О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 7
Гр. София, 12.01.2010 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и осми декември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 626/2009 година
Производството е по чл. 288 във вр.с чл. 280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. за с. к. гр. С. срещу решението на Бургаския апелативен съд, търговско отделение постановено на 23 март 2009 год. по т.д. № 41/2009 г. С това решение е оставено в сила първоинстанционното решение на Бургаския окръжен съд № 301/15.12.2008 год. по гр.д. № 598/2007 год., с което са отхвърлени като неоснователни предявените от ищеца-касатор срещу „П” гр. Б. обективно съединени искове по чл.92 ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойки за забавено плащане на неизплатени разсрочени годишни вноски от цената на сключения на 08.12.1999 год. приватизационен договор както следва: за сумата 385770 щ.д. – за забавено плащане на първа разсрочена вноска за периода от 11.12.2001 г. до 21.12.2001 г.; за сумата 16 342 620 щ.д. – за забавено плащане на част от пета годишна вноска за периода от 10.12.2005 г. до 20.03.2007 г. и за сумата 3 542 070 щ.д. – за забавено плащане на шеста годишна вноска за периода 10.12.2006 г. до 20.03.2007 год. С оставеното в сила решение окръжният съд е осъдил ищеца да заплати сумата 1 000 280 лева съдебни разноски, от които 1000000 лева представляваща изплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника, осъществил защитата му по делото. В тази връзка с обжалваното решение апелативният съд е оставил без уважение частната жалба на А. срещу първоинстанционното решение в частта му за разноските, поради което касаторът е обжалвал с частна жалба въззивното решение в тази му част, независимо че съдържащите се в частната жалба оплаквания са възпроизведени и в подадената касационна жалба срещу цялото въззивно решение.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че неправилно съдът е приложил разпоредбата на чл.8 ал.3 ЗОСОИ като е приел, че купувачът по приватизационния договор е изплатил предсрочно цялата цена на приватизирания обект и не дължи претендираните неустойки, въпреки че е налице забава от 11 дни при изплащане на първата разсрочена вноска и за тази забава съгласно чл.16 от договора се дължи неустойка в размер на 1% от общата покупна цена за всеки просрочен ден. Навеждат се доводи, че се касае за предвидена от закона алтернативна възможност за купувача да изплати с компенсаторни записи остатъка от цената, която е различна от уговорения начин на плащане в договора и не следва да бъде прилагана автоматично, а подлежи на преценка за законосъобразност. Поддържа се, че липсата на краен предел на уговорената подневна неустойка за забава не води до нейната нищожност както погрешно е приел съда, а обосновава нейната наказателна функция. Необосновано и в противоречие на чл.64 ГПК /отм./ е присъдено адвокатско възнаграждение, което не е изплатено.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК. Поддържа, че апелативният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси свързани с приложението на чл.8 ал.3 ЗОСОИ, както и по отношение на нищожността на клаузата за неустойка по приватизационния договор по които е налице противоречива съдебна практика позовавайки се на приложените към жалбата р. № 184/26.07.2006 г. по в.гр.д. № 114/2006 г. на Апелативен съд П. , р. № 698/29.06.2006 г. по т.д. № 206/2006 г. на ВКС – ІІ т.о., р. № 21/02.02.2007 г. по т.д. № 771/2006 г. на ВКС – ІІ т.о., р. № 218/27.03.2007 г. по т.д. № 750/2006 г. на ВКС – І т.о., р. № 1/10.02.2009 год. по т.д. № 372/2008 год. на ВКС – І т.о., както и цитираните три броя решения и три определения на различни състави на ВКС по въпроса за присъждане на дължимите съдебни разноски.
Ответникът по касационна жалба „П” А. гр. Б. поддържа становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият съдебен състав счита, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от съда въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от особено важно значение за крайния изход на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до приетата по делото фактическа обстановка.
С обжалваното решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от А. за с. к. обективно съединени искове по чл.92 ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойки по чл.16 от приватизационния договор за забавено плащане на първа, част от пета и шеста годишни разсрочени вноски от цената на закупените акции представляващи 70% от капитала на „П” ЕА. гр. Б.. По делото е безспорно установено, че в съответствие с уговорения в чл.4,5 и 6 от приватизационния договор начин на плащане купувачът е изплатил с банков превод сумата 350 676.50 щ.д., а остатъка от покупната цена в размер на 7 150 185 лева равняваща се на 3 234 322 щ.д. – с поименни компенсаторни записи и компенсаторни бонове, което е станало на 12.12.2001 год. преди изтичане на преклузивния срок по чл.8 ал.3 от ЗОСОИ. Така извършеното плащане е прието без възражения от Министерство на икономиката в качеството му на орган по чл.3 ЗППДОП /отм./ видно от съставения приемно-предавателен протокол от 18.01.2002 год. При тези фактически данни съдът е приел, че предоставените от купувача и приети от органа по чл.3 ЗППДОП /отм./ платежни средства имат погасителен ефект по отношение на задължението му за заплащане на остатъка от цената по приватизационната сделка., което е станало на 12.12.2001 год., с джиросването на компенсаторните записи и компенсационни бонове. Прието е също, че с оглед изричното предварително съгласие на страните в чл.4 ал.2 от договора за плащане с други платежни средства вкл. с компенсаторни инструменти, не е необходимо последващо съгласие на органа по чл.3 ЗППДОП /отм./ или изменение на договора в тази му част. В тази връзка е направен решаващия извод за неоснователност на исковете за неустойка за забавено плащане на част от пета и шеста годишни разсрочени вноски, тъй като е изплатена предсрочно цялата покупна цена преди настъпването на падежа им, плащането е прието и не е налице неизпълнение от страна на купувача. По отношение забавеното плащане от 10 дни на първа разсрочена вноска съдът е приел, че не се дължи неустойка, тъй като клаузата на чл.16 от договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1 пр.трето ЗЗД. Изложени са съображения, че е предвидена неустойка от 1% върху общата покупна цена за всеки ден забава, без да е посочен краен предел, като по този начин размерът и може да расте безкрайно надхвърляйки стойността на обекта. По отношение присъдените от първоинстанционния съд съдебни разноски въззивният съд е приел, че същите се дължат, тъй като е определен минимален размер на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника съобразно цената на иска, което възнаграждение е изплатено видно от представения договор за правна помощ и съдействие № 033298/30.01.2008 год.
С оглед данните по делото и изложението в касационната жалба, поставените от касатора материалноправни въпроси са следните:
Първият съществен материалноправен въпрос е свързан с приложението на разпоредбата на чл.8 ал.3 ЗОСОИ и дали предвидената от закона възможност в случаите на разсрочено плащане по чл.25 ал.3, чл. 31 и чл. 35 ЗППДОП /отм./ остатъкът от покупната цена да бъде изплатен изцяло чрез компенсаторни, жилищни компенсаторни записи до 31.12.2001 год. е поставена в зависимост от съгласието на продавача да приеме плащането. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК, тъй като евентуалното различие в практиката на съдилищата по този въпрос е преодоляно с постановените по реда на чл. 291 ГПК решения на ВКС – ТК № 87/23.06.2009 год. по т.д. № 594/2008 год. и р. № 60/25.05.2009 год. по т.д. № 698/2008 год. Цитираните решения на ВКС са постановени при действието на новия ГПК и представляват задължителна съдебна практика по поставения материалноправен въпрос, на която обжалваното въззивно решение не противоречи. В цитираните решения на ВКС е прието, че правото да се плати остатъка от цената по приватизационния договор с компенсаторни инструменти произтича от самия закон; упражняването на това право зависи изцяло от волята на купувача без да е необходимо съгласието на продавача по договора. Прието е също, че не е необходимо да бъде извършено изменение на сключения договор, тъй като специалната норма на чл.8 ал.3 ЗППДОП /отм./ дерогира в посочените от закона случаи действието на общата норма на чл.65 ал.1 ЗЗД осигурявайки правна възможност на длъжника да престира нещо различно от договореното принуждавайки кредитора да го приеме. В тази връзка неоснователно се явява и поддържаното от касатора становище, че при забава в плащането купувачът няма право да се възползува от предоставената му възможност и разпоредбата на чл.8 ал.3 ЗОСОИ и неприложима, тъй като съгласно ал.4 на цитирания текст, закъснелите плащания по предходни вноски не изключват, а само отлагат приложението на ал.3 до изплащане на просрочената вноска.
Аналогично е положението и по втория съществен материалноправен въпрос отнасящ се до нищожността на клаузата за неустойка за забава поради противоречие с добрите нрави. В решения № 1/10.02.2009 год. по т.д. № 372/2008 год., р. № 16/16.06.2009 год. по т.д. № 430/2006 год., по т.д. № 430/2008 год., р. № 39/04.08.2009 год. по т.д. № 526/2008 год. и р. № 4/25.02.2009 год. по т.д. № 395/2008 год. постановени от състави на Търговска колегия на ВКС при условията на новия ГПК е прието, че изводът за нищожност на клаузата за неустойка за забава при търговска сделка на основание чл.26 ал.1 пр.трето ЗЗД поради липсата на уговорка за краен предел на начисляването й не може да има еднозначен отговор, а следва да се преценява във всеки конкретен случай. В тази връзка въпросът за накърняване на добрите нрави следва да бъде решен при прилагане на комплексен подход отчитащ фактори като равнопоставеност на страните, реципрочност на задълженията, неоправдано висока база за начисляване превишаваща многократно действителните вреди на кредитора, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Действително, в цитираната норма на ЗЗД не се дефинира понятието „добри нрави”, но тъй като законодателят е придал правно значение на нарушаването им приравнявайки го по последици с нарушаването на закона, вложеният в това понятие смисъл следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и зачитането им е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на индивидуалния интерес на някоя от договарящите страни. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяването на несправедливо облагодетелствуване – аргумент от разпоредбите на чл.289, чл. 302, чл.307 ТЗ чл.20 ЗЗД и др. Такава конкретна преценка на фактите по делото е извършена от Бургаския апелативен съд, въз основа на която е направил извода за нищожност на клаузата за неустойка, уговорена в чл.16 от приватизационния договор. Противоречието й на добрите нрави в случая произтича не само от липсата на краен предел или високата база за начисляването й /1% за всеки просрочен ден/ а и поради факта, че се дължи неустойка върху цялата покупна цена, а не само върху неизплатената част, която е забавена. По този начин е предвидена санкция и върху изпълнената част от задължението, което е житейски и правно неоправдано, тъй като съгласно чл. 92 ал.1 ЗЗД поначало неустойка се дължи само в случай на неизпълнение на конкретно договорно задължение и служи като обезщетение за вредите от това неизпълнение без да е нужно те да се доказват.
Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в частта му относно присъдените съдебни разноски в първоинстанционното производство. Липсва твърдяното противоречие в съдебната практика по приложението на чл.64 ГПК /отм./ в цитираните в частната касационна жалба определения и решения на различни съдилища, които оплаквания са възпроизведени и в касационната жалба, с която се обжалва цялото въззивно решение включително и в частта му, с която е оставена без уважение подадената частна жалба срещу първоинстанционното решение в частта му за разноските. В цитираните съдебни актове не е налице противоречие, тъй като прилагайки разпоредбата на чл.64 ал.3 ГПК /отм./ съдилищата са приели, че на ответника следва да бъдат присъдени поисканите и действително направени от него съдебни разноски. Постановеното въззивно решение в частта му за разноските е съобразено с посочената съдебна практика, тъй като видно от представения по делото договор за правна помощ и съдействие № 033298/30.01.2008 год. подписан от изпълнителния директор на ответното дружество сумата по договореното адвокатско възнаграждение е изплатено на адвокат А, която е представлявала ответника в процеса. Посочения договор удостоверяващ извършено плащане се намира на лист 651 от първоинстанционното дело не е бил оспорен своевременно от ищеца по делото, поради което правилно въззивният съд е оставил без уважение подадената от А. частна жалба като е потвърдено първоинстанционното решение в частта му за разноските. Депозираната пред ВКС частна жалба с вх. № 2850/06.04.2009 год. фактически е инкорпорирана в касационната жалба /която съдържа идентични оплаквания срещу въззивното решение в частта му за разноските/, поради което не подлежи на самостоятелно разглеждане.
С оглед на всичко изложено дотук и на основание чл. 288 ГПК съставът на второ отделение на Търговска колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд постановено на 23.03.2009 г. по т.д. № 41/2009 година.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: