ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 99
София 17.02.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 43/ 2009 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. “Б” гр. С. срещу Решение № 128 от 2. Х.2008 г. по гр.д. № 1056/ 2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила в обжалваната част Решение от 10.ІІІ.2008 г. по гр.д. № 408/ 2007 г. на СГС, с което К. “Б” – гр. С. е осъдена да заплати на “С” О. – гр. С. сумата 47 962 лв., на основание чл. 236 ал. 2 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 13.ІІІ.2007 г., с оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, и за необоснованост.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи, че съдът се е произнесъл по съществен въпрос: трябва ли да е собственик на валидно правно основание наемодател, отдал имота като собственик, когато е оспорено правото му на собственост, по който въпрос съдът е приел, че за валидността на наемния договор, не се изисква наемодателят да е собственик, което е в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 306 от 16.VІІ.1998 г. по гр.д. № 118/ 1998 г. на ВКС, 5-чл. с. – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. Жалбоподателят обосновава, че тъй като отдадените под наем постройки, са с временен статут и подлежат на събаряне, се поставя въпросът за тяхната правна съдба – дали реалното им съществуване е изключено от гражданския оборот и трябва ли да се приложи повелята на закона, като приетото от съда, че могат да бъдат узаконени, противоречи на законовата повеля за събаряне, и направените в тази връзка изводи са в противоречие с фактите по делото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Жалбоподателят излага, че приетото от въззивния съд, че счетоводното записване в баланса и информационния меморандум са доказателства за собственост, е в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 413/ 2005 г. по № 964/ 2004 г. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, което се отнася и за нотариалния акт № 188/ 2006 г., съставен въз основа на тези документи. Жалбоподателят прави оплакване, че въззивният съд, като е приел, че представителят на кооперацията може да сключи договор за наем без решение на ОС или на УС на кооперацията, не е приложил специалния ЗК и отговорът на въпроса може ли да се прилага общ закон, когато има специален, е от съществено значение да точното прилагане на закона – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Жалбоподателят заключава, че съдът е произвел буквално и безкритично мотивите на първоинстан – ционния съд и не е изложил свои мотиви, преписал е доводите на ищеца от отговора на въззивната жалба на кооперацията, с което е допуснал особено съществено нарушение на чл. 188 ал. 1 и чл. 189 ал. 2 ГПК (отм.) – нарушение на т. 19 от ТР № 1 по д. № 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС – основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба “С” О. – гр. С. по съображенията, изложени в писмен Отговор, счита, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е оставено в сила първоинстанционно решение, с което е уважен осъдителен иск и че обжалваемият интерес по делото във въззивната инстанция не е до 1000 лв. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част, с която е осъден да заплати на ищеца сумата 47 962 лв., на основание чл. 236 ал. 2 ЗЗД, по съображения, че сключеният от страните Д от 3.І.2005 г., е съдържал всички съществени елементи на наемен договор и е действителен, прекратен е на 12.VІІ.2006 г. с предизвестие от наемодателя и тъй като бившият наемател продължава да ползва обектите, дължи обезщетение. Съдът не е уважил възражението на ответника, че са нищожни договорът и анексът, тъй като сградите, като незаконни, не съществуват в правния мир, не е уважил и възражението за нищожност на договора и анекса, като подписани в нарушение на повелителни норми на ЗК. Съдът е приел, че договорът и анексът са валидни и действителни, че са подписани от упълномощени лица, тъй като договорът за наем за срок от 3 години, е сделка на обикновено управление, която председателят на кооперацията може да сключи. Съдът не е уважил възражението на ответника, че наемодателят не е доказал правото си на собственост, за което съдът е обсъдил доказателствата – договора за замяна от 15. Х.2003 г., разменената кореспонденция, съдържаща признание на ответника за прекратяване на договора за наем, информационния меморандум и писмата на СОАП до кмета на Район “С”, от които е видно, че сградите са заведени в баланса на ”С” О. и са част от имуществото му при извършване на приватизационната сделка, нот.акт № 1* том VІІ, д. № 1288/ 2006 г. – както и доводите на страните, за което е изложил подробни съображения. Съдът е обсъдил и възражението на ответника относно статута на сградите, които са в режим на търпимост по см. на §16 ал. 1 ЗУТ, съобразил е събраните в тази връзка писмени доказателства и е приел за неоснователно възражението, че ищецът не е собственик, и не е уважил възражението на ответника за прихващане.
По изложения от жалбоподателя съществен въпрос: трябва ли да е собственик на валидно правно основание наемодател, отдал под наем имота като собственик, когато е оспорено правото му на собственост, който въпрос е разрешен, според жалбоподателя, в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 306 от 16.VІІ.1998 г. по гр.д. № 118/ 1998 г. на ВКС, 5-чл. с. С. е дал отговор и на този въпрос в обжалваното решение, и въпросът може да е важен, но не е съществен, тъй като от него не зависи изходът на делото, по което е предявен иск по чл. 236 ал. 2 ЗЗД, за който иск е без значение въпросът за правото на собственост на наемодателя. Посоченото от жалбоподателя решение на ВС, петчленен състав, не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, която е задължителна за съдилищата. Такава “практика на ВКС” е на първо място задължителната практика – ППВС (не по конкретни дела) при действието на ЗУС, както и ТР на ОСГК при действието на ЗСВ, а ТР на ОСГК при действието на ЗУС не са такава “практика”, тъй като не са задължителни за съдилищата, а служат за ръководство на съдилищата. ППВС по конкретни дела и решенията на ОСГК по конкретни дела, както и решенията на съставите на ВС и ВКС, не са “практика” по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Затова неоснователно жалбоподателят поддържа, че разрешеният от въззивния съд съществен материалноправен въпрос, е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Не е съществен за спора и изложеният от жалбоподателя въпрос, основан на временния статут на сградите, които подлежат на премахване. Дали е законосъобразен изводът на съда относно възможността за узаконяване на сградите и дали изводът е обоснован или е направен в противоречие с фактите по делото – това са основания за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Изискването на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК е кумулативно: разрешените от въззивния съд правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществени правни въпроси е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящият случай.
Изложеното от жалбоподателя, че е в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 413/ 2005 г. по № 964/ 2004 г. – приетото от въззивния съд за счетоводното записване в баланса и информационния меморандум, като доказателства за собственост, както и относно приетото за стойността нотариалния акт № 188/ 2006 г., съставен въз основа на тези документи, също не е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по изложените вече съображения за съдържанието на понятието “практика на ВКС” по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Изложеният от жалбоподателя въпрос правилно ли съдът е приложил общия закон, когато има специален закон – ЗК, не е от съществено значение да точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК – тъй като по въпроса има трайно установена практика, че специалният закон изключва прилагането на общия. Оплакването на жалбоподателя за неправилност на изводите на съда относно възраженията за нищожност на договора за наем и анекса, като сключени от представителя на кооперацията, без решение на ОС или на УС на кооперацията, са оплаквания по чл. 281 ГПК, а не основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Оплакването за допуснати от съда нарушения с безкритично възприемане на мотивите на първоинстанционния съд и неизлагане на свои мотиви и преписване доводите на ищеца, ако тези нарушения са налице, съставлява, както сочи и жалбоподателят, особено съществено нарушение на чл. 188 ал. 1 и чл. 189 ал. 2 ГПК (отм.) – нарушение на т. 19 от ТР № 1 по д. № 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС. Затова те са основание за обжалване на решението по чл. 281 т. 3 ГПК и не са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т.1 и т. 3 ГПК. Има трайно установена съдебна практика за задълженията на съда по чл. 188 ГПК (отм.), поради което този въпрос няма значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
По изложените съображения не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК, поради което Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 128 от 2. Х.2008 г. по гр.д. № 1056/ 2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: