О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
София, 16.06.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седми юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2975/ 2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба [фирма] – [населено място] срещу Решение № 1543 от 09.07.2015 г. по т.д. №1277/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 1455 от 09.09.2014 г. по т.д. №5198/2012 г. на СГС, с което [фирма] – [населено място] е осъдено да плати на основание чл. 55 ал.1 пр. 3 ЗЗД на [фирма] – в несъстоятелност – [населено място] 1 243 250 лв. – платен ДДС по Договор за финансов лизинг №2996/ 21.02.2008 г., със законната лихва от 18.07.2012 г., и лихва за забава за периода 05.01. 2010 г. – 05.01.2012 г. 321 627.05 лв., с оплакване за недопустимост, неправилност и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо: въззивният съд, като е установил, че първоинстанционният съд неправилно е допуснал до разглеждане възражението за прихващане, е следвало за върне делото, а въззивният съд се е произнесъл по въпроса, че не е следвало да се допуска за разглеждане възражението за прихващане едва с въззивното решение, което е процесуално нарушение на въззивния съд. Аргументира, че ищецът не е релевирал дължимост на сумата на основание развален договор за лизинг, посочил е основание по чл. 55 ЗЗД, този въпрос и обстоятелствата, обуславящи необходимостта от заплащане на сумата от ответника са останали неизяснени, докладът е определил правното основание на спора по иск по чл. 55 ЗЗД, без да е съединен с иск по чл. 87 ЗЗД или друг текст, сочещ на основанието, поради което се дължи реституция и въззивният съд не е изследвал този въпрос. Поддържа, че решението е недопустимо поради това, че въззивният съд е установил съществуване на паралелно дело с предмет иск, идентичен на възражението за прихващане, счел е, че възражението за прихващане не може да бъде разгледано, затова е следвало да обезсили решението, на основание чл. 126 ГПК и неправилно не е уважил искането за спиране на делото до приключване на т.д.№ 4649/2014 г. на САС, което искане не е разгледал и по което се е произнесъл едва с решението, което препятства обжалване на акта, с който искането за спиране е отхвърлено. Обосновава, че е налице основание за спиране по чл. 229 ал.1 т. 4 ГПК и че по този въпрос заключението на САС е неправилно.
В Изложение за предпоставките по чл. 280 ГПК по въпроса: допустимо ли е приемане и разглеждане на възражение за прихващане с насрещно вземане, когато същото искане е предмет на разглеждане на друго исково производство, жалбоподателят сочи Р. №193/18.12.2009 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р. по т.д.№ 61/11 г. на ВКС, І т.о. – задължителна съдебна практика, в противоречие с която се е произнесъл въззивният съд. Счита, че за съда е съществувало задължение да се произнесе по възражението за прихващане, след произнасяне с решението по настоящото дело, заявеното с възражението за прихващане право става предмет на сила на пресъдено нещо, която ще бъде зачетена от съда, пред което е висящо делото по предявения осъдителен иск. Поддържа и основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по съображения, че тълкуването на правните норми от двете съдебни инстанции в противоречие практиката на ВКС, води до необходимост от развитие на съдебната практика по въпроса: допустимо ли е разглеждане на възражение за прихващане с вземане, предмет на друго исково производство, по което има решение, което е обжалвано.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – в несъстоятелност – [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че е неоснователно възражението за недопустимост на решението; възразява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като жалбоподателят не сочи съдебна практика по основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, а основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК обосновава с хипотези, които съществено се различават от процесния случай, в който другото висящо производство е образувано на основание чл. 694 ал.1 ТЗ и е свързано с множество особености, и производството по него не е спряно. Излага съображения, че е недопустимо възражението за прихващане, тъй като се прави с вземания, които са с различни фактически основания от тези по иска по чл. 694 ТЗ, тези вземания са възникнали преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност на ищеца и ответникът е следвало да ги предяви в преклузивните срокове по чл. 685 и чл. 686 ТЗ, което не е сторил и което води до погасяване на непредявените вземания на основание чл. 739 ал. 1 ТЗ. Възразява, че не е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпрос, какъвто не е разрешен от въззивния съд и по което искане жалбоподателят не излага допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което са уважени осъдителни искове, цената на всеки от които не е до 20 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд е обосновал, включително с препращане към мотивите на обжалваното решение, че е основателен искът по чл. 55 ал.1 пр. 3 ЗЗД и ответникът дължи връщане на сумата 1 243 250 лв. – платен ДДС, поради прекратяване на Договор за лизинг от 21.02. 2008 г. и отпадане на основанието за цялостното му плащане – ответникът, ползвал данъчния кредит, явяващ се за разликата между данъчните основи, дължи връщане на посочената сума, както и обезщетение за забавено плащане 321 627.05 лв. за периода 05.01. 2010 г. – 18.07.2012 г. Изложил е съображения, че не е допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, отказал да спре делото на основание чл. 229 ал. І т. 4 ГПК с оглед образуваното т.д.№ 172/2011 г. на СГС, каквото искане е направено от ответника и във въззивната инстанция, като съдът е обосновал, че не е налице връзка между двете дела, обуславяща спирането на някое от тях. По възражението за прихващане съдът е счел, че неправилно първоинстанционният съд го е приел за разглеждане и тъй като не е уважено, това не се отразява на крайния постановен акт. Посочил е, че възражението за прихващане е идентично с предявения от ответника иск за вземането по т.д.№ 172/2011 г. на СГС и за ответника липсва правен интерес от разглеждане, тъй като с иска по т.д. №172/2011 г. е предпочел по-силната защита на правото си.
По оплакването за недопустимост на решението: неоснователен е доводът на жалбоподателя, че въззивният съд, като е констатирал, че първоинстанционният съд неправилно е допуснал до разглеждане възражението за прихващане, е следвало за върне делото. При липса на произнасяне от първоинстанционния съд по възражението за прихващане, няма част от първоинстанционното решение, която въззивният съд да обезсилва, и да връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия с указания до първоинстанцинния съд, както се поддържа от жалбоподателя. Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя, че по този въпрос неправилно въззивният съд се е произнесъл едва с решението.
Въззивното решение не е недопустимо поради твърдяните допуснати процесуални нарушения при разглеждане и уважаване на иска по чл. 55 ал.1 пр. 3 ЗЗД, като ищецът не бил релевирал дължимост на сумата на основание развален договор за лизинг. Съдържащото се в исковата молба твърдение на ищеца за прекратяване от лизингодателя с Нотариална покана от 01.12.2009 г. на Договора за лизинг от 21.02.2008 г., първоинстанционният съд е обсъдил, за да обоснове основателност на иска по чл. 55 ал.1 пр. 3 ЗЗД и за осъждане на ответника да върне сумата 1 243 250 лв. – платен ДДС поради прекратяване на договора и отпадане на основанието за цялостното плащане на ДДС, към които мотиви въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК. Исковата молба е редовна, тъй като съдържа фактите, от които ищецът извежда заявеното материално право – вземането си срещу ответника – и задължение на съда е да даде правната квалификация на иска и решението не е постановено по нередовна искова молба, което да обуслови недопустимостта му.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя за недопустимост на решението поради образуваното т.д.№ 172/2011 г. на СГС с предмет иск на ответника за вземания, идентични с тези по възражението за прихващане и неправилно неуважаване на искането за спиране на настоящото дело до приключване на т.д.№ 172/2011 г. на СГС (вече т.д.№ 4649/2014 г. на САС), което искане въззивният съд бил разгледал едва с решението. По искането на [фирма] за спиране на основание чл. 229 ал.1 т. 4 ГПК, направено във въззивната жалба, въззивният съд се е произнесъл с определението от 12.06.2015 г. Предвид приетото, че не подлежи на разглеждане възражението за прихващане, са ирелевантни доводите на жалбоподателя за неправилност на изводите на САС по искането за спиране.
По искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса: допустимо ли е възражение за прихващане с вземане, заявено за разглеждане в друго исково производство. Жалбоподателят с посочените Р.№193/18.12.2009 г. по т.д.№ 61/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р. № 134/ 11.11.2011 г. по т.д. №61/2011 г. на ВКС, І т.о. не доказва релевантният за делото въпрос, да е решен от въззивния съд в противоречие с посочената съдебна практика, която е в смисъл, че е допустимо възражение за прихващане, когато има спряно исково производство за вземането, заявено с възражението за прихващане, като след влизане в сила на решението досежно възражението за прихващане, последното ще се ползва със сила на пресъдено нещо, която ще се зачете по спряното дело. В случая ищецът по делото още в исковата молба е изложил, че за него с Решение от 14.06.2010 г. е открито производство по несъстоятелност и е обявен в несъстоятелност с Решение от 30.05.2011 г., двете по гр.д.№ 2228/ 2009 г. на СГС и че предмет на т.д.№ 172/2011 г. на СГС е иск по чл. 694 ТЗ на [фирма] срещу [фирма] – в несъстоятелност за установяване съществуване на неприети вземания, което дело не е спряно.
Съгласно Р.№52/28.09.2015г. по т.д.№509/2014 г. на ВКС,І т.о. с чл. 645 ТЗ -специална материалноправна разпоредба за прихващане – са въведени ограничения, които имат за цел да предотвратят намаляването на масата на несъстоятелността и нарушаване на реда за удовлетворяване на кредиторите; чл. 645 ал. 1 ТЗ поставя конкретни условия, само при наличието на които може да се прави прихващане между насрещни права на длъжника и кредитор на несъстоятелността; въведеното специално правило е в унисон с реда за предявяване на вземанията по чл. 685 и сл.ТЗ, при спазване на посочените срокове, и забраната след откриване на производство по несъстоятелност кредиторът да установява вземанията си по исков ред (чл. 637 ал. 6 ТЗ). Съдът е приел, че и при направено в исков процес възражение за прихващане, съдът трябва да съобрази предпоставките по чл. 645 ал. 1 ТЗ – прихващане, извършено в нарушение на чл. 645 ал. 1 ТЗ, е относително недействително за кредиторите на несъстоятелността, съгласно чл. 645 ал. 3 ТЗ.
Поради изложеното посочената от жалбоподателя съдебна практика е неотносима. Искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е неоснователно.
По искането по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпроса: допустимо ли е възражение за прихващане с вземане, което ответникът е предявил по друго исково производство, по което има постановено решение, което е обжалвано, искането е неоснователно, тъй като по такъв въпрос няма произнасяне във въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №1543 от 09.07.2015 г. по т.д. №1277/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: