2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 436
гр. София, 08.06.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1739 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт П. И. К. срещу решение № 485 от 12.03.2015г. по т. дело № 1775/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 375 от 05.03.2014г. по т. дело № 5056/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-14 състав в следните части: частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД частично за сумата 25 816,90 лв. /представляваща част от разликата над присъдената главница до общо предявения размер от 50 415,43 лв./; частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 23,60 лв. до пълния предявен размер от 14 522,12 лв., т. е. за 14 498,52 лв.; частта за разноските.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата, и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Каква е доказателствената сила на данъчната фактура, издадена от взискателя за длъжника след извършено плащане по реда на изпълнителното производство?”
2. „Каква е доказателствената сила на съдебното удостоверение за прекратяване на изпълнителното производство, издадено от съдебния изпълнител, и следва ли в хода на съдебното дирене решаващия съд служебно да изиска документите по изпълнителното производство, свързано с предмета на делото?”
3. „Има ли сила на присъдено нещо влязлата в сила заповед за изпълнение и във връзка с това допустим ли е последващ иск от страна на длъжника за възстановяване на платените суми по образуваното изпълнително дело, при установяване на неизпълнение на двустранния договор от страна на взискателя по изпълнителното производство?”
4. „Законосъобразно ли е включването на платените съдебни разноски, в заповедното и в изпълнителното производство, да бъдат присъединени към заплатената стойност на изделието, каквото фактически няма изработено?”
По посочените в т. 1 и 2 правни въпроси касаторът сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като са от значение за точното прилагане на закона, а относно правните въпроси по т. 3 и 4 поддържа, че се решават противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] не изразява становище по жалбата.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и съдържанието отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Изводът за неоснователност на иска за връщане на отпаднало основание за разликата над присъдената от първоинстанционния съд сума до пълния предявен размер е аргументиран с обстоятелството, че ищецът е доказал плащане на сумата в размер 22 296,47 лв. по фактура № 523/26.07.2007г., извънсъдебно признато от ответника с писмо изх. № 045/01.02.2010г., и не е доказал реално извършени други плащания над тази сума. Въззивният съд е изложил съображения, че първоинстанционният съд е указал с определение от 10.09.2013г., че доказателствената тежест за установяване на твърдените от ищеца обстоятелства е негова. Поради това, че недоказването им се дължи на процесуалното поведение /бездействие/ на ищеца, същият следва да понесе санкцията, която процесуалният закон свързва с разпределението на доказателствената тежест в процеса – недоказаните факти следва да се считат от съда за несъществуващи.
Въззивната инстанция е приела, че в случай на допусната в обжалваното решение очевидна фактическа грешка, доколкото първоинстанционният съд в мотивите си е приел, че на връщане подлежи платената сума от 22 296,47 лв., отстраняването й се извършва от първоинстанционния съд по реда на чл. 247 ГПК, а не по реда на инстанционния контрол.
По отношение на останалите установени факти и обстоятелства и правни доводи въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на обжалваното първоинстанционно решение и по този начин ги е направил част от въззивното решение. Препращайки към мотивите на решението на СГС, практически въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от правоотношение по сключен между тях на 19.07.2007г. договор, по силата на който [фирма] е възложило на [фирма] да проектира, произведе, достави, монтира и сертифицира пътнически панорамен асансьор за обект хотел „К. Мартис“, [населено място] в определен срок срещу задължението на възложителя да заплати сума в размер 19 000 евро на три части: авансово 50% от стойността при подписване на договора, 40% от стойността преди доставката на асансьора веднага след получаване на авизо за готовност за експедиция, 10% от стойността при сертифициране на асансьора. С анекс от 16.10.2007г. цената на договора е увеличена с 1 500 евро или общо е в размер 20 500 евро, като разликата е следвало да бъде платена с второто плащане. С писмо изх. № 045/01.02.2010г. [фирма] е уведомило [фирма], че асансьорът е произведен и е на склад при него и е предоставен 5-дневен срок, в който да му бъдат платени дължимите суми, като е признал, че сумата 22 296,47 лв. по фактура № 523/26.07.2007г. му е платена.
По делото е установено, че с влязла в сила заповед за изпълнение № 1883/26.04.2010г. по гр. дело № 2700/2010г. на Районен съд Плевен е разпоредено длъжникът [фирма] да заплати на заявителя [фирма] сумата в размер 21 357,67 лв. по посочения договор от 19.07.2007г., [фирма] не е направило възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което е издаден изпълнителен лист. Представени са фактура № 1259/04.08.2010г., издадена от [фирма] към [фирма] за сумата 25 816,99 лв., в която е посочено: окончателно плащане за процесния асансьор след приспадане на аванс по фактура № 523/26.07.2007г., както и фактура № [ЕГН]/23.09.2010г., издадена от ЧСИ П. Д. към [фирма] за сумата 1 918,33 лв.
Установените с първоинстанционното решение факти, че ответникът не е ангажирал доказателства за изпълнение на задължението си да изработи, достави и монтира процесния асансьор, поради което ищецът е развалил договора с изпратената от него до ответника и получена от последния покана на 21.01.2013г., са възприети от въззивния съд, предвид препращането към мотивите на решението на СГС на основание чл. 272 ГПК.
Поради това, че ищецът е доказал плащане само на сумата 22 296,47 лв. по фактура № 523/26.07.2007г. и не е доказал реално извършени други плащания над този размер, искът за разликата над посочената сума /погрешно отразено в диспозитива на въззивното и първоинстанционното решение 21 357,67 лв. при формирани мотиви за основателност на иска за 22 296,47 лв./ до пълния предявен размер 50 415,43 лв. е отхвърлен като неоснователен.
Искът за обезщетение за забава в размер на законната лихва за разликата над присъдената сума 23,60 лв. до пълния предявен размер е приет за неоснователен с оглед акцесорния му характер.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Третият процесуалноправен въпрос „има ли сила на присъдено нещо влязлата в сила заповед за изпълнение и във връзка с това допустим ли е последващ иск от страна на длъжника за възстановяване на платените суми по образуваното изпълнително дело, при установяване на неизпълнение на двустранния договор от страна на взискателя по изпълнителното производство” е релевантен за делото, тъй като се отнася до абсолютна процесуална предпоставка, по отношение на която съдът следи служебно – допустимостта на иска. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочената правна норма е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В настоящия случай посочената хипотеза не е налице, тъй като касаторът не е посочил конкретни влезли в сила съдебни решения, които да обосноват доводите му за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Посоченият въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и поради това, че въззивната инстанция не е приела, че искът за връщане на платените суми по образуваното изпълнително дело поради последващо разваляне на договора от възложителя /длъжник по изпълнителното дело/ по вина на изпълнителя /взискател по изпълнителното производство/ е недопустим. Въззивният съд е разгледал предявения иск и изводът за частичната му неоснователност е аргументирана с недоказване на плащане на разликата над сумата 22 296,47 лв. до пълния предявен размер.
Първият процесуалноправен въпрос „каква е доказателствената сила на данъчната фактура, издадена от взискателя за длъжника след извършено плащане по реда на изпълнителното производство” е във връзка с оплакването за неправилност на въззивното решение поради неправилност на извода, че не е доказано извършването на каквито и да било други реални плащания извън присъдената сума. Въпросът може да бъде уточнен по следния начин: Каква е доказателствената сила на данъчната фактура, издадена от взискателя за длъжника, в която като стопанска операция е посочено: окончателно плащане на конкретна стока, и която съдържа датата на плащането? По така уточнения правен въпрос не е формирана постоянна практика на ВКС и с оглед изграждането на ясна и безпротиворечиво тълкувана система от правни норми, уреждащи материята на установяване на плащането в изпълнителното производство и издадената в тази връзка фактура от взискателя за окончателно плащане на цената на стоката, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Посочените от касатора в т. 2 и т. 4 правни въпроси не са релевантни, тъй като не са обосновали изводите на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Тези въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и поради това, че касаторът не е посочил противоречива съдебна практика, която според него следва да бъде уеднаквена от касационната инстанция.
Независимо от това настоящият съдебен състав счита, че процесуалноправният въпрос за доказателствената сила на съдебното удостоверение за прекратяване на изпълнителното производство относно факта на плащане на сумата по изпълнителния лист не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като е ясен и не предполага различно тълкуване. Издаденото от съдебния изпълнител удостоверение за прекратяване на изпълнителното производство може да удостовери извършено плащане по изпълнителното дело, ако в удостоверението съдебният изпълнител е посочил като основание за прекратяване на изпълнителното производство разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК – че сумата по изпълнителния лист е платена. В настоящия случай в удостоверението не е посочено основанието за прекратяване на изпълнителното производство /чл. 433, ал. 1, т. 1 – т. 8 ГПК/.
Процесуалноправният въпрос „следва ли в хода на съдебното дирене решаващия съд служебно да изиска документите по изпълнителното производство, свързано с предмета на делото” не отговаря на изискванията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и поради обстоятелството, че по въпроса за служебното събиране на доказателства от въззивната инстанция е формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Документът, удостоверяващ плащане по изпълнително дело, не представлява доказателствено средство, което се събира служебно от съда по смисъла на посоченото Тълкувателно решение. Поради това, като не е изискал служебно от ЧСИ П. Д. документите по изпълнителното производство, въззивният съд не е процедирал в противоречие с постоянната практика на ВКС.
С оглед акцесорния характер на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и в отхвърлителната част на иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва /мораторна лихва/.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК в обжалваната му част, с която е потвърдено решение № 375 от 05.03.2014г. по т. дело № 5056/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-14 състав в следните части: частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД частично за сумата 25 816,90 лв. /представляваща част от разликата над присъдената главница 22 296,47 лв., погрешно посочено в диспозитива 21 357,67 лв., до общо предявения размер от 50 415,43 лв., т. е. за разликата над 22 296,47 лв. до 48 113,37 лв./; частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 23,60 лв. до пълния предявен размер от 14 522,12 лв., т. е. за 14 498,52 лв.; частта за разноските.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 485 от 12.03.2015г. по т. дело № 1775/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав в частта, с която е потвърдено решение № 375 от 05.03.2014г. по т. дело № 5056/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-14 състав в следните части: 1/ частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за разликата над присъдената главница 22 296,47 лв., погрешно посочена в диспозитива 21 357,67 лв., до 48 113,37 лв., т. е. в отхвърлителната част за сумата 25 816,90 лв.; 2/ частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 23,60 лв. до пълния предявен размер от 14 522,12 лв., т. е. за сумата 14 498,52 лв.; 3/ частта за разноските.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 806,31 лв. по сметка на ВКС на РБ съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.