1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 290
Гр. С., 19.04.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 124/2011 г
Производството е по чл. 288 във вр.с чл.280 ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 758/15.11.2010 г., постановено по в.т-д.№ 535/2010 г. С това решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 123/30.03.2010 г. по гр.д.№ 823/2009 г., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор иск по чл.422 ал.1 ГПК във вр. с чл. 535 ТЗ за признаване за установено, че ответникът Н. Т. Д. от [населено място] дължи на [фирма] сумата 30000 лева по издадената в негова полза заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК въз основа на запис на заповед от 15.01.2007 г. с издател ответника в качеството му на физическо лице и като управител на [фирма] с падеж 30.05.2007 г.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че в мотивите си съдът не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е преценил фактите по делото позовавайки се на недопустимо заключение на експертиза назначена във въззивното производство след изтичане на преклузивния срок за посочване и събиране на доказателства по искане на ответника.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК предвид твърдяната липса на съдебна практика по поставените процесуални въпроси, които са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и обобщени се свеждат до следното: 1. Какво следва да е съдържанието на мотивите и правилата, по които съдът трябва да изгради вътрешното си убеждение; 2. Допустимо ли е съдът да се съобрази с доказателства, искането за събирането на които е направено след изтичане на предвидения за това преклузивен срок и 3. Какви са критериите за определяне на прекомерност на възнаграждението за ползуване на адвокатска защита.
Ответникът по касационната жалба Н. Т. Д. от [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат Ст.И. от АК-П. поддържа, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни. Претендира заплащане на направените съдебни разноски в настоящото производство в размер на сумата 3200 лева адвокатско възнаграждение по представения към отговора договор за правна защита и съдействие от 19.01.2011 г.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва от ВКС с оглед критериите предвидени в чл. 280 ал.1 ГПК при спазване указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
С обжалваното решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното отхвърлително решение, като е направил извода за неоснователност на предявения установителен иск по чл. 422 ГПК. За да отхвърли иска съдът е приел, че процесният запис на заповед от 15.01.2007 г. е нередовен от външна страна менителничен документ, тъй като не е налице един от задължителните раквизити-точната индивидуализация на издателя-обстоятелство, което го прави недействителен. Независимо от това, доколкото в становището на ответника се съдържат твърдения за съществуването на каузални правоотношения между ищцовото дружество и [фирма] /впоследствие Е./ на което е управител, съдът е изследвал връзката между абстрактната сделка и сключения на същата дата 15.01.2007 г. между двете търговски дружество договор за продажба на стоки на отложено плащане. Анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал /включително заключението на назначената във въззивното производство съдебно счетоводна експертиза/ съдът е приел, че процесният запис на заповед е издаден, за да гарантира вземанията на ищеца произтичащи от продажбата на стоки по този договор, чиято обща стойност не може да надхвърля 40000 лева-чл. 4 и чл.10 от договора. От представените по делото фактури и платежни документи и в резултат на извършената от вещото лице проверка в счетоводствата на двете дружества се установява осчетоводяване и плащане изцяло на цената на стоките по издадените от продавача седем броя фактури през 2007 г. за закупените стоки в изпълнение на този договор. При тези фактически данни съдът е направил решаващия извод, че изпълнението на длъжника по каузалното правоотношение го е освободило и от менителничното задължение и с това гаранционната функция на процесния запис на заповед е била изпълнена, поради което предявеният иск за установяване на вземането е неоснователен.
С оглед на изложеното формулираният изрично от касатора съществен процесуален въпрос се свежда до съдържанието на мотивите на решението и правилата, по които съдът трябва да изгради вътрешното си убеждение. По отношение на така постановения въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК предвид наличието на задължителна съдебна практика на ВКС, с която апелативният съд се е съобразил при постановяването на въззивното решение. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл. 236 ал. 2 ГПК /аналогичен на чл.189 ал.1 от отменения ГПК от 1952 г./ и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. С приетите при действието на отменения ГПК Постановления на Пленума на ВС- ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/2001 г. на ОСГК са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивна жалба съдебен акт, а трябва да съдържат изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Тези задължителни указания на пленума и ОСГК на ВКС не са загубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл.272 от новия ГПК процесуална възможност възизвният съд да препрати към мотивите на първата инстанция когато потвърждава нейното решение не дерогира изискването на чл. 236 ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство-чл. 269 ГПК. Изложеното дава основание да се приеме, че наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното въззивно решение. В този смисъл са р. № 324/22.04.2010 г. по гр.д.№ 1413/2009 г. и р. № 237/24.06.2010 г. по гр.д.№ 826/2009 г. на ВКС, ГК,ІV г.о.; р. №157/08.11.2011 г. по т.д.№ 823/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ г.о. и др.постановени по реда на чл.290 ГПК. В случая, видно от данните по делото, постановявайки своя съдебен акт апелативният съд не се е отклонил от смисъла и съдържанието на закона и константната съдебна практика по приложението му. Решаващият съдебен състав е постановил решението си след обсъждане и цялостен анализ на събраните по делото доказателства при съблюдаване правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса и въз основа на тях е изградил фактическите си и правни изводи изложени подробно и ясно в мотивите на обжалваното решение. Съдът преценява доказателствата по свое вътрешно убеждение. Законът не предопределя със задължителни правила изводите, които трябва да направи от събраните по делото доказателства. Тази суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото извършена от съда е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение по смисъла на чл.281 т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК.
Поставеният от касатора процесуален въпрос във връзка с приложението на нормите на чл.370 и чл.266 ГПК е релевантен за изхода на спора. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК предвид наличието на постоянна и непротиворечива практика обективирана в постановените от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК – р. по тр.д.№ 56/2009 г. на ГПК – ІV г.о., р. по гр.д.№ 221/2009 г. на ГК-ІІ г.о., р. по гр.д.№ 378/2009 г. на ГК-ІV г.о., р. по гр.д.№ 1151/2009 г. на ГК-І г.о.р. по гр.д.№ 129/2009 г. на ГК-1 г.о. и др. В цитираните съдебни решения е прието, че с оглед въведената в чл. 266 ГПК забрана е недопустимо посочването на нови факти и доказателства пред въззивния съд, когато същите са могли да бъдат представени в първоинстанционното производство. Изключение от посоченото правило законът е предвидил в случаите посочени в ал. 2 и ал. 3 на цитирания текст, според които до приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят нови доказателства само ако не са знаели за тях до подаване на жалбата, съответно-в срока за отговор, както и да искат събиране на доказателства, които не са били допуснати по делото поради процесуални нарушения на първоинстанционния съд. Преценката за наличието на посочените основания е предоставена на въззивния съд с оглед данните по конкретното дело. В случая Пловдивския апелативен съд е процедирал в съответствие с цитираната съдебна практика, като е приложил точно процесуалния закон – ал.3 на чл.266 ГПК назначавайки своевременно поисканата от ответника съдебно-счетоводна експертиза, която неоснователно е била отказана от първоинстанционния съд.
Поставеният процесуален въпрос какви са критериите за определяне на прекомерност на възнаграждението за ползувана адвокатска защита в случая е ирелевантен, тъй като видно от данните по делото присъденото от въззивният съд възнаграждение в полза на ответника в размер на 3150 лева не е прекомерно, защото не надвишава трикратния размер на възнаграждението за защита предвидено в чл.7 ал. 2 т. 4 във вр.с пар.2 от ДР на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения издадена от Висшия адвокатски съвет, до който размер може да бъде намалявано възнаграждението в случаите на чл.78 ал. 5 ГПК.
По изложените съображения не следва да бъда допуснато касационно обжалване на възивното решение на Пловдивския апелативен съд, като в полза на ответника по делото следва да бъдат присъдени направените и поискани разноски за касационното производство в размер на 3200 лева-адвокатско възнаграждение съгласно представения с отговора договор за правна защита и съдействие от 19.01.2011 г., поради което и на основание чл. 288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 758/15.11.2010 г.постановено по в.т.д.№ 535/2010 г.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], район „Л.”, [улица] да заплати на Н. Т. Д., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] ет.1, ап.1 сумата 3200 /три хиляди и двеста/ лева-съдебни разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: