6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2
гр. София, 08.01.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на единадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 4003 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Л. К. К. от [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Д. П. срещу решение № 54 от 01.07.2013г. по гр. дело № 85/2013г. на Апелативен съд Б., с което след отмяна на решение № 407 от 09.01.2013г. по гр. дело № 322/2012г. на Бургаски окръжен съд Л. К. К. е осъден да заплати на М. Н. Н. сумата 20 924 лв., представляваща обезщетение от лишаване на ищеца от ползване на имотите, предмет на договора за наем между страните за периода от 02.07.2007г. до 31.08.2011г. /допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на посочения съдебен акт с решение № 226 от 09.07.2014г. по гр. дело № 85/2013г. на Апелативен съд Б./ на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.10.2011г. до окончателното й плащане, както и сумата 567 лв., представляваща съдебни разноски пред въззивната инстанция.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдпроизводствените правила и необоснованост. Съгласно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС /решение № 51/02.05.2012г. по т. дело № 105/2011г. на ВКС, ТК/ и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: длъжен ли е въззивният съд при констатиране на неправилна правна квалификация на иска от първоинстанционния съд да повтори процесуалните действия по чл. 145 и чл. 146 ГПК. Касаторът поддържа становище, че повтарянето на действията по чл. 146 ГПК е необходимо, тъй като различните юридически факти изискват различни доказателствени средства, ново разпределение на доказателствената тежест, както и нови указания по делото за предприемане на съответните процесуални действия.
Ответникът М. Н. Н. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Л. А. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че въззивният съд не се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Релевира доводи, че въззивната инстанция е определила в решението правилно правната квалификация на иска – по чл. 236 във връзка с чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като не се е налагало повторение на процесуалните действия, нов доклад с посочване на правната квалификация, тъй като и за двата иска /чл. 59 ЗЗД и чл. 236 ЗЗД/ доказателствената тежест е еднаква и фактическата обстановка е една и съща.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Ищецът М. Н. Н. е предявил срещу Л. К. К. като [фирма] иск за заплащане на сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение от лишаване на ищеца от ползване на имотите, предмет на договори за наем между страните за периода от 02.07.2010г. до 31.08.2011г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.10.2011г. до окончателното й плащане. В исковата молба са изложени твърдения относно сключените между страните договори за наем от 09.04.1999г., 06.04.2000г., 12.04.2001г., 05.04.2002г., 24.04.2003г., 01.05.2006г., 17.10.2006г. и 02.07.2007г. за дворно място с площ 90 кв. м., един павилион за кафе, сутеренна стая от жилищната сграда, а с последния договор за наем – два павилиона за кафе и закуски, и за уведомяването на ответника да предаде посочените в договора за наем недвижими имоти, предвид изтичането на срока на договора за наем. Ищецът поддържа, че след прекратяване на договора за наем ответникът продължил да ползва имота без основание през периода от 02.07.2010г. до 31.08.2011г., поради което претендира присъждане на обезщетение за ползването на имотите за посочения период в размер 30 000 лв.
Първоинстанционният съд е разгледал предявения иск, уважил го е частично и частично го е отхвърлил по отношение на ответника Л. К. К., предвид липсата на пререгистрация на [фирма] в срока по § 4, ал. 1 П. на ЗТР и заличаването му, считано от 01.01.2012г., но е определил като правно основание разпоредбата на чл. 59 ЗЗД. Решението на Бургаски окръжен съд е обжалвано от двете страни. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е разгледал предявения иск, но неправилно е определил квалификацията му като иск по чл. 59 ЗЗД вместо по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Независимо от сгрешената в първоинстанционното решение правна квалификация въззивната инстанция е констатирала, че първоинстанционният съд е допуснал, събрал и подробно обсъдил доказателствата и всички правнорелевантни факти по иска с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
Решаващият съдебен състав е приел за установено, че през периода от 09.04.1999г. до 02.07.2010г. ответникът в качеството си на [фирма] по силата на последователно сключвани договори за наем е ползвал част от недвижимия имот, съсобствен между ищеца и трето лице. Последният договор за наем е прекратен с изтичане на срока – 02.07.2010г., като с нотариална покана, връчена на 04.06.2010г., ответникът е поканен да се яви в кантората на нотариус Л. Ч. на 02.07.2010г. за предаване на ключовете от имота. Въззивният съд е констатирал, че ответникът не се е явил за предаване на държането, ищецът е въведен във фактическо владение на имота на 01.09.2011г. с протокол за въвод по изп. дело № 20118010400370/2011г. на ЧСИ Т. Д., рег. № 801, а сутеренната стая е била освободена и предадена на наемодателя в хода на първоинстанционното производство на 28.03.2012г.
Възражението на ответника за обективна невъзможност да ползва имота през целия период поради наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” е прието за неоснователно по аргумент, че имотът е ползван през това време от упълномощено от ответника трето лице, който извод е направен след обсъждане на представените по делото доказателства /пълномощно, удостоверение за категоризация на кафене „Синьо”, три касови бона/.
Поради това, че искът е предявен от ищеца в качеството му на наемодател на целия имот и претендираното обезщетение е последица от прекратения наемен договор, съдебният състав не е обсъждал въпроса дали наемодателят е изключителен собственик на имота – предмет на наемния договор като ирелевантен.
Относно размера на дължимото обезщетение за ползването на имота от ответника след прекратяване на договора за наем до предаване на държането му въззивният съд е възприел допълнителното заключение на съдебнотехническата експертиза, предвид извършените проучвания и съобразяване с местоположението на обектите в идеалния търговски център на [населено място].
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос „длъжен ли е въззивният съд при констатиране на неправилна правна квалификация на иска от първоинстанционния съд да повтори процесуалните действия по чл. 145 и чл. 146 ГПК” е релевантен, тъй като е от значение за делото и е подготвил изводите на въззивната инстанция относно изхода на спора.
По този въпрос е даден отговор в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно постоянната практика на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна, той не извършва изцяло нов доклад с различна квалификация на предявения иск. Ако вследствие на неправилната правна квалификация на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, въззивната инстанция следва служебно, без да е сезирана с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване релевантни факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
В настоящия случай в съответствие със задължителната практика на ВКС въззивният съд е посочил правилното правно основание на предявения иск във въззивното решение. Предвид изложените в исковата молба факти и обстоятелства и възраженията на ответника, както и с оглед правното основание на иска, посочено от първоинстанционния и въззивния съд, не се е налагало даване от въззивния съд на указания относно подлежащите на доказване релевантни факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, тъй като в резултат на неправилно определената от първоинстанционния съд правна квалификация на страните не са дадени неправилни указания в първоинстанционното производство. В конкретния случай ответникът е направил възражение за недопустимост на иска поради наличие на по-рано заведено висящо дело между същите страни, за същото искане и на същото основание по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК, евенутално за неоснователност на иска поради това, че след 28.03.2011г. не е ползвал имота, не е упражнявал фактическа власт върху него, тъй като му е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”. Във връзка с релевираното възражение ответникът е представил доказателства, които са обсъдени от въззивната инстанция, поради което за въззивния съд не е съществувало основание за даване на допълнителни указания. Доколко представените от ответника по иска доказателства установяват връщане на държането на имота, е въпрос на преценка, извършена от решаващия съдебен състав след обсъждане на всички доказателства в тяхната взаимна връзка.
Независимо, че по иска с правно основание чл. 236 ЗЗД ищецът следва да докаже наличието на договор за наем и неговото прекратяване, а по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД, че е собственик на имота и че ответникът е ползвал имота за претендирания период от време без правно основание, не се е налагало даване отново на указания на ищеца, тъй като дадените в първоинстанционното производство указания, че следва да докаже твърдените от него обстоятелства, се отнасят именно до наличието на възникнало между страните наемно правоотношение въз основа на договорите за наем, описани в исковата молба, и неговото прекратяване на 02.07.2010г.
Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен, предвид наличието на постоянна практика по релевантния процесуалноправен въпрос, създадена с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат, а на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 54 от 01.07.2013г. по гр. дело № 85/2013г. на Апелативен съд Б. в частта, с която Л. К. К. е осъден да заплати на М. Н. Н. сумата 20 924 лв., представляваща обезщетение от лишаване на ищеца от ползване на имотите, предмет на договора за наем между страните за периода от 02.07.2007г. до 31.08.2011г., на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.10.2011г. до окончателното й плащане, както и сумата 567 лв., представляваща съдебни разноски пред въззивната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.