8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 251
гр. София, 28.03.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3806 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Лидия Иванова М., [населено място], представлявана от адв. К., срещу решение № 1316 от 26.06.2014г. по гр.д. № 1717/2014г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав в частта, в която е потвърдено решение № 8462 от 14.12.2013г. по гр.д. № 3572/2012г. на Софийски градски съд, I ГО, 18 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторката против [фирма] иск с правно основание чл.226 КЗ за разликата над 120 000 лева до 200 000 лева.
Касаторката поддържа, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и е необосновано. Поддържа, че определеното от въззивния съд обезщетение е необосновано занижено, като без да са налице нови факти и обстоятелства, въззивният съд е направил произволен, неверен анализ на доказателствата и безпричинно е намалил определеното обезщетението. Поддържа, че съдът не е определил справедлив размер на обезщетението, позовавайки се на обществено-икономическите условия на живот в страната, без да отчете лимита на отговорност. Твърди още, че въззивният съд е приел за доказано наличието на съпричиняване от страна на пострадалата въз основа на произволни изводи и на предположения на вещите лица. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие с установената практика на ВКС и на съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Какви са предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП – противоречие с решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 45 от 15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 154 от 31.10.2011г. по т.д. № 977/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 97 от 10.02.1968г. по н.д. № 1359/67г. на ВКС, III н.о., решение № 322 от 28.02.1973г. по н.д. № 234/73г. на ВКС, III н.о., решение № 407/87г. по н.д. № 365/87г. на ВС, решение № 260/83г. по н.д. № 216/83г. на ВС;
2. При отчитане на съпричиняването от страна на пострадалия длъжен ли е съдът да намали обезщетението, дължимо за компенсиране на причинените морални вреди, респективно длъжен ли е да намали това обезщетение в същия обем, с който приема съпричиняване, като в разпоредбата на чл.51 ЗЗД е казано, че съдът „може” да намали обезщетението, а не е въведено задължително намаляване – въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ и който е разрешен в противоречие с решение № 511 от 03.11.2008г. по н.д. № 510/2008г. на ВКС, I н.о.;
3. Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД с действитено претърпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение – противоречие с ППВС 4/1968г., решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 111 от 01.07.2011г. по т.д. № 676/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 177 от 27.10.2009г. по т.д. № 14/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ТК, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., както и с решение № 603 от 09.06.2009г. по гр.д. № 209/09г. на САС, решение № 1439 от 03.08.2012г. по гр.д. № 1577/2011г. на САС, решение по гр.д. № 11433/2009г. на СГС, 12 състав, решение № 121 от 09.07.2012г. по т.д. № 60/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 660 от 27.04.2012г. по гр.д. № 356/2012г. на САС, решение № 777 от 22.04.2013г. по гр.д. № 3893/2012г. на САС;
4. Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл.226 КЗ, освен с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл.266 КЗ и включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено икономическите и социални условия в страната – позовава се на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и на противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т.о..
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като изложените основания не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Поддържа, че обжалваното решение е съобразено с установените по делото факти и не противоречи на създадената съдебна практика по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение на СГС в частта, с която искът с правно основание чл.226 КЗ е отвърлен за разликата над 50 000 лева до 120 000 лева и е осъдил [фирма] да заплати на Лидия Иванова М. допълнително обезщетение в размер на 70 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й А. П. Б., настъпила на 15.07.2011г. в резултат на ПТП от 13.07.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.07.2011г. до окончателното й изплащане, а в останалата му част, с която предявеният иск с правно основание чл.226 КЗ е отхвърлен за разликата над 120 000 лева до 200 000 лева, първоинстанционното решение е потвърдено. За да постанови решението си, въззивният съд е приел с оглед влизането в сила на първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен за сумата 50 000 лева, че в случая е разрешен със сила на пресъдено нещо спорът между страните по делото относно наличието на предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ, ангажиращи отговорността на ответното дружество – застраховател на деликвента, спрямо увредената ищца Лидия Иванова М., а именно: наличието на действителен застраховател договор между застрахователя е прекия причинител на вредите, наличието на предпоставките на чл.45 ЗЗД, пораждащи отговорността на застрахования деликвент спрямо увредената ищца, причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат, както и виновност на дееца. По спорния въпрос относно размера на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди е взел предвид вида и степента родствена връзка /майка и дъщеря/, характера на съществуващите между ищцата и дъщеря й отношения /двете били много близки, всеки ден се чували по телефона, имали силна връзка, приятелски отношения, 5-6 пъти годишно се виждали в Германия или Испания с дълги месечни престои, А. имала нужда от подкрепа, помощ, съвети и непрекъснато общувала с майка си/, данните по делото относно степента на причинените на ищцата негативни психични изживявания /според свидетелката ищцата била шокирана от внезапната загуба на дъщеря си, дълго време взимала лекарства, не можела да спи, била депресирана, не искала да се вижда с никого, затворила се, загубила смисъла на живота си, била съсипана, не може да преодолее смъртта й/, възрастта на починалата – 38 г., а на майка и 59 г. към настъпване на произшествието, обществено-икономическите условия в страната към настъпване на инцидента, намерили отражение в нивата на застрахователните лимити. Отчитайки тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че дължимото обезщетение възлиза на 150 000 лева.
Приел е за доказано възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, изразяващо се в нарушение на чл.137а ЗДвП. Изложил е съображения, че съгласно комплексната съдебна медицинска и автотехническа експертиза пострадалата е пътувала в автомобила без поставен предпазен колан, след удара с бетонния канал и надлъжното преобръщане със завъртане тялото на пострадалата е изпаднало от купето, а преди това е било свободно движещо се в него, като от директния удар на гърдите в детайлите на купето, облегалката на шофьорската седалка и лявата задна врата пострадалата е получила тежка гръдна травма и счупване на 7 ребра. Изложил е съображения, че ако пострадалата е била пътувала с правилно поставен обезопасителен колан, при процесния механизъм е щяла да получи увреждания, но по-леки по вид и тежест, което увеличава възможността за съхраняване живота на пострадалата, с оглед на което е определил съпричиняването на 1/5 и е намалил дължимото обезщетение до размер на 120 000 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните в изложението материалноправни въпроси, относно критериите за определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и влияе ли се той от икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и относно приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и деликвента, са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора.
По отношение на материалноправния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Съгласно създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетенията е взел предвид всички установени по делото обстоятелства /в това число обстоятелствата, които са били обусловени от възрастта на ищцата и пострадалата, от вида на семейноправната им връзка – майка и дъщеря, от характера на съществувалите между тях отношения, от продължителността и интензивността на негативните психични изживявания на ищцата от внезапно настъпилото трагичното събитие/, релевантни за определяне на размера на дължимото обезщетение, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП и обществено-икономическите условия към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторката за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Тъй като по формулираните въпроси е създадена задължителна съдебна практика, не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Различният изход в съдебните решения, на които се позовава касаторката, се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон.
По материалноправните въпроси за предпоставките за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД и възможността за намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, както и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и деликвента, е постановена задължителна съдебна практика – решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 ог 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Само обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил без поставен предпазен колан, не е достатъчно, за да се приеме за доказано наличието на съпричиняване на увреждането. В тези случаи намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо, само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. Съгласно решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. При произнасяне по формулираните материалноправни въпроси въззивният съд се е отклонил от формираната задължителна практика, поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ищцата е освободена от заплащане на държавна такса, поради което не следва да заплаща държавна такса за разглеждане на касационната жалба.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1316 от 26.06.2014г. по гр.д. № 1717/2014г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав в частта, в която е потвърдено решение № 8462 от 14.12.2013г. по гр.д. № 3572/2012г. на Софийски градски съд, I ГО, 18 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от Лидия Иванова М. против [фирма] иск с правно основание чл.226 КЗ за разликата над 120 000 лева до 150 000 лева.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1316 от 26.06.2014г. по гр.д. № 1717/2014г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав в останалата му обжалвана част.
Делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: