ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 49
София, 29.01.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 770/ 2008 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. В. А., К. С. К., И. С. И., Ж. И. Ж., Г. П. Г. (Плачков), Г. А. Д., Т. С. Р. , Х. Р. Х., Д. В. Д., Х. П. Т., И. С. И., М. Д. А., М. Н. А. и Д. – мир Н. А. , всички със съдебен адрес: гр. С., ул. ”. № 2* И. Б. , срещу Решение № 256 от 18.VІ.2008 г. по гр.д. № 1193/ 2007 г. на Великотърновски окръжен съд, с което е обезсилено Решение № 1* от 8.ІІ.2008 г. на Великотърновски районен съд поради недопустимост на предявените искове и е прекратено производството по делото.
Жалбоподателите в писмено Изложение сочат, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос за точното приложение на чл. 59 ал. 2 ЗЗД, без да приложи точно закона и в противоречие с постоянната практика на ВКС, изразена и в ППл на ВС № 1/ 1979 г. Жалбоподателите считат, че съдът неправилно е приел, че те могат да защитят правата си, като предявят искове срещу комисионера, която възможност не изключва приложението на чл. 59 ал. 1 ЗЗД, която разпоредба има предвид липсата на друг иск между страните по неоснователното обогатяване, а не изобщо друг иск по отношение на трето лице. Жалбоподателите излагат, че не разполагат с друг иск за защита правата си срещу ответника, какъвто не е възможността по чл. 134 ЗЗД, която не съставлява самостоятелно средство за защита, насочена към длъжника. Искат да се допусне касационно обжалване, като представят копие от ППлВС № 1/ 1979 г.
Ответникът по касационната жалба “Л” АД – гр. С. не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, констатира, че решението е въззивно и с него е обезсилено първоинстанционно решение, с което са отхвърлени субективно и обективно съединени осъдителни искове, като обжалваемият интерес по делото във въззивната инстанция не е до 1000 лв., затова приема, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Жалбоподателите излагат, че същественият материално – правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд е: кога е допустим субсидиарният иск по чл. 59 ал. 1 ЗЗД – когато ищците не разполагат с друг иск за защита на правата си срещу ответника или с друг иск срещу което и да е лице. От отговора на този материалноправен въпрос зависи изходът на делото, поради което въпросът е съществен.
За да прекрати производството по делото и да обезсили първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от всеки от ищците искове за съответни суми, представляващи равностойност на предадено грозде на “Д” ЕООД – с. Б., Сливенска обл., доставено за преработка на ответника и неплатено от последния на всеки от ищците, с което същият се е обогатил за сметка на ищците, съдът е приел исковете за недопустими. Изложил е съображения, че всеки от ищците е сключил договор за доставка на грозде с “Д” ЕООД, а последният е бил в отношения по комисионен договор с праводателя на ответника за изкупуване и предаване на гроздето, като е установено от съставените фактури, че гроздето, предадено от ищците на посредника, е предадено на ответника. Като е посочил, че от сключените от всеки от ищците с комисионера търговски договори, съставляващи търговски сделки, е възникнало задължение за комисионера да плати на ищците цената на гроздето, съдът е приел, че ищците разполагат с пряк иск срещу “Д” ЕООД – с. Б., която възможност, съгласно чл. 59 ал. 2 ЗЗД изключва правото им на иск по чл. 59 ал. 1 ЗЗД, който иск е субсидиарен. Съдът е прекратил производството по делото и е обезсилил първоинстанционното решение, като постановено по недопустими искове.
Искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е основателно. Въззивният съд се е произнесъл по въпроса за допустимостта на предявените от всеки от ищците искове по чл. 59 ал. 1 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС – ППлВС № 1/ 1979 г., което служи за ръководство на съдилищата. В т. 9 от Постановлението ВС е изложил, че когато законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, недопустимо е приложението на общия състав по чл. 59 ЗЗД. В т. 11 ВС е приел, че правилото на чл. 59 ал. 2 ЗЗД се прилага, когато не е налице друг ред по отношение неоснователно обогатилия се и че възможността на ищеца да се защити с иск на известно основание спрямо друго лице, не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото, като посочената възможност за неоснователно обеднилия се, не може да означава, че обогатилият се е освободил от своето задължение.
С оглед изложеното неправилно въззивният съд е приел, че предявените искове по чл. 59 ЗЗД са недопустими, тъй като ищците разполагат за цената на гроздето с право на иск срещу трето лице – “Д” ЕООД. Правото на ищците на иск по комисионния договор е на разположение, ако бяха насочили претенциите си срещу “Д” ЕООД, но срещу ответника по делото ищците нямат на разположение други искове освен по чл. 59 ЗЗД. Ищците не могат да бъдат задължени да водят дело срещу една страна на договорно основание, която от своя страна да води иск срещу ответника по делото, за да се получи баланс в интересите на обеднилите се и неоснователно обогатилия се. Решението е постановено в противоречие с ППлВС № 1/ 1979 г., указанията на ВС в което съдът е следвало да спази, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 256 от 18.VІ.2008 г. по гр.д. № 1193/ 2007 г. на Великотърновски окръжен съд.
УКАЗВА на жалбоподателите да внесат по сметка на ВКС и да представят по делото вносни бележки за внесена държавна такса 758.42 лв., на основание чл. 18 ал. 2 т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК (Д.в. бр. 22 от 28.ІІ.2008 г.), в седмичен срок от съобщението, при неизпълнение на което задължение жалбата ще бъде върната.
След изпълнение на задължението за внасяне на държавната такса делото да се насрочи за разглеждане на касационната жалба.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: