О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 394
гр. София, 15.06.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2233 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. Н. Г. срещу решение № 1000 от 22.05.2014г. по в.гр.д. № 187/2013г. на САС, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение от 27.07.2012г. по т.д. № 2607/2010г. на СГС, ТО, VI-10 състав за отхвърляне на предявения от касатора против ЗД [фирма] иск с правно основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ за сумата 254 045,81 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор, сключен между страните на 25.04.2008г. със застрахователна полица № 0808 8274 0800 0000 006 и добавъци към нея, както и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 29 843,58 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата от деня на забавата по отделните претенции до 31.10.2010г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като при разглеждането на делото въззивният съд е дал ход на съдебното производство, въпреки че съобщенията до част от страните не са били надлежно връчени и процедурата по призоваване не е била осъществена по реда на ГПК. Поддържа още, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по изложеното във въззивната жалба оплакване, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по възражението му за признаване на иска спрямо част от дължимите плащания. Поддържа още, че въззивният съд е допуснал и нарушение на чл.20 ЗЗД, като при изясняване на въпроса дали е настъпил покрит застрахователен риск по процесния застрахователен договор не е разтълкувал по правилата на чл.20 ЗЗД клаузата на чл.15 от полицата, където е определено кога настъпва застрахователното събитие във връзка с чл.4, в който са изброени изчерпателно изключените рискове. Счита, че поради това съдът неправилно е приел, че неиздаване на фактура от застрахования, а само от директния доставчик на услугата, освобождава застрахователя от задълженията му по полицата. Поддържа, че от документите, съпътстващи полицата, се извежда действителната договорна воля на страните по спора във връзка с условието за издаване на фактурата в чл.15 от застрахователния договор. Поддържа още, че въззивният съд е допуснал и нарушение на чл.208 КЗ /отм./, възприемайки извода на първоинстанционния съд, че не е настъпило застрахователно събитие по процесната полица, като излага съображения за наличие на всички елементи от фактическия състав на застрахователното събитие.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Необходимо ли е да бъде издадена фактура или е достатъчно да е налице само неплащане, за да се приеме, че е настъпил покрит застрахователен риск по застраховка „Финансов риск“? Твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 97 от 31.05.2010г. по т.д. № 858/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 109 от 16.11.2009г. по т.д. № 91/2009г. на ВКС, ТК, I т.о.
2. При наличието на фактура, по която не е извършено плащане, обстоятелството от кого е издадена може ли да послужи като основание застрахователят да откаже плащане на застрахователно обезщетение по застраховка „Финансов риск“? Твърди, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
3. При спор относно прилагане на договорна клауза може ли съдът да постанови съдебно решение, без да тълкува действителната воля на страните съгласно правилото на чл.20 ЗЗД? Твърди, че по този въпрос е налице противоречие с практиката на ВКС – решение № 1 от 24.07.2012г. по гр.д. № 777/2010г. на ВКС, I г.о., решение № 129 от 12.07.2013г. по т.. № 558/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 202 от 13.07.2012г. по гр.д. № 680/2011г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 453 от 03.11.2011г. по гр.д. № 634/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 502 от 26.07.2010г. по гр.д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о.
Ответникът ЗД [фирма] не представя отговор на касационната жалба.
Третите лица – помагачи на ответника [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] не представят отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е обсъдил сключения между страните застрахователен договор от 25.04.2008г. за застраховане на финансовия риск при гаранционно споразумение за покупко-продажба на горива, стоки и услуги чрез ползване на D. карти, както и представените по делото гаранционни споразумения, сключени между ищеца и „Д. К. В. Е. Г.“, Д., Германия. Приел е, че ищецът е овластен да набира клиенти за немското дружество и да предлага услуга в България, като му е предоставено право да префактурира платените стоки и услуги, ползвани от клиентите на чуждестранното дружество чрез Т. С./Д. карти, действайки като основен клиент. Приел е, че ищецът е поел задължение да отговаря лично за неизпълнението на задълженията по сключените от него сделки и има право да префактурира доставките на стоки и услуги, ползвани от клиентите, между които са привлечените трети лица-помагачи. Приел е, че последните са използвали предоставените им D. карти с отложено плащане и са ползвали услугите, предвидени в гаранционните споразумения. Посочил е, че дължимите от тези клиенти суми съгласно издадените от немското дружество обобщени фактури, ищецът е заплатил на дружеството, издател на фактурите. Посочил е, че съгласно заключението на експертизата са осчетоводени задължения на третите лица – помагачи към ищеца по протокол от 2009г. и 2020г. с общ размер 254 045,81 лева, както и че ищецът е извършил плащания към D. Euro service G.. Въззивният съд е приел, че съгласно сключения между страните застрахователен договор е налице застрахователно събитие в случай, че купувачът не изпълни задължението си за плащане по фактура, издадена от застрахования по гаранционно споразумение след изтичане на 14 календарни дни от датата на съответния падеж изцяло или отчасти. Счел е за безспорно установено, че ищецът не е издал фактури на купувачите. Позовавал се е на чл.15 от процесния договор, дефиниращ застрахователното събитие като пълно или частично неизпълнение на задължение за плащане на купувач по фактура, издадена от застрахования, и е счел, че въпреки доказаните финансови загуби на ищеца, доколкото сумите не са фактурирани от него, липсва елемент от фактическия състав на застрахователното събитие. Въззивният съд е счел за ирелевантно за спора евентуално плащане на застрахователно обезщетение за аналогични събития със сходни щети без фактури, издадени от застрахования.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Неоснователно е изложеното в касационната жалба оплакване за недопустимост на въззивното решение. Соченото от касатора процесуално нарушение на въззивния съд във връзка с призоваването на страните за насроченото във въззивното производство съдебно заседание не би могло да доведе до недопустимост на въззивното решение, а единствено до неговата неправилност.
Първият материалноправен въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Не е налице поддържаното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като сочените от касатора решения не съдържат отговор на поставения от него въпрос. В решение № 97 от 31.05.2010г. по т.д. № 858/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. е даден отговор на въпроса за доказването от застрахования, че е изпълнил задължението за уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие, а в решение № 109 от 16.11.2009г. по т.д. № 91/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. е разрешен въпросът за наличие на застрахователен интерес и действителност на договора за застраховка срещу риска от неплащане на дължими вноски по договор за лизинг, сключен от застрахования с трето лице. От друга страна, отговорът на този, както и на формулирания втори материалноправен въпрос, зависи от конкретните факти по делото – от клаузите на сключения договор за застраховка.
Третият материалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на съда при спор между страните да тълкува клаузите на договора при отчитане на тяхната взаимовръзка с оглед установяване на действителната воля на страните, съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, е релевантен. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика – постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 1 от 24.07.2012г. по гр.д. № 777/2010г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 105 от 30.06.2011г. по т.д. № 944/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 129 от 12.07.2013г. по т.д. № 558/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 13.07.2012г. по гр.д. № 680/2011г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 453 от 03.11.2011г. по гр.д. № 634/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 502 от 26.07.2010г. по гр.д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т.д.№ 1039/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. и др. Според нея на тълкуване според критериите на чл.20 от ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; а тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля. Настоящият състав намира, че следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване с оглед преценка за съответствие на въззивното решение с посочената практика.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 5 677,79 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1000 от 22.05.2014г. по в.гр.д. № 187/2013г. на САС, ТО, 5 състав.
УКАЗВА на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 5 677,79 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: