ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 592
София, 12.10.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на девети октомври две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
ч. т. дело № 531/ 2009 год.
Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК, образувано по частна жалба на “Г” А. – гр. С. срещу Определение № 600 от 11.V.2009 г. ч.т.д. № 715/ 2009 г. на Софийски апелативен съд, с оплакване, че е незаконосъобразно. Жалбоподателят счита, че е налице правен интерес от предявения установителен иск, тъй като има правен интерес от водене на иска – възникнал е граждански спор с ответниците, подведомствен на съда. Жалбоподателят излага, че с отказа си да даде съгласие за продължаване на концесионния договор, МС едностранно е счел договора за развален, което накърнява интересите на концесионера, а и неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора – концедент. Жалбоподателят сочи, че е изчерпал административната процедура по търсене на защита на накърнените си права, в което административно производство му е указано, че по отношение неуредените въпроси в Закона за концесиите, се прилагат разпоредбите на ТЗ и ЗЗД, от което е видно, че ако съдът е взел предвид и е обсъдил всички относими доказателства, щеше да установи правилно фактическата обстановка и да постанови друг правен акт.
В Изложение на касационните основания по чл. 281 т. 3 ГПК жалбоподателят въз основа на доказателствата по делото излага оплакване за незаконосъобразност на въззивното определение, за допустимост на предявения иск, за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и за необоснованост на определението.
В Изложение на основания за касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че по разрешения основен процесуален въпрос – за нарушаване на правото да предяви иск, за да участва в съдебното производство и да защити законните си права и интереси – съдът е приел установителния иск за недопустим, без да изложи мотиви коя процесуална предпоставка за упражняване правото на иск липсва, за да се приеме, че това право не е възникнало. Жалбоподателят сочи интереса си от търсената защита, като счита, че концедентът МС с отказа да даде съгласие за продължаване на концесионния договор, едностранно е счел концесионното правоотношение за развалено, което накърнява интересите на концесионера, още повече, че неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора -концесионер, прави довод, че е изчерпал административния ред на защита, в който му е указано, че за неуредените въпроси по Закона за концесиите се прилагат ТЗ и ЗЗД и заключава, че по въпроси като конкретния няма ясна практика на съдилищата, което е основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Ответникът по частната жалба М. на р. р. и благоустройството – гр. С. по съображения, изложени в писмено Становище, касаещи недопустимостта на предявения установителен иск, оспорва по същество частната жалба като неоснователна и не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата М. с. на Република България – гр. С. не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по основателността на частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение, с което е прекратено производството по предявения установителен иск, с което се прегражда по – нататъшното р. на делото, намира, че касационната жалба е допустима на основание чл. 274 ал. 3 т. 1 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното определение е потвърдено първоинстанцион -ното определение, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска за признаване за установено по отношение на МС, че е незаконосъобразен отказът му да даде съгласие за продължаване с правоприемника ”Г” А. – гр. С. на концесионера, на Договор за предоставяне на концесия от 18.ІV.2001 г., сключен между Република България и “Д” ЕООД – гр. С.. Съдът е приел, че искът е недопустим, тъй като искането да се признае за незаконосъобразен отказа на концесионера да даде съгласие за продължаване на концесионния договор с правоприемника на концесионера, сочи на иск за факт, а не на иск за установяване на право или правоотношение, а съгласно чл. 97 ал. 3 изр. 2 ГПК (отм.) недопустим е иск за установяване съществуването или несъществуването на факти с правно значение извън законоустановените .
Касационно обжалване на въззивното определение, с което е оставено в сила първоинстанционното определение за прекратяване на производството поради недопустимост на предявения установителен иск, не следва да се допусне. Разрешеният от въззивния съд процесуален въпрос за допустимостта на предявения установителен иск, с който се иска да се признае за незаконосъобразен отказът на МС да даде съгласие за продължаване с правоприемника на концесионера сключения концесионен договор, е важен, но този въпрос е разрешен от съда в съответствие със съдебната практика за недопустимост на установителен иск за признаване на административен акт за незаконосъобразен. Тази практика е в смисъл, че когато отказът съставлява административен акт, който може да се обжалва по административен ред, това е препятствие да се иска признаването му за незаконосъобразен в гражданския процес с предявен установителен иск. Както поддържа и жалбоподателят, административният ред за обжалване на отказа на МС е изчерпан, което се установява и от Определение № 8832/ 27.ІХ.2007 г. по адм.д. № 8254/ 2007 г. на ВАС, като е отделен въпросът доколко отказът на МС за даване съгласие за продължаване на концесионен договор, подлежи на обжалване по реда на ЗК. Гражданският съд може да упражнява само инцидентен контрол за нищожност на административен акт, но не може да се произнесе в гражданско производство законосъобразен ли е или не административният акт (отказът на МС). В този смисъл е и изричната разпоредба на чл. 17 ал. 2 ГПК (Д.в. бр.59/ 2007 г., в сила от 1.ІІІ.2008 г.). В случай на нищожност на административния акт (каквото основание не се поддържа от жалбоподателя), ако този въпрос не е разрешен в административното производство, може гражданският съд да направи констатации по реда на косвения съдебен контрол, когато разглежда иска за търсено обезщетение за претърпени имуществени вреди от неправомерния отказ на МС.
Предявеният установителен иск да се признае за установено, че отказът на МС да даде съгласие за продължаване на сключен договор за концесия, не е иск за правоотношение по чл. 97 ал. 1 ГПК (отм.), нито иск за установяване на факт с правно значение по чл. 97 ал. 3 ГПК (отм.), това е спор, по който гражданският съд не може да се произнася. Предявеният иск е недопустим и правилно производството по него е прекратено.
С оглед изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, поради което Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 600 от 11.V.2009 г. ч.т.д. № 715/ 2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: