О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 207
София, 30.03.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2473/ 2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. Г. Ш. – от [населено място], обл. Благоевград срещу Решение № 646 от 04.04.2016 г. по гр.д. № 4932/ 2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение №3947 от 05.06.2015 г. по гр.д. № 1701/2014 г. на СГС в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 288 КЗ (отм.) срещу Гаранционен фонд – [населено място] за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 60 000 лв. до 120 000 лв. и отхвърлен за разликата над 160 000 лв. до 240 000 лв.; решението е отменено в частта, с която искът е отхвърлен над 120 000 лв. до 160 000 лв. и е постановено друго, с което за тази разлика 40 000 лв. искът е уважен. Касационната жалба е срещу въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен над 160 000 лв. до 240 000 лв., с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Молба жалбоподателят поддържа основания по чл. 280 ал. 1 ГПК, като сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за приложение принципа на справедливост, решен в противоречие с установената практика на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Изрежда допуснати от съда нарушения: липса на мотиви, необсъдени задължителните критерии по приложение принципа на справедливост, необсъдени всички оплаквания в жалбата. Извежда въпросите: 1.Следва ли при определяне на застрахователното обезщетение, съдът да съобрази нормативно определените лимити на застраховка „Гражданска отговорност”, 2. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите съобразно §27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната, 3.Кои са критериите по чл. 52 ЗЗД, 4.Прилагането на неотносими към принципа на справедливост критерии, които са и неверни, води ли до неправилност на решението, 5.Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави с доказателствата по делото, 6.Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и да намери „справедлив еквивалент” на същите. Поддържа, че тези въпроси са решени в отклонение с ППлВС№4/1968 г. и постановените от ВКС Р.№131/04.01.2016 г. по т.д.№2592/2014 г. на ІІ т.о.,Р.№27/15.04. 2015 г. по т.д.№457/2014 г. на ІІ то.,Р.№23/23.03.2014 г. по т.д.№1154/2013 г. на ІІ т.о.,Р.№28/09. 04.2014 г. по т.д.№1948/2013 г. на ІІ т.о.,Р.№1/26.03.2012 г. по т.д.№ 299/2011 г. на ІІ т.о.,Р.№83/06.07.2009 г. по т.д.№795/2008 г. на ІІ т.о., Р.№157/28.10.2014 г. по т.д.№ 3040/2014 г. на ІІ т.о.,Р.№94/24.10.2012 г. по т.д.№916/2011 г. на І т.о.,Р.№33/21.03.2015 г. по т.д.№ 543/2014 г. на ІІ т.о.,Р.№104/25.08.2014 г. по т.д.№2998/2013 г. на І т.о.,Р.№ 78/07.05.2013 г. по т.д.№490/2012 г. на ІІ т.о. и Р. на САС №603/09. 06.2009 г. по гр.д.№ 209/2009 г. Сочи допуснатите от съда нарушения и задължението на съда да прецени и анализира задължителните критерии по чл. 52 ЗЗД и конкретните и обективно съществуващи обстоятелства в тяхната съвкупност, съгласно постановените от ВКС Р.№93/23.06.2011 г. по т.д.№566/2012 г. на ІІ т.о.,Р.№111/01.07.2011 г. по т.д.№ 676/2010 г. на ІІ т.о., Р.№104/25.07.2014 г. по т.д.№ 2998/ 2013 г. на І т.о. Излага фактите от значение за решаване на поставените въпроси, които счита, че са неточно интерпретирани от съда, който не е отчел задължителните обстоятелства, което е довело до неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД. Цитира определените от ВКС обезщетения с:Р.№101/03.07.2014 г. по т.д. № 4391/2013 г. на ІІ т.о.,Р.№83/06.07.2009 г. по т.д.№795/2008 г. на ІІ т.о., Р.№104/25.10. 2014 г. по т.д.№2998/2013 г. на І т.о.,Р.№78/07.05.2013 г. по т.д.№ 490/ 2012 г. на ІІ т.о.,както и постановени от САС: Р.№603/09. 06. 2009 г. по гр.д.№209/2009 г.,Р.№851/16.05.2011 г. по гр. д.№968/2010 г.,Р.№649/01.04.2015 г. по гр.д.№3895/2014 г.,Р.№ 1439/ 03.08.2012 г. по гр.д.№1577/2011 г. Иска да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд – [населено място] – ответник по делото – оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като счита, че няма противоречие с практиката на ВКС, и че въпросът не се решава противоречиво от съдилищата; възразява, че не е налице и основание по чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК.
Не изразяват становища С. Г. К. и Емилия С. К. – двамата от [населено място], [община] – трети лица – помагачи на ответника.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него съответно е потвърдено и изменено решение, с което е разгледан осъдителен иск, цената на който не е до 20 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 2 т. 1 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 288 КЗ (отм.) срещу Гаранционен фонд – [населено място] за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 60 000 лв. до 120 000 лв. и е отхвърлен искът за разликата над 160 000 лв. до 240 000 лв.; решението е отменено и е постановено друго в частта, с която още за 40 000 лв. искът е уважен. Така на ищеца е присъдено обезщетение 120 000 лв. за неимуществени вреди от смъртта на сина му Г., загинал при ПТП на 26.10.2012 г., причинено от водач на л.а. „Рено клио” с д.к. [рег.номер на МПС] Г. К., управлявал л.а. неправоспособен и без застраховка „Гражданска отговорност”. Първоинстанционното решение, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила в частта,с която искът по чл. 288 КЗ(отм.) е бил уважен за 60 000 лв., затова предмет на обсъждане в решението, е размерът на обезщетението и въпросът за съпричиняването. За да приеме, че обезщетението следва да се определи в размер на 120 000 лв., въззивният съд е изложил въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, че загиналият е бил на 17 години, че отношенията с баща му са били на близост, силна привързаност и взаимност, като бащата е отгледал, след смъртта на майката, сам сина си – единствено дете. Обосновал е, че след смъртта му ищецът е лишен от синовна обич и подкрепа; че има промяна в психическия живот – затворил се е, ограничил е контактите, фокусирал се е върху болката от загубата, която преживява тежко, сринал се е психически, но сключеният брак след смъртта на сина, сочи на извод, че бащата е изградил ново семейство. Като е определил размер на обезщетението 120 000 лв. и по съображения, че не е доказано възражението на ответника за съпричиняване от загиналия, съдът съответно е потвърдил и изменил първоинстанционното решение, като искът по чл. 288 КЗ(отм.) е уважен за 120 000 лв.
По посочения материалноправен въпрос по основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Съгласно т.ІІ на ППлВС №4/23.12.1968 г. и формираната от ВКС по реда на чл. 290 от ГПК съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, понятието „справедливост” е свързано с преценка на редица обективно проявили се конкретни обстоятелства; справедливото възмездяване на настъпилите от деликта вреди, изисква задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти, като съдът следва да съобрази общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото; да определи съдът справедливо обезщетение, означава да определи онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице емоционални, физически и психически сътресения. Въззивният съд не се е отклонил от дадените с ППлВС № 4/1968 г. разяснения относно критериите, въз основа на които следва да определи обезщетението, за да бъде спазен установеният от законодателя принцип на справедливост по чл. 52 ЗЗД, и от създадената от ВКС по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, задължителна за долустоящите съдебни инстанции:Р.№33/04.04.2012 г. по т.д.№172/ 2011 г. на ІІ т.о.,Р.№114/03.11.2014 г.по т.д.№ 1053/ 2012 г. на ІІ т.о., Р. №53/12.06.2014 г. по т.д.№ 1556/2013 г. на ІІ т.о. и др. Съдът е изпълнил задължението да прецени всички обстоятелства, относими към установяване съдържанието на връзката дете – родител за понесените от ищеца душевни болки и страдания от загубата на единствено дете, възрастта на загиналия, а определените размери на присъдени застрахователни обезщетения по дела на различни апелативни съдилища, имат значение само като ориентир, предвид различните обстоятелства по всяко отделно дело.
Постоянна и задължителна за долустоящите съдебни инстанции е практиката на ВКС,обективирана в Р.№177/27.10.2009 г. по т.д.№ 14/2009 г. на ІІ т.о., Р.№ 83/ 06.07.2009 г. по т.д.№ 795/ 2008 г. на ІІ т.о., Р.№ 59/29.04.2011 г. по т.д.№ 635/ 2010 г. на ІІ т.о., Р.№1/ 26.03.2012 г. по т.д.№299/2011 г. на II т.о.;Р.№28/09.04.2014 г. по т.д. №1948/2013 г. на ІІ т.о., че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане, съдът следва да отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Въззивният съд, като е преценил, че ПТП, при което е загинало детето на ищеца, е настъпило на 26.10.2012 г., е отчел установените по делото факти и обстоятелства и е определил обезщетение 120 000 лв. – така въззивният съд е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този момент и не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Съобразявайки се с указанията, дадени в ППлВС №4/1968 г., съдът е съобразил, че понятието справедливост, е свързано с преценката на обективно съществуващите обстоятелства към датата на ПТП. Относно довода на жалбоподателя за съобразяване на съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, има формирана практика на ВКС, обективирна в Р.№95/24.10.2012 г. по т.д.№916/2011 г. на ВКС, I т.о., която е в смисъл, че при прилагане на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост.
Така определеният размер на обезщетението не е несправедливо занижен, а е определен в съответствие с критерия за справедливост, съдържащ се в чл. 52 ЗЗД.
Искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК е неоснователно с оглед установената задължителна съдебна практика, а и жалбоподателят не доказва въпросът за размера на обезщетението да се решава противоречиво от съдилищата – този въпрос е специфичен с оглед данните по конкретното дело и обуславя решаващата воля на съда, разглеждащ спора. Поради индивидуалната преценка за претърпените неимуществени вреди във всеки отделен случай от всяко конкретно увредено лице, размерът на обезщетенията не може да е еднакъв.
С оглед този изход на делото жалбоподателят следва да плати на ответника по жалбата разноски за касационната инстанция – юрисконсултско възнаграждение 450 лв., на основание чл. 78 ал. 8 ГПК (Д.в. бр.8/24.01.2017 г.) и чл. 25 ал. 1 и 2 от Наредба за заплащането на правната помощ (Д.в. бр.5/17.01. 2006 г.).
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 646 от 04.04.2016 г. по гр.д. № 4932/ 2015 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. Г. Ш. – от [населено място], обл. Благоевград да плати на Гаранционен фонд – [населено място] 450 лв.-разноски по делото за касационната инстанция – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: