ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 297
София 04.06.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 396/ 2009 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “В” Е. – г. К. срещу Решение № 233 от 15. ХІІ.2008 г. по гр.д. № 406/ 2008 г. на Варненски апелативен съд в частта, с което е оставено в сила Решение № 47 от 15.VІІ.2008 г. по т.д. № 92/ 2008 г. на Шуменски окръжен съд, с която “В” ООД – г. К. е осъдено да заплати на Е. ”И” – г. Ш. сумата 80 015.56 лв., на основание чл. 266 ал. 1 ЗЗД, със законната лихва и сумата 3 407.05 лв. – обезщетение за забавено плащане, с оплакване за неправилност и необоснованост на решението. В Изложените на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос – от основно значение за регулиране на взаимоотношенията между страни, обвързани с договор за изработка, е правилното регулиране на начина на плащане, на взаимоотношенията помежду им и зачитане на уговореното, за което от основно значение е правилното тълкуване на действителната им воля, съблюдаване на предмета на договора, реално извършената работа и заплатената стойност на услугата. Жалбоподателят извежда съществен процесуалноправен въпрос – в нарушение на чл. 188 ал. 1 ГПК съдът не е преценил всички доказателства и доводите на страните, направил е незадълбочен анализ на действителните отношения, не е изложил мотив за предмета на спора в нарушение на чл. 189 ал. 3 (вероятно ал. 2) ГПК, а изложените мотиви не се подкрепят с никакви факти и обстоятелства по делото. Жалбоподателят прави довод, че от решението не се установява извлечената от съда взаимовръзка на отделни представени писмени доказателства и е останал неизяснен въпросът при установен срок на действие на договора, как съдът стига до извод за продължаването му и как свързва с него съставени 2 години по-късно документи, при липса на подписани анекси, което противоречи на Решение № 228 от 14.ІІ.2002 г. по гр.д. № 1046/ 2001 г. на ВКС. Жалбоподателят сочи, че обжалваното решение противоречи на съдебната практика – на Решение на ВАД от 15.ІІІ.2006 г. по д. № 69/ 2005 г., за което излага подробни съображения. Жалбоподателят поддържа, че настоящото производство е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по договорите за изработка в строителството липсва законова уредба и практиката на ВКС е остаряла – налице е празнота в закона, която следва да бъде регламентирана с практика, която да служи за основа на този вид взаимоотношения. Иска да се допусне касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба И. С. А. – Е. с фирма ”И” – г. Ш. не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него съответно е потвърдено и отменено първоинстанционно решение, с което са уважени осъдителни искове, както и че обжалваемият интерес не е до 1000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да остави в сила първоинстанционното решение в частта, с която е уважен иска по чл. 266 ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че с Договор за услуга от 8.VІІ.2005 г. ищецът се е задължил да извърши ремонт на посочените обекти в 3 месечен срок при възнаграждение с ДДС 156 000 лв., като липсва спор за единичната цена на СМР, което следва от сравняване на цените по протоколи обр.19, за които са издадени фактури, съответно изплатени, идентични с цените по обобщителния протокол обр.19 от 30. ХІ.2005 г. По съображения, че изпълнението на цялостния ремонт е изисквал по-голям от предвидения обем СМР, съдът е приел, че ищецът е изпълнил и възложителят е приел работата, посочена в Протокол от 30. ХІ.2005 г., поради което дължи възнаграждение, като размера на сумите и начина на плащане са уточнени в Споразумение от 27.VІ.2007 г. След приспадане на изплатените суми искът е уважен за 80 015.56 лв. и за 3 407.05 лв. е уважен искът по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, съобразно Споразумението, който иск е отхвърлен за разликата до размера, уважен от първоинстанционния съд.
С оглед посочения от жалбоподателя съществен материалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд и съобразно данните по делото, този въпрос може да се изведе и той е: налице ли са предпоставките на чл. 266 ал. 1 ЗЗД за присъждане на възнаграждение по договор за строителство за изпълнената и приета от възложителя работа. Този въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика по въпроса, която е в смисъл, че тъй като ЗЗД не съдържа изискване за писмена форма за валидност на договора за изработка, когато от доказателствата по делото е установено извършване и на СМР извън тези, посочени в сключения писмен договор за изработка, за приетата от възложителя работа последният дължи следващото се възнаграждение. С оглед изложеното, тъй като с договора страните не са постигнали съгласие за обема и вида на СМР, които следва да се изпълнят, ВКС намира, че не противоречи на практиката на ВКС въззивното решение, с което е присъдено възнаграждение за реално изпълнени и приети от възложителя СМР, извън обема на тези, за които е сключен писмения договор, установени по делото. По силата на чл. 20а ЗЗД договорът има силата на закон и съдът е разрешил спора на страните на базата на съществуващите договорни отношения, като е коментирал клаузите на сключените от страните Д. Твърдяното от жалбоподателя неправилно произнасяне от въззивния съд, не е резултат на погрешно тълкуване на материалноправни норми, а касае приетата за установена фактическа обстановка по спора. Изложеното от жалбоподателя несъгласие с извършеното от съда тълкуване на конкретни клаузи на договора и на споразумението, са доводи за неправилност и за необоснованост на решението – основания за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК, а не основания за допускане на касационно обжалване. За да е решен съществен материалноправен въпрос в противоречие с постоянната съдебна практика – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, трябва изводите на въззивния съд да не са съобразени със задължителна съдебна практика, което в случая не е налице.
Практиката по арбитражни дела не е включена в приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради което жалбоподателят несъстоятелно се позовава на приетото в Решение от 15.ІІІ.2006 г. по ВАД № 69/ 2005 г.
По изложения от жалбоподателя съществен процесуалноправен въпрос, който е съществен за делото. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правно – релевантни факти, като обсъди доводите на страните и всички доказателства и да основе решението върху приетите за установени обстоятелства по делото, като изложи мотиви към решението. Когато страната се позовава на въпрос, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, не е необходимо съдът изрично да се е произнесъл с решението по някой процесуален въпрос, а е достатъчно да е процедирал неправилно, като процесуалният въпрос трябва да има отношение към правилността на решението. В случая съдът е решил делото, като е приложил правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл. 127 ал. 1 ГПК (отм.), обсъдил е в тяхната взаимна връзка доказателствата, както и доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл. 188 ал. 1 ГПК (отм.), за което е изложил подробни съображения. Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че обжалваното решение не държи сметка за изтичане срока на договора, в който не са изпълнени СМР, за които се претендира възнаграждение и по какъв начин съдът достига до извода за продължаване на действието му и как свързва с него съставени по-късно документи, което противоречи на приетото от ВКС с Решение № 228 от 14.ІІ.2002 г. по гр.д. № 1046/ 2001 г. на ВКС. Двете решения са постановени при различни фактически обстоятелства, затова от същите произтичат различни правни проблеми.
Неоснователно е поддържаното от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. По приложението на чл. 266 и сл. ЗЗД, които разпоредби са относими и към договора за строителство, като вид договор за изработка, има трайноустановена съдебна практика. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, каквото в случая не е налице.
По изложените съображения искането на ответника за допускане на касационно обжалване на решение, на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК е неоснователно.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 233 от 15. ХІІ.2008 г. по гр.д. № 406/ 2008 г. на Варненски апелативен съд в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: