1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
гр. София, 06.03.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1153 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител главен юрисконсулт Г. И. С. срещу решение № 7840 от 21.11.2013г. по гр. дело № 2466/2013г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б въззивен състав, с което след отмяна на решение от 04.01.2013г. по гр. дело № 2867/2012г. на Софийски районен съд, ГО, 42 състав са отхвърлени като погасени по давност предявените от [фирма], [населено място] срещу В. С. С. от [населено място] искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че В. С. С. дължи на [фирма] сумата 12 713,45 лв. – дължим остатък от предсрочно изискуема главница по договор за кредит за текущо потребление от 27.05.2004г. и сумата 8 739,59 лв., представляваща неустойка по т. 18 от договор за кредит за текущо потребление от 27.05.2004г. за периода 28.02.2005г. – 17.03.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по гр. дело № 11403/2011г. по описа на СРС, ГО, 42 състав – 18.03.2011г. до окончателното изплащане, и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 429,06 лв. – разноски за въззивното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В приложено към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Как настъпва уговорената с договора за кредит предсрочна изискуемост на задължението и конкретно настъпва ли автоматично с факта на неплащане на три месечни анюитетни вноски с настъпил падеж или фактическият й състав включва и изрично изявление на банката до длъжника?”
2. „От кога започва да тече 5-годишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД, в който кредиторът трябва да предяви иск срещу длъжника?”
Касаторът се позовава на противоречие с решение № 58/15.04.2009г. по т. д. № 584/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 92/16.06.2009г. по т. д. № 467/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
Ответникът В. С. С. чрез процесуален представител адв. Д. Г. В. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че поставеният материалноправен въпрос е решен в съответствие със закона, постоянната съдебна практика и доказателствата по делото.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 от ГПК едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е установил, че на 27.05.2004г. между ответника В. С. С. и ищеца [фирма] е сключен договор за банков кредит, с който банката – кредитор е отпуснала на ответника уговорената парична сума 15 000 лв., а кредитополучателят се е задължил да издължи кредита на 83 бр. месечни анюитетни вноски по 264.96 лв. /главница и уговорена лихва по кредита от 11.45 %/, първата от които дължима най-късно до 26.07.2004г., а следващите – най-късно до 26-то число на всеки следващ месец. Окончателната издължаване е следвало да се извърши на 27.05.2011г.
Решаващият съдебен състав е приел за основателно възражението на ответника за изтекъл петгодишен давностен срок съгласно чл. 110 ЗЗД относно процесното вземане. Изложил е съображения, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо съгласно чл. 114 ЗЗД. След преценка на писмените доказателства по делото и заключението на съдебно-счетоводната експертиза е направил извод, че кредитът е станал предсрочно изискуем на 28.02.2005г., която е и началната дата на погасителната давност. Въззивната инстанция е съобразила твърдението на ищеца в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и в обстоятелствената част на исковата молба, че кредитът е станал автоматично предсрочно изискуем на 28.02.2005г. поради преустановяване на плащанията за повече от 90 дни на основание т. 18 от договора за кредит за текущо потребление, и след обсъждане на клаузите на т. 18 и т. 19 от договора е приела, че в предвидения в т. 18 от договора случай кредитът става автоматично предсрочно изискуем, а в хипотезите на т. 19 от договора банката има право да обяви със свой акт кредита за предсрочно изискуем. Въззивният съд е приел, че липсват категорични данни за наличието на недвусмислено изявление от страна на ответника за съществуващи негови задължения към банката по процесния договор за кредит, а извършените от ответника плащания в периода след 28.02.2005г. не могат да се третират като обстоятелство по чл. 116, б. „а” ЗЗД, водещо до прекъсване на давността, тъй като не засягат остатъка от задължението. Като е констатирал, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е депозирано на 18.03.2011г., съдебният състав е направил извод, че действията на ищеца по сезирането на съда са предприети след изтичане на срока по чл. 110 ЗЗД, поради което главното вземане на ищеца е погасено по давност.
Относно претенцията за сумата 8 739,59 лв. – олихвен остатък от кредита с действащия договорен лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 5 пункта по т. 18 от договора, въззивният съд е квалифицирал иска по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 ЗЗД – иск за кумулативна мораторна неустойка, а не иск за лихва, както неправилно е приел СРС. Изложил е съображения, че след като главното вземане на ищеца е погасено с изтичането на давностния срок по чл. 110 ЗЗД, то и претенцията за неустойка подлежи на отхвърляне, независимо че за част от нея давността не е изтекла.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора въпроси са материалноправни и са релевантни за делото, тъй като са от значение за спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.
Първият правен въпрос се отнася до началния момент на изискуемостта на вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой месечни вноски – дали вземането става автоматично изискуемо с неплащането на определения брой месечни вноски или е необходимо изявление на банката – кредитор, отправено до длъжника, че прави вземането по договора предсрочно изискуемо. Релевантният материалноправен въпрос е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че трябва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид наличието на постоянна практика на ВКС по релевантния правен въпрос, доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК е неоснователен.
Отговорът на втория въпрос „от кога започва да тече 5-годишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД, в който кредиторът трябва да предяви иск срещу длъжника” е в зависимост от изискуемостта на вземането, поради което се отнася до правилността на решението и следва да бъде разгледан в съдебния акт по същество.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7840 от 21.11.2013г. по гр. дело № 2466/2013г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б въззивен състав.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 429,06 лв. по сметка на ВКС на РБ съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на вносния документ в определения срок делото да се докладва на състава за връщане на касационната жалба и прекратяване на касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.