О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 8
гр. София, 06.01.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 817 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. М. Д., [населено място], представлявана от адв. Б. К., срещу решение № 2207 от 13.11.2015г. по в.гр.д. № 2377/2015г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав в частта, в която след отмяна на решение № 1272 от 21.02.2015г. по гр.д. № 14869/2013г. на Софийски градски съд, I-9 състав е отхвърлен предявеният от касаторката против ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226 КЗ /отм./ за сумата над 25 000 лева до 50 000 лева и касаторката е осъдена да заплати на ЗД [фирма] разноски в размер на 800 лева съразмерно с отхвърлената част от иска.
Касаторката поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд правилно е очертал обема на релевантните за определяне на обезщетението обстоятелства, но неточно е приложил въведения с разпоредбата на чл.52 ЗЗД критерий за справедливост. Твърди, че съдът не е съобразил и отчел в достатъчна и пълна степен всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението и поради това присъденото обезщетение е занижено. Касаторката счита за неправилен и извода на въззивния съд, че е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, като съпричиняването й е в размер на 50%. Поддържа, че съдът не е преценил и отчел в достатъчна и пълна степен доколко действията й са допринесли за вредоносния резултат, както и че съгласно действащата нормативна уредба на движението по пътищата отговорността на водачите на МПС за осигуряване на безопасността на движението е значително по-голяма в сравнение с тази на пешеходците. В представеното изложение по чл.284, ал.3 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни въпроси:
1. Определяне на справедливо по смисъла на разпоредбата на чл.52 ЗЗД по размер обезщетение за причинени от деликт имуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, основан на чл.226, ал.1 КЗ /отм./;
2. Отчитането на съпричиняване на вредоносния резултат от страна пострадалия.
Твърди, че въпросите са решени в противоречие с Постановление № 4 от 23.12.2968г. на Пленума на ВС, решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение 59 от 29.04.2011г. по т.д. № 635/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о.
Ответникът ЗД [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение на СГС в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.226 КЗ /отм./ над сумата 25 000 лева до 50 000 лева и е отхвърлил иска в тази част. За да постанови решението си, съдът е приел за доказано настъпването на описаното в исковата молба ПТП, при което на ищцата са били причинени телесни увреждания – изкълчване на горния край на дясната раменна кост; изкълчване на дясната тазобедрена изкуствена става; счупване на основите на IV и V предкиткови кости на дясната ръка, както и претърпените от ищцата болки и страдания, които са били интензивни 7 – 9 дни и с по-малък интензитет в следващите периоди от лечението й /болнично за общо 14 дни и извънболнично за около 6 месеца/. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответното застрахователно дружество по сключения договор за застраховка „Гражданска отговорност”. Съобразил е характера на претърпяната от ищцата вреда, интензивността и продължителността на болките и страданията, проведеното лечение, обстоятелството, че на ищцата й предстои нова операция за лечение на настъпилото усложнение в състоянието на десен горен крайник, степента на отзвучаване на сраданията и прогнозата на вещото лице за бъдещата им продължителност, както и социално-икономическите условия в страната и лимита на застрахователното покритие. Приел е за недоказано твърдените в исковата молба болки и страдания, изразяващи се в главоболие, световъртеж, придружен с гадене и повръщане, сърцебиене и високо кръвно налягане, постоянна умора, панически страх и тревожност, влошаване на емоционалното състояние, загуба на съня, раздразнение и агресия, както и отслабване на паметта, да са в причинна връзка с настъпилото ПТП. С оглед на това въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за доказаните неимуществени вреди възлиза на 50 000 лева.
По направеното от ответника възражение за съпричиняване въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че пострадалата ищца е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, като е пресякла пътното платно на нерегламентирано място – по делото е установено, че на мястото на ПТП не е имало пешеходна пътека, същата е била на 50 метра след местропроизшествието и ищцата е пресякла оживения булевардад „Шипченски проход” на непозволено за пресичане място. Приел е, че водачът се е движил се скорост, която не е била съобразена с характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост, не е спазил нужното разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, за да може да избегне удар в него, когато намали скоростта или спре рязко и по този начин се е поставил в невъзможност да спре пред пресичащата пешеходка. Съобразил е и поведението на пострадалата, която в нарушение на чл.113 и чл.114, т.1 и т.2 ЗДвП се е движела по средата на пътното платно, опитвайки се да го пресече на нерегламентирано за целта място. С оглед на това е приел, че приносът на пострадалата е 50% и поради това присъденото й обезщетение следва да бъде намалено на 25 000 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните в изложението материалноправни въпроси, относно определянето на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и относно приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и деликвента, са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора.
По отношение на материалноправния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и е определил обезщетение в размер на 50 000 лв., с което не се е отклонил от посочената практика на ВКС по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторката за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
По материалноправния въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и деликвента е постановена задължителна съдебна практика – решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, съгласно която при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение доказването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Съдът следва да отчете и това, че съгласно чл.20 ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма, включително и чрез вмененото им задължение за избиране на такава скорост за движение, че да може да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят. При произнасяне по формулирания материалноправен въпрос въззивният съд се е отклонил от формираната задължителна практика, поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ищцата е освободена от заплащане на държавна такса с разпореждане от 08.11.2013г. по гр.д. № 14869/2013г. на СГС, поради което не следва да заплаща държавна такса за разглеждане на касационната жалба.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2207 от 13.11.2015г. по в.гр.д. № 2377/2015г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав в частта, в която след отмяна на решение № 1272 от 21.02.2015г. по гр.д. № 14869/2013г. на Софийски градски съд, I-9 състав е отхвърлен предявеният от касаторката Ц. М. Д. против ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226 КЗ /отм./ за сумата над 25 000 лева до 50 000 лева и касаторката е осъдена да заплати на ЗД [фирма] разноски в размер на 800 лева съразмерно с отхвърлената част от иска.
Делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: