ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 179
София, 06.04.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шести април две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1073/ 2009 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ”М” О. – гр. С. срещу Решение № 1* от 27.VІІ.2009 г. по гр.д. № 1631/ 2007 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено Решение от 14.ІV.2006 г. по т.д. № 309/ 2004 г. на СГС, с което е отхвърлен иск за плащане на лизингови вноски и е постановено друго, с което “М” О. – гр. С. е осъдено да заплати на “А” О. – в несъстоятелност – гр. С..90 лв. – лизингови вноски от № 17 до № 36 по Договор № 10/00 от 19.ІХ.2000 г., с оплакване за нищожност на решението, като постановено с участието на съдия, срокът на командироването на който в САС е бил изтекъл, както и за неправилност, и за необоснованост. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят излага разрешени съществени процесуалноправни въпроси: 1. дали при релевирано основание за нищожност, жалбоподателят следва да обосновава и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК, по който въпрос няма съдебна практика – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. 2. Дали при приложението на ГПК (отм.), при новото разглеждане на делото от въззивния съд, са задължителни дадените указания от ВКС по приложение на материалния закон, включително за тълкуване на сделките и за правната квалификация на отношенията или само указанията по приложение на процесуалния закон, по който въпрос не е налице съдебна практика – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. 3. За тежестта на доказване при оспорване автентичността на частен неподписан документ – телеграма, по който въпрос няма съдебна практика – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. 4. По въпроса допустимо ли е възражение за прихващане срещу несъстоятелен длъжник за възникнало вземане след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, по който въпрос няма съдебна практика – основание по чл. 280 ал. 1 т.3 ГПК. Жалбоподателят излага и съществени материалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд – по възражението за неизпълнен договор по чл. 90 ал. 1 ЗЗД: кои права могат да бъдат предмет на възражението, може ли лизингополучателят, като е направил изявление, че желае да придобие собствеността, да направи това възражение, за които въпроси поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – Решение №1093/20.ІV.1957 г. по гр.д. № 1512/ 1957 г. – основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК и по които липсва практика, и са от значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба “А” О. – в несъстоятелност – гр. С. не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено първоинстанционно решение в частта, с която е отхвърлен осъдителен иск и е постановено друго, с което искът е уважен, както и че обжалваемият интерес не е до 1000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
По изложените от жалбоподателя, разрешени от съда съществени процесуалноправни въпроси:
Разрешен процесуален въпрос е налице, когато въззивният съд се е произнесъл по дължимостта на своите процесуални действия и по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, както и когато вззивният съд е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия или не е зачел надлежно извършени процесуални действия, като не е необходимо изрично да се е произнесъл в решението по някой процесуален въпрос, достатъчно е да е процедирал неправилно. За да е релевантен за делото, процесуалният въпрос трябва да има отношение към правилността на решението – да се отнася до служебните задължения на съда, правото на защита, правото на участие на страните при извършване на процесуалните действия, и конкретното разрешение на процесуалния въпрос да се е отразило на правилността на решението във вреда на жалбоподателя.
По твърдяната нищожност на решението. Както излага и жалбоподателят, съдът, разглеждащ делото, е задължен да постанови съдебния акт, в законен съдебен състав, а това, съгласно чл. 187 ал. 1 ГПК (отм.), е съдебният състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото. В гр.д. №1631/2007 г. на САС жалбоподателят е представил Заповед № А-256/16.VІ.2009 г. на председателя на САС, с която на основание чл. 106 ал. 1 т. 1 ЗСВ, е прекратено, считано от 22.VІ.2009 г., действието на Заповед № К-177/ 30.ІV.2009 г., с която Г. Л. И. – съдия в СГС, е била командирована в САС при условията на чл. 107 ал. 1 ЗСВ за срок от 6 месеца – до 7. ХІ.2009 г., като няма данни кога Заповед № А-256/16.VІ.2009 г. е доведена до знанието на командированата и на посочените в нея служители на САС. Съдия Г. И. участва на 4.VІ.2009 г. в гр.д. № 1631/2007 г. на САС, когато е завършило разглеждането му, както и в постановеното на 27.VІІ.2009 г. решение. С оглед изложеното не може да се приеме, че решението е нищожно, като постановено от ненадлежен съдебен състав, в който участва лице, което няма качеството на съдия в САС и не може да формира воля, и решението е постановено от двама съдии, както поддържа жалбоподателят. Галина И. има качеството на съдия в СГС, командирована в САС за срок до 7. ХІ.2009 г. със заповед на председателя на САС, прекратена, считано от 22.VІ.2009 г. Разглеждането на гр.д. № 1631/ 2007 г. в САС е приключило на 4.VІ.2009 г., с участието на съдия Г. И. , като командирован в САС съдия. Щом като съдия Г. И. , като командирован в САС съдия, е участвала по делото в заседанието, в което са приключили устните състезания, същата е овластена и задължена, като член от съдебния състав, да произнесе решението, като деня на обявяване на съдебния акт, не съвпада с деня на произнасяне на решението. Не се касае до решение, постановено с участието на лице, което изобщо не е овластено да издава съдебни актове, поради това, че е загубило качеството на съдия в съответния съд поради преминаване на работа в друг съд, в който смисъл е посочената от жалбоподателя съдебна практика – Р. №1691/16. ХІ.2001 г. по гр.д. № 61/ 2001 г., Р. №1884/ 29. ХІ.2002 г. по гр.д. №2540/2001 г., Р. №47/3.ІІ.2009 г. по гр.д. №6058/2007 г. и Р. № 1426/12. ХІ.1994 г. по гр.д. № 605/1993 г. – всички на ВКС, или за решение, постановено от незаконен съдебен състав (еднолично вместо от съдебен състав) – Р. №416/9.ІІІ.1999 г. по гр.д. №2195/1998 г. на ВКС, или за решение, постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда, в които случаи решението е нищожно.
Тъй като не е налице твърдяната нищожност на въззивното решение, не е релевантен за делото изложеният въпрос следва ли жалбоподателят да обосновава основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК, който въпрос може да е важен, но не е от значение за изхода на делото.
2. По въпроса при приложението на ГПК (отм.) кои от дадените от ВКС с отменителното решение указания по приложението на закона, са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото.
Както се установява от Решение № 500/10.VІІ.2007 г. по т.д. № 152/ 2007 г., ВКС е отменил възззивно решение от 17. ХІ.2006 г. по гр.д. № 1398/2006 г. на САС в посочената част поради това, че тълкуването от съда на Споразумение от 20. ХІІ.2001 г., не съответства на изискванията на чл. 20 ЗЗД.казанията, дадени от ВКС в отменителното решение, са указания за отстраняване на допуснати от въззивния съд при първото разглеждане на делото нарушения на съществени процесуални правила – превратно тълкуване волята на страните по посоченото споразумение. Това процесуално нарушение е отстранено от въззивния съд със сега обжалваното решение, постановено в изпълнение на дадените от ВКС указания по приложение на процесуалния закон. Ако въззивният съд, като е изпълнил дадените от ВКС указания – обсъдил е съобразно чл. 20 ЗЗД Споразумението, въз основа на което е направил правни изводи, които съвпадат с изложените от ВКС в отменителното решение относно характера на Споразумението, това не съставлява процесуално нарушение, нито е заради задължителност на указанията на ВКС по приложение на материалния закон. ВКС може да даде на въззивния съд задължителни указания как да отстрани допуснатите процесуални нарушения, но ВКС не може да даде указания, задължителни за въззивния съд, какви изводи да направи съдът при новото разглеждане на делото, след като отстрани допуснатите процесуални нарушения. Затова не може да се приеме, че със сега обжалваното решение, е разрешен изложеният от жалбоподателя въпрос дали указанията по приложение на материалния закон, са задължителни за въззивния съд. Тъй като въззивният съд не е разрешил въпроса, в смисъла, изложен от жалбоподателя, този въпрос не е релевантен за делото – не се отразява на изхода му, затова по него не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
3. За тежестта на доказване при оспорване автентичността на частен неподписан документ – телеграма, по който въпрос няма съдебна практика – чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Както излага и жалбоподателят, касае се за неподписан частен писмен документ, поради което при оспорването му следва да се приложат процесуалните правила и установената съдебна практика по този въпрос. Дали се касае за телеграма или за друг частен писмен документ, е конкретен въпрос по делото, който въпрос е различен по всяко дело и решаването му е обусловено от фактите по делото, поради което изложеният въпрос не съставлява разрешен по делото релевантен за спора въпрос и същият няма значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
4. По въпроса допустимо ли е възражение за прихващане срещу несъстоятелен длъжник за възникнало вземане след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Тъй като въззивният съд е приел, че е недопустимо поради нарушение на чл. 685 ТЗ, направено в отделно производство възражение за прихващане срещу длъжник, спрямо когото е започнало производство за обявяване в несъстоятелност, но е изложил и съображения за неоснователност по същество на възражението за прихващане, поставеният от жалбоподателя въпрос, може да е важен, но не е релевантен за делото. Както и да се реши въпросът за допустимостта на възражението за прихващане, от този въпрос не зависи изходът на делото по възражението за прихващане, което по същество е неоснователно. Затова не следва да се допуска касационно обжалване на решението по този въпрос на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
По възражението за неизпълнен договор по чл. 90 ал. 1 ЗЗД, произнасянето по което съставлява също разрешен от съда процесуалноправен въпрос: за да не уважи това възражение, съдът е посочил, че с направеното евентуално възражение, лизингополучателят упражнява потестативното право за сключване на договор, с който да се прехвърли правото на собственост върху отдадените на лизинг обекти, което е недопустимо, а и в Договора от 19.ІХ.2000 г. страните са уговорили, че прехвърлянето на собствеността се извършва при определените в договора предпоставки. Съдът е приел, че не може да постанови едновременност на задължението за плащане на лизинговите вноски, със задължението за прехвърляне на собствеността, или да обуслови осъждането на ответника да плати вноските, от задължението на ищеца да прехвърли собствеността, като условното осъждане би означавало ответникът да не изпълнява, докато ищецът не изпълни. Съдът е съобразил уговореното с Договора, че прехвърлянето на собствеността се извършва след плащането на последната лизингова вноска и е заключил, че задължението на ищеца да прехвърли собствеността, възниква след изпълнение от ответника на задължението да плати всички вноски и след изявена воля от ищеца, която воля съдът не може да замени с решението, поради което не може да има условно осъждане.
При така разгледаното възражение по чл. 90 ал. 1 ЗЗД, не може да се приеме, че по делото са разрешени изложените от жалбоподателя въпроси, нито че по тях няма установена съдебна практика. За да не уважи възражението по чл. 90 ал. 1 ЗЗД, съдът е съобразил уговореното с Договора от 19.ІХ.2000 г. – задължението на лизингодателя по чл. 17 ал. 3 за прехвърляне на собствеността, е обусловено от изпълнение на задължението на лизингополучателя по чл. 16 за плащане на всички лизингови вноски, след което лизингополучателят може да упражни правото да придобие собствеността, която лизингодателят прехвърли по надлежния ред. Като е изхождал конкретно от създадените отношения по договор за лизинг и уговореното в Договора от 19.ІХ.2000 г., съдът е разрешил въпроса за неоснователността на възражението по чл. 90 ал. 1 ЗЗД въз основа на фактите по делото и в съответствие с установената съдебна практика по чл. 90 ал. 1 ЗЗД. Съдът не е отказал да разгледа възражението на лизингополучателя по чл. 90 ал. 1 ЗЗД, което е отхвърлил като неоснователно с оглед данните по конкретното дело, поради което изложените от жалбоподателя въпроси са важни, но не са релевантни за спора – от тях не зависи изходът на делото с оглед уговорената от страните в договора изискуемост на задължението на лизингодателя за прехвърляне на собствеността, която настъпва след изпълнение на задължението на лизингополучателя за плащане на всички лизингови вноски. Не е налице релевантен за спора въпрос, който да е решен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика или въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото.
С оглед изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1* от 27.VІІ.2009 г. по гр.д. №1631/ 2007 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: