1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 625
гр. София, 11.11.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1608 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на молителя Министерство на земеделието и храните, [населено място] чрез процесуален представител адв. С. Г. срещу решение № 19/20.01.2015г. по т. дело № 29/2014г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което след отмяна изцяло на решение № 95 от 30.10.2013г. по т. дело № 67/2011г. на Хасковски окръжен съд е отхвърлена като неоснователна молбата на Министерство на земеделието и храните по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма], отменена е наложената с определение от 29.06.2012г. по т. дело № 67/2011г. на Хасковски окръжен съд предварителна обезпечителна мярка спиране на изпълнението по изп. дело № 200887404001170 на ЧСИ С. П. с взискател правоприемника на [фирма] – [фирма], [населено място], и е отменена обезпечителната заповед, издадена в полза на Министерството на земеделието и храните въз основа на отмененото определение от 29.06.2012г.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съгласно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК:
1/ Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?
2/ Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД, от които произтича процесното правоотношение и при формиране на правните и фактически изводи да търси общата воля на страните, произтичащи от тези договори?
3/ При наличие на заем, чието реално отпускане не е спорно между страните, може ли съдът да изследва елементите му и да прави изводи за облигационното правоотношение и страните по него само въз основа фактическото отпускане на средствата, но не и въз основа на облигационните договорки между страните? Може ли съдът да игнорира изрични уговорки, заложени в договор между страните и останалите доказателства, потвърждаващи тези уговорки, когато същите са установени в писмени и неоспорени доказателства по делото?
4/ Следва ли съдът да вземе предвид при решаването на спора направено признание на страната, съдържащо неизгодни за нея обстоятелства /признаване качеството на кредитор и основанието на задължението/?
Според касатора първият процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с решение № 212/01.02.2012г. по т. дело № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и ППВС № 1/13.07.1953г. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, а вторият правен въпрос – в противоречие с решение № 105/30.06.2011г. по т. дело № 944/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 81/07.07.2009г. по т. дело № 761/2008г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 502/26.07.2010г. по гр. дело № 222/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 347/11.10.2011г. по гр. дело № 290/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. Относно третия материалноправен въпрос касаторът поддържа становище, че е решен в противоречие с решение № 98/09.05.2012г. по гр. дело № 318/2011г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 568/16.10.2008г. по т. дело № 278/2008г. на ВКС, ТК, І т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, както и че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. Четвъртият процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с решение № 69/24.06.2011г. по гр. дело № 584/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез „Адвокатско съдружие Ч. и К.”, представлявано от адв. И. Василева Т. – Ч. и адв. И. Х. К. оспорват касационната жалба и поддържат становище за правилност и законосъобразност на въззивното решение. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като касаторът не е обосновал наличието им. По първия въпрос поддържа, че въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на спорното право, твърденията и възраженията на страните и събраните доказателства, като е изложил мотиви. Относно втория правен въпрос ответникът излага съображения, че касаторът не е посочил конкретни доводи за основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е представил решения от практиката на ВКС или други съдилища, нито е обосновал твърдения за значението на този въпрос за развитието на правото или за точното прилагане на закона. Ответникът твърди, че поставеният от касатора трети въпрос е некоректен и неотносим към спорното правоотношение и съдържанието на въззивното решение, тъй като въпросът дали МЗХ реално е предало парични суми на ответното дружество е спорен. Излага съображения за неотносимост и на посочените от касатора решения на ВКС, както и за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на четвъртия правен въпрос ответникът поддържа становище, че посоченото от касатора решение не може да обоснове допускане на касационно обжалване на решението, тъй като по настоящото дело не е налице признание на съществуване на заемно правоотношение, нито признание на качеството на кредитор в лицето на МЗХ, а изявлението на ответното дружество е направено в друго съдебно производоство, поради което следва да се третира като извънсъдебно и подлежи на доказване на общо основание.
Ответникът [фирма] /с предишни наименования [фирма] и [фирма]/ чрез процесуален представител адв. Х. М. оспорва касационната жалба и прави възражение за нейната недопустимост, тъй като не е подадена в срок и не отговаря на изискванията на чл. 280 и чл. 284 ГПК. Релевира доводи за липса на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК поради това, че не са формулирани ясни въпроси, които са разрешени при посочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК; посочените от касатора въпроси не са формирали крайните изводи на въззивния съд и не са съществени за настоящия спор. Ответникът поддържа и становище, че формулираните от касатора въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС: по първия и втория въпроси – обсъдени са всички твърдения, документи и възражения задълбочено и в съвкупност; по третия въпрос – не се касае за превод от трето лице по нареждане на заемодателя; по четвъртия въпрос – не е налице признание на длъжника.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК /въззивното решение е постановено на 20.01.2015г., а касационната жалба и допълнението към нея са подадени съответно на 03.02.2015г. и 16.02.2015г./ и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да отхвърли молбата на Министерство на земеделието и храните по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма], въззивният съд е приел, че Министерство на земеделието и храните не се легитимира като кредитор по допълнителното кредитно споразумение от 09.08.2000г., поради което няма процесуална легитимация по чл. 625 ТЗ да предяви молба по чл. 625 ТЗ за откриване на производството по несъстоятелност против ответното дружество. Ищецът не е установил активната си материално-правна легитимация на кредитор с изискуемо вземане, произтичащо от търговска сделка, а такова изискуемо вземане има Кредитна институция за възстановяване, Ф..
Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че след като ищецът не е установил качеството си на кредитор, на лице, имащо правото да депозира молба по чл.625 ТЗ, и поради това, че кредиторите в производството по несъстоятелност нямат качеството на необходими другари, то е безсмислено да се обсъжда съществуват ли вземания на присъединилия се кредитор [фирма] и какъв е техният размер.
Изводите на въззивната инстанция са направени след обсъждане на първоначалното кредитно споразумение между страните от 21.10.1999г., допълнителното кредитно споразумение от 09.08.2000г., първото заключение на вещо лице И. П., представено на 05.12.2012г., заключението на същото вещо лице от 16.06.2014г., депозирано пред въззивната инстанция, обясненията на изпълнителния директор на ТК [фирма], [населено място] А., дадени в последното съдебно заседание по делото пред първата инстанция от 23.09.2013г. и уведомителното писмо от 16.04.2014г., изходящо от Министъра на земеделието и храните до Кредитната институция за възстановяване, Ф..
Въз основа на посочените доказателства съдебният състав е приел, че договорът за заем е сключен по силата на Междуправителствена Спогодба за Финансово сътрудничество между правителствата на Федерална република Германия и Република България от 08.09.1999г.; кредитът в размер на 9 000 000 германски марки е отпуснат от Ф. чрез немската Кредитна институция за възстановяване, Ф. на М. на Република България, поради което задължение на българската държава е да възстанови предоставения паричен ресурс; по представеното допълнително кредитно споразумение от 09.08.2000г. Министерството на земеделието и горите, понастоящем МЗХ е само „изпълнител“ на проекта „М.“, като за изпълнение на този проект е предвидено държавата чрез МЗХ да отпусне кредит на ТК [фирма] в размер на 8 000 000 германски марки, при срок на заема от 15 години, от които 5 години гратисен период. Въззивният съд е изложил съображения, че финансирането на паричните средства по проекта „М.” е осигурено от Правителството на Федерална република Германия чрез Кредитната институция за възстановяване – Ф. на М. в съответствие със сключената Междуправителствена спогодба за финансово сътрудничество между двете държави, а не от бюджета на българската държава; тази финансова помощ е целева и е под формата на заем, отпуснат от немската кредитна институция на заемополучателя Т. компания „М.“ за реализиране на проекта „М.“; по този проект МЗХ действа като представител на държавата и упражнява по-скоро правомощията на един вид разплащателна агенция, но не и като самостоятелна кредитна институция; МЗХ като бюджетно учреждение не е разполагало със „свободен паричен ресурс“, който да реализира на финансовия пазар с цел търговска печалба. Въззивният съд е изложил и аргументи от ЗДБ в смисъл, че Министерството предоставя на търговски структури финансови средства като субсидия или безвъзмездна финансова помощ, но същото не е кредитна институция, нито търговец с оглед на статута си на бюджетна организация, поради което не може да осъществява търговско кредитиране.
Въз основа на първото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, депозирано в първоинстанционното производство, и заключението на същата експертиза, представено във въззивното производство, въззивната инстанция е констатирала, че общият размер на задълженията на ТК [фирма] по допълнителното кредитно споразумение от 09.08.2000г. към 30.09.2012г. е в размер на 7 267 406,62 лв.; това задължение в посочения размер е осчетоводено по счетоводна сметка 152 „Дългосрочни заеми“ от КFW, т. е. като кредитор по това вземане е отразена немската кредитна институция; сумите не са минавали през МЗХ, а са превеждани директно от немската кредитна институция за възстановяване на ответното дружество. Изводите на въззивния съд са аргументирани с обстоятелството, че не са представени от страна на Министерството доказателства първият транш да е осъществен при условията на раздел 4.01 от допълнителното споразумение, нито при него съществуват първични счетоводни документи за реално предоставени парични средства от него на ответното дружество.
Решаващият съдебен състав е изложил и евентуални аргументи за отхвърляне на молбата, ако се приеме, че МЗХ е кредитор на ответника по търговска сделка: не са представени писмени доказателства кредитът да е обявен от МЗХ за предсрочно изискуем към момента на подаване на молбата по чл. 625 ТЗ. За периода от 15.06.2005г. до 28.07.2011г. МЗГ /сега МЗХ/ не се е възползвало от правомощието си, произтичащо от раздел 6.02 от допълнителното споразумение, да изпрати предизвестие до кредитополучателя, като обяви дължимата главница по кредита за незабавно изискуема и дължима за плащане, ведно с лихвата и другите разноски по кредита.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Първият и вторият процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за формиране решаващите изводи на въззивната инстанция, за изхода на спора и са във връзка с неговия предмет. Първият процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в множество съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, например решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 206/31.07.2015г. по гр. д. № 6832/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 134/30.12.2013г. по т. д. № 34/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и други. Съгласно постоянната практика на ВКС въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими, относими и представени своевременно доказателства и релевирани своевременно възражения на страните, както и техните доводи съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред въззивния съд факти – чл. 269 ГПК.
Вторият процесуалноправен въпрос за приложението на чл. 20 ЗЗД и създадения със закона правен режим за тълкуване на съдържанието на договорите също е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, създадена с множество решения по реда на чл. 290 ГПК /решение № 80/8.05.2012г. по гр. д. № 1315/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 89/17.07.2009г. по т. д. № 523/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 103/6.11.2012г. по т. д. № 632/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 115/1.11.2010г. по т. д. № 939/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 546/23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 16/28.02.2013г. по т. д. № 218/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/30.10.2012г. по т. д. № 696/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, включително посочените от касатора решение № 105/30.06.2011г. по т. д. № 944/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 81/07.07.2009г. по т. д. № 761/2008г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 502/26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 347/11.10.2011г. по гр. д. № 290/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. В своята постоянна практика ВКС приема, че когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на съконтрахентите се установява чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на въведените с чл. 20 ЗЗД критерии – във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите.
Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по посочените два процесуалноправни въпроса на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Третият въпрос не е коректно формулиран, тъй като въпросът дали между страните е налице договор за заем и дали паричните суми са реално отпуснати на ответното дружество е спорен. Втората част от въпроса се отнася до обсъждането на доказателствата в тяхната взаимна връзка и договорните клаузи и в този смисъл е относим към първите два въпроса, по които следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Четвъртият процесуалноправен въпрос е относим към правомощията на въззивната инстанция и задължението на съда да обсъди признанието на страната относно неизгодни за нея обстоятелства заедно с останалите по делото доказателства. В този смисъл е във връзка с първия процесуалноправен въпрос, по който се допуска касационно обжалване на въззивния съдебен акт и по него касационната инстанция дължи произнасяне с решението.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 19/20.01.2015г. по т. дело № 29/2014г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
УКАЗВА на касатора Министерство на земеделието и храните, [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 125 лв. по сметка на ВКС на РБ съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, при неизпълнение на което задължение касационната жалба ще бъде върната. След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на ТК на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.