О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 464
гр. София, 27.07.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2464 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството срещу решение № 421 от 06.03.2014г. по в.т.д. № 4105/2013г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което след отмяна на решение от 20.07.2013г. по т.д. № 1689/2011г. на СГС, ТО, VІ-9 състав касаторът е осъден да заплати на [фирма] на основание чл.266, ал.1 ЗЗД сумата 14 000 евро, част от претенция от 158 433,18 евро, представляваща дължимо възнаграждение за изпълнена работа по договор № 365/28.11.2008г., ведно със законната лихва от 04.05.2011г. до окончателното изплащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че в нарушение на процесуалния закон апелативният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка, поради което е достигнал до неправилния извод, че касаторът е предал на изпълнителя одобрени инвестиционни проекти, както и че изцяло в задължения на касатора е било да извърши необходимите правни и административни действия, насочени към съгласуване на тези проекти и издаването на разрешение за строеж. Счита за неправилен и извода на въззивния съд, че отговорността на изпълнителя не може да бъде ангажирана поради неизпълнение на задължение по чл.260, ал.1 ЗЗД, доколкото същият няма задължения да извършва каквито и да е правни действия, свързани със съгласуване на инвестиционните проекти или с издаване на разрешение за строеж, като този извод е обусловен от неправилна интрепретация на чл.260, ал.1 ЗЗД. Поддържа още, че въззивният съд не е отчел спецификата на процесния договор – договор за строителство, за който е характерно нормативно установеното изискване за документиране на изпълнението на задълженията съгласно чл.170 ЗУТ, и качеството на страните на участници в строителството по смисъла на чл.160, ал.1 ЗУТ, които имат административни по своята правна същност задължения. Твърди, че в противоречие с материалния закон въззивният съд е достигнал до извод, че работата е приета от страна на възложителя само на база осчетоводени фактури, както и че неправилно и необосновано е приел, че извършената работа е годна за уговореното в договора предназначение. Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид разпоредбата на чл.262, ал.2 ЗЗД за разваляне на договора, въпреки че са налице всички предвидени в тази разпоредба предпоставки. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК обосновава искането си за допускане на касационно обжалване с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на останалите съдилища:
1. Непоемането на задължение с договора за изработка от страна на изпълнителя за извършване на правни действия за съгласуване на инвестиционните проекти или свързани с издаването на разрешение за строеж освобождава ли последния от задължението незабавно да предупреди възложителя, съгласно разпоредбата на чл.260 ЗЗД, ако предоставеният му проект е неподходящ, или по-конкретно, необходимо ли е да са налице някакви други предпоставки за отправянето на незабавно предупреждение по чл.260 ЗЗД от страна на изпълнителя, освен предоставянето на неподходящ проект – основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК поради противоречие с решение № 9 от 10.09.2010г. по т.д. № 150/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 167 от 16.02.2010г. по т.д. № 409/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 512 от 16.02.2009г. по т.д. № 409/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение от 25.01.2005г. по гр.д. № 1122/2004г. на СГС, ІV Ботд., решение № 799 от 29.04.2013г. по т.д. № 3221/2010г. на СГС, VІ-1 състав;
2. Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват, като се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните – основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с решение № 512 от 16.02.2009г. по т.д. № 409/2009г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 502 от 26.07.2010г. по гр.д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о.;
3. За да се дължи плащането на възнаграждение за извършени СМР по чл.266, ал.1 ЗЗД на изпълнителя, осъществените от него на място строително-монтажни работи следва ли да отговарят на съответните строителни правила и норми, съобразно с изискванията на разпоредбите на чл.169 ЗУТ – основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с решение № 48 от 31.03.2011г. по т.д. № 822/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.;
4. Следва ли съдът да отчете специфичните изисквания за приемане на СМР, тълкувайки разпоредбата на чл.264 ЗЗД, предвид законовите изисквания приемането на строежи /част, етап от него/ да се извършва с констативен акт за установяване на годността за приемане на строежа /приложение № 15/, който се съставя на основание чл.176, ал.1 ЗУТ – основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК поради противоречие с решение от 25.01.2005г. по гр.д. № 1122/2004г. на СГС, ГК, ІVБ отд. и решение № 48 от 31.03.2011г. по т.д. № 822/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и въпросът е от значение за точното прилагане на закона;
5. Следва ли работата по договора да се счита за приета от възложителя само въз основа на осчетоводени фактури, предвид факта, че съставянето на фактура за дължимо възнаграждение не е елемент от фактическия състав на договора за изработка и предвид факта, че ответникът, който в случая е държавно учреждение, не ползва данъчен кредит – основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК поради противоречие с решение № 230 от 25.02.2000г. по гр.д.№ 1286/1999г. на ВКС, решение № 138 от 17.10.2011г. по т.д. № 728/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 42 от 19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и въпросът е от значение за точното прилагане на закона;
6. Задължението на съда да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да изложи в мотивите на решението своите фактически и правни изводи, включително да направи преценката на достоверността и доказателствената сила на заключението на вещото лице, с оглед на всички данни по делото – основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК поради противоречие с решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 415 от 25.01.2012г. по гр.д. № 1332/2010г. на ВКС, ГК, І г.о.; решение № 241 от 17.10.2012г. по гр.д. № 850/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 385 от 11.03.2003г. по гр.д. № 1926/2001г. на ВКС и решение № 220 от 07.03.2005г. по гр.д. № 482/2004г. на ВКС.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторът не е извел конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, който да е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а формулираните въпроси са свързани с правилността на решението и съществото на спора. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения частичен иск с правно основание чл.266 вр. чл.258 ЗЗД, е приел за установено, че след проведена процедура за обществена поръчка за извършване на СМР по проект BG2006/018-387.03.04.02 – Туристически център П. – Л. 1, между ищеца като изпълнител и ответника като възложител е сключен договор № 365/28.11.2008г., по силата на който ответникът е възложил, а ищецът се задължил да изпълни описаните СМР, всички дейности по приемане на строежа и получаване на разрешение за ползване, като предвидените дейности за извършване по обектите са посочени в количествено – стойностни сметки, неразделна част от договора. Приел е за установено, че страните са се споразумели, изпълнителят да изработи работен проект за организация и изпълнение на строителството, който следва да се одобри или коригира от възложителя и от консултанта, като изпълнителят е следвало да извърши всички работи по строежа в съответствие с одобрените и съгласувани инвестиционни проекти и при точно спазване на указаното в договора и приложенията към него. Взел е предвид, че с договора е уговорено възложителят да предаде на изпълнителя два екземпляра от инвестиционните проекти на строежа за ползване по време на строителството, а изпълнителят се е задължил да започне СМР след получаване на разрешение за строеж и подписването на Протокол обр.2 за откриване на строителна площадка, както и че видно от т.5.18 на раздел V „Строителство”, откриването на строителна площадка и определянето на строителната линия и ниво за обекта ще се извърши съгласно изискванията на чл.157 и чл.158 от ЗУТ, по реда на Наредба № 3/31.07.2003г. за съставяне на актовете и протоколите по време на строителството, като възложителят се е задължил да предаде на изпълнителя строителната площадка с цитирания Протокол обр.2, да осигури консултант по смисъла на чл.166 ал.1 т.1 от ЗУТ, който ще осъществява строителен надзор и да определи свой представител, който да има права и задължения да го представлява пред изпълнителя във връзка с изпълнението на договора. Въз основа на приемо-предавателен протокол от 04.02.2009 г. за Л. 1 въззивният съд е счел за установено, че ищецът е приел от ответника 1 класьор с документи: Чертежи за укрепителни работи на ерозиралата скала – 1 папка; Защитни работи на скална повърхност – 1 папка; Работен проект част архитектурно – строителна на Консервация на Свещения дворец П. – 1 папка; Работен проект част архитектурно-строителна на Консервация на П. А. – 1 папка; Работен проект част архитектурно-строителна на Консервация и експозиция на базилика Клисе-Башъ. Обсъдил е писмо, подписано от зам.министър и ръководител Програма ФАР вх. № 99-30-2-504/09.06.2009г. и приложените към него две писма на НИПК до МРРБ, че се допуска изграждането на посетителски център по проект на ФАР; ПУП за приемния център и архитектурния проект се съгласува с НИПК на основание чл.20 от ЗПКМ; на основание чл.20 от ЗПКМ НИПК съгласува по принцип и приема общите постановки за описаните планове и проекти, както и издаденото на 17.08.2009г. разрешение за строеж № 201 за обект: „Туристически център П.” – Л. 1, подписано от главния архитект на [община] и протокол от 31.08.2009г., с който е открита строителна площадка и е определена строителна линия и ниво на строеж „Туристически комплекс П.” – Л. 1, изготвен от консултанта /строителен надзор/ и подписан за възложителя от представител на [община].
Въз основа на така обсъдените доказателства въззивният съд е приел, че със сключения договор ищецът не е поемал задължения да извършва каквито и да било правни действия, включително свързани със съгласуване на инвестиционните проекти или с издаване на разрешение за строеж, а поетите от него задължения са изцяло фактически – да извърши изпълнението на строежа в съответствие с издадените на възложителя строителни книга /каквото задължение на ищеца вменява и разпоредбата на чл.163 ЗУТ/. Приел е, че е било изцяло в задължение на възложителя- ответник да представи на ищеца, след извършването на съответни правни и административни действия /насочени към съгласуване, одобрение на инвестиционните проекти и издаване на разрешение на строеж/, съгласувани и одобрени инвестиционни проекти, въз основа на които да се извърши възложената работа, като задължение на ответника е било и извършването на действия по снабдяването с разрешение за строеж, въз основа на което дружеството, осъществяващо строителен надзор, е могло да състави протокол обр.2 за откриване на строителна площадка. С оглед на това е заключил, че при установеното по делото наличие на предадени от ответника на ищеца одобрени инвестиционни проекти, на наличие на издадени разрешение за строеж и протокол обр.2, ищецът не само, че не е могъл да откаже започването на изпълнение на работа по договора по съображения за липса на съгласуване на одобрените проекти и за незаконосъобразност на издадените разрешение за строеж и протокол обр.2, а е бил длъжен да започне да изпълнява задълженията си. Счел е за ирелевантно обстоятелството, че протокол обр.2 не е бил подписан от представител на ответника, тъй като в случая последният е знаел за започналото строителство, видно от писмо изх. №99-00-2-785/04.09.2009 г. /относно изоставането в графика за изпълнение на работата/, писмо изх.№99-00-789/07.09.09 г. /в което се съдържа изрично признание в тази насока/ и писмо вх.№99-00-2-843/17.12.2009 г. /с което ответникът е получил отчет №1/ и към този момент не са възникнали каквито и да е било спорове относно изпълнението на строежа, а напротив, с цитираното писмо възложителят е изискал срочно изпълнение. Във връзка с така изложените съображения въззивният съд е достигнал и до извода, че ищецът не може да носи отговорност за липсата на съгласуване на проектите по реда на чл.125, ал.5 от ЗУТ, респективно за последващото отменяне на разрешението за строеж, а тези обстоятелства не представляват непълнота на проекта, която може да доведе до ангажиране на отговорността му поради неизпълнение задължението по чл.260, ал.1 от ЗЗД, като е посочил, че от значение в посочената хипотеза е такава непълнота, при която съдържанието на проекта само по себе си изключва постигането на възложения фактически резултат, но не и наличие на пороци в процедурата по одобрение на проекта.
За да се произнесе по наведения от ответника довод за разваляне на договора, въззивният съд се е позовал на назначените по делото ССЕ и СТЕ, които е обсъдил подробно и кредитирал, и въз основа на които е приел за установено, че изпълнените от ищеца работи отговарят на проектната документация, предадена му от ответника, като са изпълнени отделни части от предвидените по проекта работи, няма съществени различия между установените и отчетените количества, същите са отразени и в акт обр.10, с който е установено спирането на строителството, а извършените от ищеца СМР отговарят на изискванията за консервационно-реставрационните работи по проекта, същите са присъщо необходими, отговарят на договорните клаузи и са в съответствие с издаденото разрешение за строеж №201 от 17.08.2009 г., отменено със Заповед №ДК-10-52/19.08.2010 г. на ДНСК. Позовал се и на установеното въз основа на ССИ обстоятелство, че издадените от ищеца фактури във връзка с изпълнение предмета на Договор 365/28.11.2008 г. са осчетоводени в счетоводството на ответника, с изключение на фактура №00000000389/01.09.2010 г. на стойност 31 754.86 лв., работите описани в която обаче също са извършени и то с високо качество /както и всички извършени работи/, а непредвидените разходи не превишават уговорения в договора 7 % размер. С оглед изложеното е заключил, че ищецът се явява изцяло изправна страна по процесния договор, извършената работа по осчетоводените фактури е била и приета от ответника /с осчетоводяване на фактурите/, а за последният не е възникнало нито потестативното право да развали договора поради неизпълнение на задълженията на ищеца /чл.265, ал.2 от ЗЗД/, нито право да се откаже от договора /чл.268 от ЗЗД и чл.43, ал.4 от ЗОП/. Приел е, че не е налице и хипотезата, изпълнението на работата да е станало невъзможно вследствие на причина, за която никоя от страните не отговаря /чл.267, ал.1 от ЗЗД/, респективно задължението на някоя от страните да е погасено поради невъзможност, за която тя не отговоря /чл.89 от ЗЗД/ – изпълнението на задълженията и на двете страни по договора е било възможно и след отмяна на разрешението за строеж, като възложителят е страната, която е следвало да извърши необходимите правни и административни действия по съгласуване на проектите и по издаване на ново разрешение за строеж. По тези съображения въззивният съд е приел, че ответникът дължи на ищеца възнаграждение за изработеното и предявеният частичен иск следва да се уважи.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният в изложението първи въпрос относно задължението на изпълнителя да предупреди възложителя, ако даденият му проект е неподходящ, е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата. Така както е формулиран, въпросът е предпоставен от твърдението, че на ищеца – ответник в касационното производство, е предоставен неподходящ проект. Въззивният съд е обосновал извода си за липса на основание за ангажиране на отговорността на ищеца за неизпълнение на задължението по чл.260, ал.1 ЗЗД с обстоятелството, че от една страна, не налице непълнота на проекта, която да го прави негоден за постигане на възложения фактически резултат, а от друга страна, ищецът не може да носи отговорност за липсата на съгласуване на проектите по реда на чл.125, ал.5 от ЗУТ, респективно за последващото отменяне на разрешението за строеж, тъй като с договора не е поел задължение за извършване на правни действия за съгласуване на инвестиционните проекти или свързани с издаването на разрешение за строеж. Не е налице противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 9 от 10.09.2010г. по т.д. № 150/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, тъй като с него е прието, че съгласно чл.260 ЗЗД в тежест на изпълнителя е да уведоми поръчващия за негодността на проекта, при констатирано несъответствие между даденото задание и очаквания от последния резултат от изработеното, а в настоящия случай негодност на проекта в посочения смисъл не е приета за установена. Решение № 167 от 16.02.2010г. по т.д. № 409/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, на което се позовава касаторът, е неотносимо, тъй като в него е разгледана хипотеза на доставен от възложителя материал, неподходящ за правилното изпълнение на работата, какъвто въпрос по настоящото дело не е обсъждан. В решение от 25.01.2005г. по гр.д.№ 1122/2004г. на СГС, ГК, ІV Ботд. е прието, че изпълнителят по договор за строителство е длъжен да се съобразява с нормативните изисквания, регулиращи тази дейност, поради което изпълняването на СМР без необходимата документация касае неизпълнение на задължението на изпълнителя по чл.260 ЗЗД да предупреди възложителя, че даденият му проект е неподходящ за изпълнение на възложената работа. Изводите на въззивния съд по настоящото дело са обусловени от приетите за установени факти – наличие на предадени от ответника на ищеца одобрени инвестиционни проекти, на наличие на издадени разрешение за строеж и протокол обр.2, които са задължавали ищеца да започне работа. Следователно даденото по двете дела разрешение на въпроса е обусловено от различните факти по делата, а не от противоречиво прилагане на материалноправната норма. Представеното решение № 799 от 29.04.2013г. по т.д. № 3221/2010г. на СГС, ТК, VІ-1 състав също не доказва противоречиво разрешаване на поставения въпрос, тъй като и по това дело е установена негодност на предоставения от възложителя проект за точно изпълнение на възложената работа, какъвто недостатък на проекта по настоящото дело не е установен. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по посочения материалноправен въпрос.
Вторият материалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на съда при спор между страните да тълкува клаузите на договора при отчитане на тяхната взаимовръзка с оглед установяване на действителната воля на страните, съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, е релевантен. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика – постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 502 от 26.07.2010г. по гр.д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. /на което се позовава касаторът/, решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т.д.№ 1039/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. и др. Според нея на тълкуване според критериите на чл.20 от ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици, а тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като след обсъждане на клаузите на сключения между страните договор е достигнал до извода, че ищецът не е поемал задължения да извършва каквито и да било правни действия, включително свързани със съгласуване на инвестиционните проекти или с издаване на разрешение за строеж, а поетите от него задължения са изцяло фактически– да извърши изпълнението на строежа в съответствие с издадените на възложителя строителни книжа, каквото задължение на ищеца вменява и разпоредбата на чл.163 ЗУТ.
Формулираните в изложението трети, четвърти и пети материалноправни въпроси се отнасят до приемането на извършената работа и възникване на задължението за заплащане на възнаграждение за извършената работа, включени са в предмета на спора и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По тези въпроси е формулирана по реда на чл.290 ГПК съдебна практика – решение № 65 от 24.04.2012г. по т.д. № 333/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 34 от 22.02.2010г. по т.д. № 588/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 94 от 02.03.2012г. по т.д. № 133/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., в които е възприето становището, че съгласно чл.266, ал.1 ЗЗД възнаграждение се дължи за извършена и приета работа, като установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства – чрез писмени доказателства /приемо-предавателен протокол за конкретно извършени видове работи, двустранно подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и др./, съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства. Сред основните задължения на възложителя по договор за изработка е да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се открият по-късно. При липсата на такива възражения, съгласно чл.264, ал.3 ЗЗД работата следва да се счита приета. Приемането на работата обхваща както едно фактическо действие – реалното получаване на фактическата власт изработеното, така и правно действие – одобрение на изработеното, т.е. признание, че то действително съответства на възложеното с договора /решение № 231 от 13.07.2011г. на ВКС по т.д. № 1056/2009г., ІІ т.о., ТК/. Приемане на извършената работа по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД е налице както когато възложителят е направил изрично изявление, че счита изработеното за съобразено с договора, така и когато такова одобрение е изразено с конклудентни действия. При положение, че възложителят е във фактическа власт на изработеното от изпълнителя съоръжение и същото функционира по предназначение, без да има възражение за недостатъци от страна на възложителя, то следва, че изработеното е прието от последния чрез конклудентни действия. В решение №48 от 31.03.2011г. по т.д. № 822/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., на което се позовава касаторът, е прието, че извършената работа по договор за изработка може и да не е приета изрично /със съставяне на писмен акт, подписан от възложителя/ и че са достатъчни конклудентни действия за това, но във всички случаи, когато се касае за строителни обекти, за да се дължи плащането на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД на изпълнителя, осъществените от него на място СМР следва да отговарят на одобрения технически проект /ако няма такъв – на уговореното между страните в самия договор/ и на съответните строителни правила и норми, съобразно изискванията на разпоредбата на чл.169 ЗУТ. Няма основание за обвързване на заплащането на възнаграждението за извършената работа от допълнителни факти, които не са елемент от правопораждащия фактически състав на чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, който включва само извършване на договорената работа и нейното приемане /решение № 250 от 11.01.2011г. на ВКС по т.д. № 535/2010г., ІІ т.о., ТК/. На въпроса за значението на фактурата е даден отговор в решение № 138/17.10.2011г. по т.д. № 728/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 42/15.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 158/07.11.2013г. по т.д. № 1128/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, в които се приема, че подписаната от възложителя фактура, отразяването й в счетоводните регистри на дружеството – възложител и ползването от възложителя на правото на приспадане на данъчен кредит налагат извода, че е налице приемане от възложителя на фактически изпълнените работи, дори ако не е подписан двустранен приемо-предавателен протокол за извършени СМР. Въззивният съд не се отклонил от така установената постоянна практика, като изводът му за приемане на извършените от изпълнителя СМР без възражения е основан на всички събрани по делото доказателства – писмени доказателства и заключение на съдебно-техническата експертиза, а не само на изготвени от изпълнителя фактури. Въззивният съд е взел предвид заключението на СТЕ, според което изпълнените на обекта работи отговарят на проектната документация, като са изпълнени отделни части от предвидените по проекта работи; няма съществени различия между установените и отчетените количества, същите са отразени и в акт обр.10, с който е установено спирането на строителството; отговарят на изискванията за консервационно – реставрационните работи по проекта, присъщо необходими са и отговарят на договорените клаузи, като вещото лице дава висока оценка на изпълнените СМР по реставрацията на двата обекта. Взел е предвид и съставения акт обр.10, който е подписан от оторизирани представители на възложителя и строителя, проекта и лицето, упражняващо строителен надзор, изброява „изпълнени СМР по одобрен проект” и не съдържа забележки относно качеството на отразените в него извършени от строителя СМР. Поради това не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания материалноправен въпрос.
По шестия материалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, включително и да направи преценка на достоверността и доказателствената сила на заключението на вещото лице, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор, е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС , ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. /на които се позовава касаторът/, решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил събраните по делото доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд е изложил мотиви по съдържащите се във във въззивната жалба и отговора оплаквания и доводи. Макар изрично да не е изложил мотиви защо кредитира приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза, въззивният съд е посочил, че изводите му се основават на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства. Доколко преценката на въззивния съд е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3 ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай касаторът е заявил това основание бланкетно, без да е обосновал защо счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, като не е съобразил, че двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване и дори не е изложил твърдение, че формулираните въпроси са от значение и за развитие на правото.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 421 от 06.03.2014г. по в.т.д. № 4105/2013г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: