. 492 ал. 1 ТЗ. Твърдението, че е налице противоречива практика на съдилищата по въпроса за приложението на чл. 492 ал. 1 ТЗ, не се подкрепя от жалбоподателя, тъй като представените копия от съдебни актове на различни по степен съдилища, не са влезли в законна сила, а Решение № 521/6.ІІ.2006 г. по гр.д. № 678/2005 г. на ПАС, е за частично плащане – чл. 492 ал. 3 ТЗ.
Не е налице и поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по релевантен правен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и в случаите, когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 105 от 12.V.2009 г. по гр.д. № 562/ 2009 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: