1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 115
гр. София, 06.03.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1165 по описа за 2014г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Е. Б. Л. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Б. Д. срещу решение № 67 от 10.01.2014г. по т. дело № 2882/2013г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав в частта, с която е потвърдено решение от 07.05.2013г. по т. дело № 331/2012г. на Кюстендилски окръжен съд, Гражданска колегия в частта, с която Е. Б. Л. е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 20 047,61 евро, представляваща неизплатеният остатък по ценната книга, с която сума ответникът се е обогатил във вреда на ищеца и с която сума ищецът е обеднял за сметка на ответника, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.05.2012г. до окончателното й изплащане, както и сумата 3 045,45 лв. – разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Приложимо ли е правилото на чл. 301 ТЗ по допълнително споразумение по договор за финансов лизинг между търговско дружество и физическо лице, когато пълномощникът на търговското дружество е действал извън обема на предоставената му представителна власт? Представляваният търговец по кой ред би следвало да процедира – да потвърди договора, сключен без представителна власт по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗЗД или да се противопостави веднага след узнаването по реда на чл. 301 ТЗ? Какво е съотношението на чл. 40 ЗЗД, чл. 42 ЗЗД и чл. 301 ТЗ? – противоречие с решение № 202/06.02.2012г. по т. дело № 87/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. По споразумение, постигнато между лице без представителна власт, което е пълномощник на търговско дружество и физическо лице и при наличие на изпълнение на елементи от това споразумение от страна на ненадлежно представляваното дружество може ли да се направи извод за липса на противопоставяне от страна на търговеца – страна по споразумението по договор за лизинг? Такова споразумение, сключено от лице без представителна власт, има ли действие по отношение на търговеца, ако той не се е противопоставил веднага след узнаването? – противоречие с решение № 57/07.06.2011г. по т. дело № 546/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 37/01.04.2009г. по т. дело № 106/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
3. Допустимо ли е присъждане на лихва върху неустойка за забавено парично задължение? Допустимо ли е присъждане на лихви върху възнаградителни лихви? – посочените въпроси се решават противоречиво в решение № 225/22.12.2011г. по т. дело № 1107/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 68/09.07.2012г. по т. дело № 450/2011г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 35/22.01.1997г. по гр. дело № 503 на ВКС, V г. о., решение № 1823/27.10.1995г. по гр. дело № 2879/1994г. на ВКС, V г. о., решение № 228/14.02. по гр. дело № 1046/2001г. на ВКС, V г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
4. Възможността на приносителя на менителничен ефект да води каузален иск за изплащане на паричен дълг /евентуално договорна неустойка/ изключва ли иска по чл. 534 ТЗ? Когато издател на запис на заповед остава задължен по каузалното правоотношение, преюдицирането или прескрибирането на менителничния ефект създава ли обогатяване за него, респективно обедняване на приносителя? – посочените въпроси се решават противоречиво в решение № 201/10.11.2011г. по в. т. дело № 189/2011г. на ОС Добрич /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
5. Искът по чл. 534 ТЗ, който е предявен преди да е погасено правото на иск по каузалното правоотношение неоснователен ли е или е недопустим? Съществува ли връзка на преюдициалност между двата иска? – посочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
6. Наличието на вземане, произтичащо от каузална сделка, по което не е погасено правото на иск, изключва ли обогатяването, респективно обедняването поради преюдицирането или прескрибирането на менителничния ефект по иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ? – посочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Иванова П. – С. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По отношение на посочените в т. 1 въпроси поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл в акта си по въпроси, които са сходни с поставените от касатора. Различието по делата е обусловено от разликата в конкретните факти и обстоятелства по всяко от тях.
По посочените в т. 2 въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като при отсъствие на изрично обективирана воля от страна на ненадлежно представлявания търговец за всеки отделен вид сделка биха били релевантни различни факти, обстоятелства или негови действия, които да могат да се третират като конклудентен акт на непротивопоставянето му срещу извършеното от мнимо представляващия го.
Относно въпросите по т. 3 – разглеждането на въпроса в частта досежно възможността за присъждане на лихва върху неустойка се явява недопустимо, доколкото с решението си САС е отхвърлил иска по отношение на законната лихва върху процесната неустойка; поставеният от касатора въпрос в тази част не е предмет на разглеждане на настоящото дело, тъй като процесната неустойка не е мораторна, а е неустойка поради разваляне на договора; в останалата част въпросът не се решава противоречиво от съдилищата.
Ответникът поддържа становище, че посоченият в т. 4 въпрос е ирелевантен поради това, че въззивният съд не се е произнасял по въпрос, засягащ съотношението между иск по каузалното правоотношение и специалния иск по чл. 534 ТЗ.
Според ответника въпросите по т. 5 и т. 6 не обуславят основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като нормата на чл. 534, ал. 1 ТЗ е пълна и ясна , а прилагането й не създава затруднения в практиката.
Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение и претендира присъждане на направените по делото разноски: 1 554,12 лв. – адвокатско възнаграждение за касационното производство, 588 лв. – такси по ЗЧСИ, платени в полза на ЧСИ по и. д. № 1613/2012г. във връзка с обезпечеинето на иска, 1 385,68 лв. – адвокатско възнаграждение за снабдяване с обезпечителна заповед и привеждането й в изпълнение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е установил, че с издадения на 18.01.2008г. запис на заповед без протест ответникът Е. Б. Л. /касатор в настоящото производство/ се е задължил да плати на „У. Лизинг” сумата 30 012,68 евро при предявяване на записа на заповед в срок до 49 месеца от издаването му. Приел е, че процесният менителничен ефект е редовен от външна страна и искът срещу издателя за сумата по него е погасен по давност на 06.08.2011г. с изтичане на тригодишния срок по чл. 531 ТЗ, поради което е налице възможност за предявяване на иска по чл. 534 ТЗ за неоснователно обогатяване. По отношение на направените от ответника по иска лични възражения, свързани със съществуващи каузални правоотношения по договор за финансов лизинг, въззивната инстанция е констатирала, че между страните е сключен договор за финансов лизинг № 81158/18.01.2008г. на употребяван лек автомобил марка „Ауди”, модел А6 за срок от 18.01.2008г. до 18.02.2012г. с приложен към договора погасителен план за дължими плащания – встъпителна лизингова вноска 5 263,35 евро и такса за обслужване 211,33 евро, платими до 10 дни от сключване на договора, местен данък, платим в деня на придобиването на МПС, 48 месечни лизингови вноски /главница и възнаградителна лихва/. Съдебният състав е приел, че записът на заповед е издаден, за да се гарантира изпълнението на задължението на лизингополучателя за заплащане на дължимите лизингови вноски и други дължими по договора за финансов лизинг плащания, включително договорни неустойки и лихви за забава /чл. 19, ал. 15, изр. 1 от договора/.
Относно представеното от ответника по иска споразумение от 25.08.2008г. към договора за финансов лизинг въззивният съд след анализ на пълномощно № 614/11.01.2008г. и удостоверение рег. № 13653/07.12.2012г. на нотариус В. Василева е направил извод, че при подписване на споразумението Т. П. е действал извън пределите на своята представителна власт като пълномощник на [фирма], а дори да се приеме, че е действал в пределите на представителната си власт, пълномощникът Т. П. е действал в негова вреда, поради което споразумението не произвежда действие. Наличието на хипотезата на чл. 40 ЗЗД е аргументирана с наличието на двата правопораждащи факта: договор, сключен във вреда на представлявания и споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на упълномощителя. Прието е, че уговореното намаляване на размера на дължимата неустойка предполага знанието на двете страни по споразумението, че последица на тази клауза е намаляването на активите на лизингодателя – ако споразумението не бе сключено, лизингодателят би получил от лизингополучателя като неустойка неизплатения остатък от лизинговата цена по процесния договор за лизинг и цената от евентуалната последваща продажба на автомобила. Поради изложените съображения въззивната инстанция е направила извод, че споразумението от 25.08.2008г. не е сключено валидно и не е породило правните последици, към които е насочено.
След като е обсъдил заключението на съдебно-счетоводната експертиза и е установил размера на платените встъпителна вноска и част от първата вноска с падеж 18.02.2008г., размера на непогасените главници с настъпил падеж към 12.08.2008г., непогасените възнаградителни лихви с настъпил падеж към 12.08.2008г., непогасените данъци, такси и други към същата дата, размера на неустойката по чл. 30, ал. 1, б. В от договора за финансов лизинг /разликата между лизинговата цена и платените до прекратяването лизингови вноски/, установил е, че претендираните задължения за обезпечаване на които е издаден записът на заповед, съществуват до размер 20 047,61 евро и е съобразил изтичането на тригодишния давностен срок по чл. 531 ТЗ, въззивният съд е направил извод, че в полза на поемателя по записа на заповед – ищец е възникнало вземане за неоснователно обогатяване в размер 20 047,61 евро.
Относно претендираното обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата за периода от 13.08.2008г. до 18.02.2012г. решаващият съдебен състав е изложил съображения за недължимост поради това, че задължението за заплащане на неустойка не е станало изискуемо до момента на предявяване на иска – липса на данни, че лизингополучателят е бил поканен да заплати дължимата неустойка за прекратяване на договора.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора правни въпроси с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правните въпроси, посочени от касатора в т. 1 и т. 2 са ирелевантни, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по тях и същите не са обусловили изводите в решението на САС. Въззивният съд не е обсъждал дали ищецът се е противопоставил на споразумението веднага след узнаването или е извършил някакви действия, от които може да се направи извод за липса на противопоставяне. Първият въпрос, посочен в т. 2, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и поради това, че отговорът му зависи от конкретните клаузи на споразумението и установяването от представените по делото доказателства на „изпълнение на елементи от това споразумение от страна на ненадлежно представляваното дружество”, т. е. изпълнение на конкретни задължения по споразумението.
Първият правен въпрос, посочен в т. 3, е без значение за спора, тъй като въззивният съд не е установил дължимост на неустойка за забава и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху неустойката за забава, а се е произнесъл относно уговорената в чл. 30, ал. 1, б. В от договора за финансов лизинг неустойка при прекратяване на договора за лизинг.
Вторият правен въпрос по т. 3 се отнася до приетото от въззивната инстанция каузално правоотношение по договора за финансов лизинг, вземанията по което са обезпечени с процесния запис на заповед – относно непогасените главници с настъпил падеж към 12.08.2008г., непогасените възнаградителни лихви, непогасените данъци, такси и други с настъпил падеж към същата дата, и присъдената законна лихва върху сумата 20 047,61 евро, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.05.2012г. до окончателното й плащане. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В настоящия случай касаторът не е доказал наличие на противоречива съдебна практика по релевантния правен въпрос – посочените решение № 225/22.12.2011г. по т. дело № 1107/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 68/09.07.2012г. по т. дело № 450/2011г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 35/22.01.1997г. по гр. дело № 503 на ВКС, 5 г. о., решение № 1823/27.10.1995г. по гр. дело № 2879/1994г. на ВКС, V г. о. и решение № 228/14.02.2002г. по гр. дело № 1046/2001г. на ВКС, V г. о. се отнасят до недопустимост на кумулирането на неустойка за забавено изпълнение и мораторна лихва, т. е. обезщетение за забавено изпълнение на същото вземане, поради което са неприложими.
Правните въпроси по т. 4, 5 и 6 са релевантни за спора и се отнасят до допустимостта на иска по чл. 534 ТЗ, предпоставките за предявяването му и обхвата на доказване за успешното провеждане на иска по чл. 534 ТЗ – следва ли да са налице предпоставките обедняване и обогатяване. По отношение на тези правни въпроси не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, тъй като е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 42/07.04.2009г. по т. д. № 453/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 135/20.12.2010г. по т. д. № 13/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 110/08.11.2010г. по т. д. № 949/2009г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Искът с правно основание чл. 534 ТЗ е специален менителничен иск и предпоставя наличието на валиден менителничен документ. Правото да се предяви иск по чл. 534 ТЗ възниква, когато е погасено правото на иск по чл. 531, ал. 1 ТЗ – когато менителничният иск е погасен по давност или не са извършени необходимите действия за запазване на правата по него. Правната последица от погасяване на менителничния иск по давност е прескрибиране на менителничния ефект, а правната последица от неизвършване на необходимите действия за запазване правата по менителничния ефект е неговото преюдициране. От момента на изгубване на исковете по менителницата или записа на заповед възниква правото на приносителя да предяви специалния менителничен иск за неоснователно обогатяване по чл. 534 ТЗ.
Възможността на приносителя на менителничен ефект да предяви иск за изпълнение на парично задължение въз основа на каузалното правоотношение, за обезпечаване на чието изпълнение е издаден менителничния документ, не изключва иска по чл. 534 ТЗ. Право на страната, респективно приносителя на записа на заповед, е да прецени как да защити правата си – дали по каузалното правоотношение или по абстрактната сделка.
Искът по чл. 534 ТЗ би бил основателен, ако приносителят на менителничния ефект докаже наличието на действителен менителничен ефект, както и че търпи вреда поради невъзможността да реализира менителничните си имуществени права. Вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а обогатяването на издателя на записа на заповед се изразява в спестяване на парични средства за погасяване на задълженията му по записа на заповед. За установяване основателността на иска по чл. 534 ТЗ не трябва да се изследва въпроса имало ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия. При възникнал между страните спор във връзка с твърдения или възражения за наличие на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение.
В съответствие с материалния закон и постоянната практика на ВКС решаващият съдебен състав е изследвал от фактическа и правна страна задължителните реквизити на записа на заповед, съобразил е, че правото на иск на ищеца по чл. 531, ал. 1 ТЗ е погасено поради неизвършване на някои действия за запазване на правата по записа на заповед и е възникнало правото на иск по чл. 534 ТЗ, изследвал е каузалното правоотношение, за обезпечаването на чиито задължения е издаден процесният запис на заповед, предвид твърденията и възраженията на страните.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора за касационното производство не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответник по иска/ трябва да заплати на ответника /ищец/ направените от последния разноски за касационното производство в размер 1 554,12 лв. – платено адвокатско възнаграждение. Искането на ответника – ищец за присъждане на разноски в размер 588 лв. – такси по ЗЧСИ, платени в полза на ЧСИ по и. д. № 1613/2012г. във връзка с обезпечението на иска, и 1 385,68 лв. – адвокатско възнаграждение за снабдяване с обезпечителна заповед и привеждането й в изпълнение не е заявено своевременно. Съгласно т. 5 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ВКС, ОСГТК направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход. При направени разноски за обезпечителното производство в хода на първоинстанционното производство, какъвто е настоящият случай, искането за тяхното присъждане следва да се направи в производството пред първоинстанционния съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 67 от 10.01.2014г. по т. дело № 2882/2013г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав.
ОСЪЖДА Е. Б. Л. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], вх. Б, ет. 1, ап. 24 да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място], район М., [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 554,12 лв. /хиляда петстотин петдесет и четири лева и дванадесет стотинки/ – платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.