4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 667
гр. София, 01.08.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2822 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Г. Д., [населено място], срещу решение № 141 от 23.04.2015г. по т.д.№ 60/2015г. на Пловдивски апелативен съд, II търговски състав, с което е потвърдено решение № 540 от 13.11.2014г. по т.д.№ 271/2013г. на Окръжен съд – Пловдив и касаторът е осъден да заплати по сметка на П. държавна такса за въззивно обжалване в размер на 7 080 лева. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] /в несъстоятелност/ иск с правно основание чл.694 ТЗ за установяване съществуването на неприето в производството по несъстоятелност вземане в размер на 354 000 лева, дължими по договори за правна защита и съдействие по приложение 1, неразделна част на споразумение между страните, сключено на 17.05.2013г..
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при съществено нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че процесуалното право на ответника да признае иска не може да бъде валидно упражнено, като поддържа, че не е налице хипотезата на чл.237, ал.3, т.2 ТЗ. Твърди, че е напълно абсурден и другият мотив на съда да отхвърли предявения иск, а именно, че не кредитира декларация – съгласие, с която временният синдик е дал предварителното си съгласие да бъдат възлагани на касатора с договор за правна помощ процесуално представителство и защита по граждански дела на ответното дружество, тъй като същата нямала достоверна дата. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. За възможността и допустимостта в исковото производство по чл.694 ТЗ ответникът /търговецът в несъстоятелност, чиито органи на управление не са лишени от правата си/ да признае иска и за последиците от това процесуално действие, съответно може ли в тази връзка след направено от ответника признание на иска решаващият съд да постанови решение по реда на чл.237 ГПК – поддържа, че по този въпрос няма съдебна практика, поради което обосновава подробно наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди още, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата, като сочи решение от 11.03.2014г. по т.д. № 208/2013г. на ОС – Търговище, решение № 242 от 03.12.2013г. по т.д. № 202/2013г. на ОС – Русе, решение № 544 от 27.11.2012г. по т.д. № 915/2012г. на ОС – Пловдив, решение № 35 от 24.04.2012г. по т.д. № 844/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 22 от 14.03.2012г. по т.д. № 663/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 634 от 18.10.2011г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, I т.о.и постановеното по него решение № 36 от 03.05.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., както и решение № 562 от 21.11.2014г. по т.д. № 272/2014г. на ОС – Пловдив, решение № 10 от 13.02.2013г. по т.д. № 72/2012г. на ОС – Разград, решение № 620 от 19.12.2014г. по т.д. № 257/2014г. на ОС – Пловдив, решение от 01.02.2012г. по т.д. № 754/2011г. на СГС, решение № 34 от 22.04.2013г. по т.д. № 61/2012г. на ОС – Ловеч;
2. Допустимо ли е решаващият съд да се „самосезира” и без да е налице каквото и да е било оспорване от страните на представен и приет по делото документ, да реши да обсъжда неговата достоверна дата и на база на тези си съждения да обуслови изхода на цялото дело – поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с решение № 16 от 07.02.2014г. по т.д. № 1187/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 700 от 06.12.2010г. по гр.д. № 304/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 249 от 12.11.2012г. по гр.д. № 270/2012г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 1100 от 30.10.1991г. по гр.д. № 868/91г. на ВС, I г.о., определение 0 226 от 27.04.2009г. по ч.т.д. № 229/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 19 от 13.03.2014г. по гр.д. № 2159/2012г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 429 от 21.06.2010г. по гр.д. № 1151/2009г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 606 от 30.03.1982г. по гр.д. № 393/82г. на II г.о.
Ответникът [фирма] не оспорва касационната жалба. Поддържа, че са налице сочените основния за допускане на касационно обжалване. Излага и съображения за основателност на касационнната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел, че ищецът е предявил в производството по несъстоятелност вземането си в размер на 354 000 лева, произтичащо от договори за правна защита и съдействие, сключвани в периода 22.03.2010г. – 26.08.2013г., предмет на нарочно споразумение от 17.05.2013г.; че това вземане е било прието и включено от синдика в списъка на приети вземания; че срещу приемането на това вземане е постъпило възражение от кредитора [фирма]; че в производството по чл.692 ТЗ съдът по несъстоятелност е приел възражението за основателно и е изключил това вземане от списъка с приети вземания; че искът е предявен в преклузивния срок по чл.694, ал.1 ТЗ и поради това е допустим.
Въззивният съд, след като е изложил съображения кои са легитимираните страни по иска, е приел, че за да се осъществи валидно признание на иска, което е действие на разпореждане с предмета на делото, следва това признание да е заявено и от синдика, но поради липсата на легитимация на синдика да участва в производството, той не може да признае или не иска. Поради това е приел, че е налице втората хипотеза на чл.237, ал.3 ГПК и предвид специфичния характер на иска по чл.694 ТЗ не следва да се постановява решение при признание на иска, а да се преценят представените доказателства по делото.
Въззивният съд е приел, че действието на решението по делото се разпростира и по отношение на трети лица за производството, поради което следва да се вземе предвид достоверната дата на представения в хода на производството документ – декларация – съгласие от 15.03.2010г. от временния синдик, която по отношение на тези лица е датата на представяне на документа в съда – 07.05.2014г. Посочил е, че към този момент са били прекратени правомощията на временния синдик по чл.629а, ал.1 ТЗ и следователно даденото предварително съгласие по чл.635, ал.1 ТЗ не обвързва останалите кредитори от производството по несъстоятелност.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Касационната жалба не съдържа доводи за недопустимост на решението, но според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция разполага с правомощия да допусне касационно обжалване, ако в производството по чл.288 ГПК констатира служебно наличието на вероятност за процесуална недопустимост на съдебния акт.
Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол поради вероятността да е процесуално недопустимо. Предположението за евентуална недопустимост на въззивното решение произтича от постановяването му без участието на задължителен необходим другар в исковия процес. Вероятната процесуална недопустимост на въззивното решение съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, с оглед на което не следва да се обсъжда дали са осъществени поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Тези въпроси касаят съществото на спора и поради това съдът следва да се произнесе по тях, ако прецени, че въззивното решение е допустимо.
На основание чл.694, ал.2 ГПК предварително внасяне на държавна такса не се дължи.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 141 от 23.04.2015г. по т.д.№ 60/2015г. на Пловдивски апелативен съд, II търговски състав.
Делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: