О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 103
[населено място], 26.05.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2009 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. З., [населено място], представляван от адв. Р. И. срещу решение № 4333 от 27.05.2016г. по гр.д. № 4879/2015г. на СГС, ГК, II „в“ състав в частта, в която е потвърдено решение № I-124-160 от 20.11.2014г. на СРС, 124 състав за отхвърляне на предявения от касатора против [фирма] иск с правно основание чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД за разликата над 2 796,95 лева до 13 055,35 лева, представляваща платена без основание сума за възнаградителна лихва по договор за кредит, сключен на 28.01.2008г. за периода от 16.10.2008г. до 28.09.2013г., както и в частта за разноските, и по касационна жалба на [фирма], представлявано от адв. В. Л. срещу същото решение в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е призната за установена нищожност на нормата на т.11.1.3 от процесния договор за кредит и Банката е осъдена да заплати на М. А. З. сумата 2 796,95 лева, както и в частта за разноските.
Касаторът – ищец М. А. З. поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно, тъй като е в противоречие с обективната истина и трайната съдебна практика. Счита за неправилен извода на въззивния съд, обусловил частичното отхвърляне на осъдителния иск, че в т.11.1.1 от договора страните изрично са се съгласили базовият лихвен процент да се променя едностранно по решение на УС на банката, в какъвто смисъл е и клаузата на т.10.3 от ОУ към договора за ипотечен кредит, като наличие на такива решения по делото за процесния период не се установяват. Поддържа, че нито в чл.11.1.1 от Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит, нито в чл.10.3 от ОУ е посочен изразът „решение на УС“, а изменението на базовия лихвен процент настъпва, без да са необходими последващи решения. Твърди, че ако е необходимо изрично решение на УС за промяна на базовия лихвен процент, то подобна разпоредба е нищожна, тъй като не отговаря на изискванията за добросъвестност и не покрива общите критерии, дадени в нормата на чл.143 ЗЗП, тъй като с нея не е предвидена реалната възможност за намаляване на годишния лихвен процент, а намаляването му е изцяло в зависимост от волята на банката. Поради това счита, че макар и да не е бил сезиран, съдът е следвало да се произнесе по този въпрос, т.к. е длъжен служебно да следи за нищожност на клаузите. Сочи, че от страна на ответника не е била релевирана необходимостта от подобни решения на УС, за да бъде изменен БЛП по договора, поради което съдът е нарушил принципа на равнопоставеност на страните и се е произнесъл по въпрос, с който не е бил сезиран. Касаторът представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което поддържа, че е налице основанието на чл.280, ал.1 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Съгласно сключения договор и общите условия към него необходимо ли е изрично решение на УС на банката, за да се промени годишният лихвен процент по кредит или промяната настъпва автоматично при промяна на пазарния индекс, който е част от формулата, определяща годишния лихвен процент? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с практиката на съдилищата, като сочи решение от 22.01.2015г. по гр.д. № 12280/2014г. на СГС, АО, III състав. При условията на евентуалност поддържа, че е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради необходимостта от създаване на съдебна практика по въпроса.
2. Равноправна ли е клауза в договор за кредит, при която промяната на годишния лихвен процент е опосредена от изричен акт на банката и не е налице автоматизъм на промяната? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС. При условията на евентуалност поддържа, че е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради необходимостта от създаване на съдебна практика по въпроса.
3. Съдът следи ли служебно за нищожност поради неравноправност на клаузи в потребителски договор? Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в протеворечие с решение от 07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС.
4. Задължен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои – не, кои възприема и кои– не? Твърди, че по този въпрос е налице противоречие с решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.
Моли, ако бъде прието, че посочената практика е неотносима, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК да бъде допуснато касационно обжалване по следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за развитието на правото:
5. При обсъждане на заключението на допуснатата по делото експертиза следва ли съдът да разгледа заключението и обясненията на вещото лице в тяхната съвкупност или може да не взема предвид обясненията на вещото лице и в този случай трябва ли да се мотивира защо?
6. При противоречие между обясненията на вещото лице и заключението, кое следва да се кредитира?
7. Представляват ли обясненията на вещото лице корекция на заключението и длъжен ли е съдът да се съобрази с тях, а при отхвърлянето им да представи мотиви за това?
8. Нарушен ли е принципът на непосредственост, закрепен в чл.11 от ГПК, като съдът кредитира писменото заключение за сметка на устните обяснения, без да излага каквито и да е мотиви за това?
Моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне в противоречие с практиката на ВКС – т.1 от ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС по следния процесуалноправен въпрос:
9. Въззивният съд длъжен ли е да обсъжда всички относими към спорния въпрос доводи, ако те не спадат към абсолютните предпоставки, или само онези от тях, с които е сезиран? При условията на евентуалност поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С писмен отговор [фирма] оспорва касационната жалба с възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че нито един от поставените въпроси не отговаря на общия критерий по т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като нито един от тях не е включен в предмета на спора, нито пък е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Счита, че първият въпрос е по правилността на решението, тъй като предполага изследване на установената по делото фактическа обстановка, както и че не е мотивирал извода на въззивния съд. Поддържа, че вторият и третият въпроси са извън предмета на спора. По въпросите, поставени в т.4 от изложението, сочи, че е налице практика на ВКС, а от друга страна са по правилността на решението. Твърди, че последният въпрос не представлява основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е свързан с оплакването, че въззивният съд се бил позовал на довод, какъвто не е бил релевиран. Сочи, че в действителност съдът не се е позовал на довод, който не е излаган, а е извършил логическо и систематическо тълкуване на посочените от него клаузи от договора. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Касаторът – ответник [фирма] поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е недопустимо, а евентуално – неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че въззивният съд правилно е приел, че предявеният установителен иск е оценяем, но неправилно е определил неговата цена, която в случая надхвърля 25 000 лева. Поради това счита, че предявеният иск е следвало да се разгледа от СГС и като е потвърдил недопустимото решение на СРС в частта по този иск, въззивният съд е постановил недопустимо решение, което следва да се обезсили. Твърди, че освен недопустимо, въззивното решение в обжалваните му части е неправилно. Сочи, че обжалваното решение е постановено при неправилно прилагане на чл.143 и сл. ЗЗП вр. чл.4, ал.1, т.2 ЗПК и чл.145, ал.2 ЗЗП. Поддържа, че процесният договор е индивидуално договорен и изводът на въззивния съд в обратния смисъл не се базира на нито едно от доказателствата по делото. Излага съображения за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд за неравноправност на клаузата на т.11.1.3 по смисъла на чл.143 ЗЗП и за неприложимост на изключенията на чл.143, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 ЗЗП. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК повтаря оплакването си за недопустимост на въззивното решение в частта по установителния иск, както и обосновава наличието на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и сочи следните, разрешени от съда материалноправни въпроси:
1. Коя клауза от договор е индивидуално договорена по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП? Твърди, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение № 56 от 19.05.2015г. по т.д. № 3487/14г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 287 от 11.11.2013г. по в.т.д. № 232/2013г. на Апелативен съд – Велико Търново, решение № 12 от 23.04.2014г. по в.гр.д. № 41/2014г. на Окръжен съд – Търговище.
2. При договори за заем/банков кредит, в какво се състои възможността на заемателя/кредитополучателя да прекрати едностранно договора по смисъла на чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП? Твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като този въпрос е разрешен по различен начин в решение от 15.10.2014г. по в.т.д. № 1392/2014г. на Окръжен съд – Варна, както и че поради липсата на задължителна съдебна практика въпросът се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
3. Задължителна предпоставка за приложението на чл.144, ал.2, т.1 от ЗЗП /ред. ДВ, бр.99/2005г., в сила към датата на сключване на договора/ ли е договорната норма, която предвижда възможност за едностранна промяна на лихвата при наличие на основателна причина, да съдържа в себе си и възможността за едностранно прекратяване на договора от потребителя или е достатъчно тази възможност да се съдържа в друга клауза на същия договор? Поддържа, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата, като сочи решение № 72 от 23.03.2015г. по гр.д. № 441/14г. на Великотърновски апелативен съд.
С писмен отговор М. А. З. оспорва касационната жалба, като излага доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Оспорва довода за недопустимост на въззивното решение, като се позовава на решение № 72 от 02.08.2016г. по т.д. № 686/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., според което подобни установителни искове са неоценяеми и подлежат на разглеждане от районните съдилища като първа инстанция. По отношение на първия формулиран въпрос поддържа, че не е доказано противоречивото му решаване от съдилищата, тъй като представените решения разглеждат случаи, които не са идентични с процесния. Твърди, че вторият въпрос е неясен, както и че не е от значение за изхода на спора, тъй като изводът дали е приложим чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП или не няма да промени обстоятелството, че процесната клауза е нищожна. Поддържа, че чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП поставя изискването за незабавно прекратяване на договора, а възможността за прекратяване чрез изплащане на кредита не съответства на тези изисквания, тъй като ипотечните кредити са на значителна стойност. Счита, че третият въпрос повтаря втория и отговорът на същия не би довел до промяна на обстоятелството, че клаузата е нищожна. Не счита, че е налице противоречива практика, т.к. цитираното съдебно решение разглежда текста на разпоредбата на чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП в редакция от 2014г., а в поставения въпрос разпоредбата е в редакция от 2005г. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на първоинстанционното решение в частта на уважения установителен иск поради нарушаване на правилата за родова подсъдност, като е приел, че макар искът да е оценяем, в конкретния случай негов предмет не е недействителността на целия договор, а само на отделна негова клауза, която касае възнаградителната лихва и съответно – материален интерес, различен от стойността на целия договор. Поради това с оглед заявените от ищеца твърдения е приел, че цената на иска е 19 074,75 лева, в какъвто е размер е засегнатият му имуществен интерес.
Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения установителен иск и за частична основателност на осъдителния иск и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите му, като в допълнение на това е изложил съображения по заявените с въззивната жалба доводи. Счел е за неоснователно възражението на ответника за неприложимост на ЗЗП по отношение на процесния договор за кредит, обоснован с учреденото по този договор обезпечение – ипотека, като е приел, че този закон не съдържа норма, която да изключва от приложното му поле договорите за кредит, сключени с физически лица и в случаите, когато по тях от страна на кредитополучателя е учредена ипотека. Посочил е, че видно от процесния договор, отпуснатият на ищеца кредит не е за осъществяване на търговска или професионална дейност. С оглед на това въззивният съд е приел, че ищецът като страна по процесния договор отговаря на легалната дефиниция за „потребител“, закрепена в пар.13, т.1 от ЗЗП.
Изложил е съображения във връзка с позоваването от ответника на изключенията, установени от разпоредбите на чл.144, ал.2, т.1 и чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, и е приел, че същите намират приложение само в хипотезата, при която са налице основателни причини за изменението на цената на договора; тези основателни причини се дефинират като такива, дължащи се на външни фактори /като въздействие на свободния пазар и/или на държавен регулатор/, необусловени от волята на доставчика, както и следва да са ясно и недвусмислено определени и за тях потребителят да е получил информация. Посочил е, че второто условие за приложение на изключението по чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП е предвидена с договора възможност /право/ за потребителя незабавно да прекрати договора, като в конкретния случай с процесната атакувана договорна клауза безспорно не е предвидена правната възможност за потребителя да прекрати договора за кредит при едностранно изменение на цената, каквато представлява договорната /възнаградителна/ лихва от страна на доставчика на услугата. Добавил е, че пазарните условия са приети с процесната клауза като критерии за промяна единствено с оглед увеличаване цената на договора, но не са зачетени като фактор за намаляване на тази цена – в случай на обусловено такова, което несъмнено поставя потребителя в неравностойно положение и е в разрез с общото изискване за добросъвестност по смисъла на чл.143 ЗЗД.
Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението на ответника за индивидуално договоряне на процесната клауза, като е приел, че от събраните по делото доказателства, включително и показанията на св. В., се установява, че договорът, сключен между страните, е типов, а клаузите му са предварително изготвени от ответника съобразно вида на кредитния продукт и ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Посочил е, че дори и да се приеме, че кредитът е отпуснат при първоначално договорен лихвен процент с оглед личността на ищеца, то тази индивидуално договорена клауза не рефлектира на основание чл.146, ал.3 ЗЗП върху останалите клаузи, включително и процесната.
По въззивната жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от него осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че от събраните доказателства не се установява основателността на твърдението на ищеца волята на страните по договора да е била за автоматична промяна на първоначално установената лихва с т.4.1 в зависимост от промяната на единия от компонентите й – S.. Приел е, че липсва съгласие промяната на този компонент във времето, която е безспорна в рамките на процесния период, да води автоматично до промяна на дължимата договорна лихва в посока намаление или увеличение, като изрично с т.11.1.1 от договора страните са се съгласили, че базовият лихвен процент се променя единствено по решение на УС на банката и в този смисъл е и клаузата на т.10.3 от Общите условия към договора за ипотечен кредит. Поради това е достигнал до извода, че при липса на доказателства за промяна в първоначално договорения размер на лихвата по реда на т.11.1.1 от процесния договор и съгласно т.10.3. от ОУ правилно първоинстанционният съд е приел, че дължимата от ищеца лихва следва да бъде определена съобразно единствения доказан размер, по който страните са постигнали съгласие – този, посочен в т.4.1 от договора. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ищеца, че в приетата като дължима лихва е включена и допълнително определена едностранно от ответника премия, като се е позовал на първоначалното експертно заключение, според което посочената сума от 27 474,67 лева е изчислена единствено на база първоначално договорения лихвен процент и в нея не се включват допълнителни премии.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на ответника:
Неоснователен е доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение в частта по предявения установителен иск, основан на твърдение относно цената на този иск, обуславяща родова подсъдност на спора на окръжен, а не на районен съд. Съгласно решение № 76 от 15.07.2015г. по т.д. № 888/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 72 от.02.08.2016г. по т.д. № 686/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени в производство по чл.290 ГПК, установителният иск за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем, като същият е подсъден по правилото на чл.103 ГПК на районен съд. Поради това въззивното решение в частта, в която е потвърдено постановеното от районния съд решение относно предявения установителен иск, е допустимо.
Първият материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. Не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В представените с изложението решение № 56 от 19.05.2015г. по т.д. № 3487/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. , постановено в производство по чл.47, т.2 и т.4 ЗМТА, решение № 287 от 11.11.2013г. по в.т.д. № 232/2013г. на ВтАС, ГО и решение № 12 от 23.04.2014г. по в.гр.д. № 41/2014г. на Търговищки ОС, ГК въпросът, дали обсъжданите в тях клаузи са индивидуално договорени, е разрешен съобразно конкретно установените по тези дела обстоятелства. Въззивният съд се е произнесъл по поставения въпрос, след като е извършил преценка за съдържанието и начина на уговоряне на оспорената договорна клауза съобразно събраните доказателства, и възприетият в резултат на тази преценка извод, че клаузата не е индивидуално договорена, е от значение за правилността на въззивното решение, по която касационния съд не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Формираните в представените решения и в обжалваното решение различни изводи са в резултат на специфичните за всяко дело факти, а не поради различно прилагане на относимата материалноправна норма.
Вторият и третият материалноправни въпроси са свързани с приложението на чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП и преценката за наличие на предвидена в договора възможност за потребителя да прекрати незабавно договора като условие за прилагане на това изключение. Поставените въпроси са релевантни, но по отношение на тях не е доказано поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Представените с изложението влезли в сила решения са постановени при различни от установените по настоящото дело факти, което е обусловило и възприетите от съдилищата различни крайни изводи. С решение № 935 от 15.10.2014г. по в.т.д. № 1392/2014г. на Варненски окръжен съд поставените правни въпроси са разрешени с оглед тълкуването на клаузите на представения по това дело договор и преценката на съда, че поради липса на такса за предсрочно погасяване няма пречка страната да се откаже от договора. В решение № 72 от 23.03.2015г. на Великотърновски апелативен съд е прието, че в т.15 от сключения между страните договор е регламентирано правото на кредитополучателя да прекрати договора преди изтичане на крайния срок, като погаси предсрочно дълга си. В настоящия случай в клаузата, предмет на установителния иск, не се съдържа възможност за потребителя да прекрати незабавно договора при промяна на лихвения процент, а клаузата на чл.5.3 от договора, на която се позовава касаторът – ответник, предвижда липса на такса или неустойка при „нормално“ предсрочно погасяване на кредита, а при „рефинансиране от други банки“ – неустойка за предсрочно погасяване от 5%, т.е. не е налице предвидена в договора безусловна възможност за предсрочно погасяване на кредита по договора без такса. При така установените по настоящото дело обстоятелства следва да се приеме, че не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по формулирания трети материалноправен въпрос, което според указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалваното решение правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. Въпросът е поставен в контекста на тълкуване на клаузата на чл.5.3. от процесния договор, уреждаща не право на кредиполучателя да прекрати едностранно договора в случай на промяна на лихвения процент или стойността на дължимите от него разходи, а правото му да погаси предсрочно кредита, което в случай на рефинансиране от други банки е обвързано със заплащане на неустойка от 5%. Поради това, доколкото отговорът на въпроса е свързан с тълкуване на конкретна клауза от договора, не може да се приеме, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ответника част.
По касационната жалба на ищеца М. А. З.:
Касационната жалба е недопустима съгласно чл.280, ал.2 ГПК /изм. ДВ, бр. 50 от 2015 г./, приложим с оглед датата на подаване на касационната жалба – 08.07.2016г. Съобразно тази императивна разпоредба, не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по дела с цена на иска до 5 000 лева – за граждански дела, и до 20 000 лева – за търговски дела. Обжалваното решение е въззивно и постановено по предявен от М. А. З. против [фирма] осъдителен иск за заплащане на сумата 19 074,75 лева, представляваща надвнесена сума по договор за банков кредит № TR 71029212 от 28.01.2008г. Въззивно решение е постановено по търговско дело по смисъла на чл.365, т.1 ГПК, тъй като се претендира вземане, произтичащо от търговска сделка по чл.286, ал.1 ТЗ. Цената на осъдителния иск е под определения минимален размер за допустимост на касационно обжалване, поради което касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Обстоятелството, че осъдителният иск е съединен с неоценяем установителен иск с правно основание чл.26 ЗЗД и е обусловен от произнасянето по този иск не обосновава различен извод. Осъдителният иск е частично уважен с оглед уважаване на съединения с него установителен иск за признаване нищожност на клаузата на т.11.1.3 от договора за банков кредит и касационното обжалване на решението по осъдителния иск в отхвърлената му част е основано на доводи, които не са свързани с нищожността на клаузата, предмет на установителния иск, а касаят прилагането, респ. преценката за действителността на други клаузи от договора за банков кредит – клаузите на т.11.1.1 от Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит и чл.10.3 от ОУ. Поради това изходът на спора в обжалваната му от ищеца част не е обусловен от произнасянето по неоценяемия установителен иск, решението по който е обжалвано от противната страна, но с настоящото определение касационен контрол не се допуска.
При този изход на делото на касатора – ищец следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 666,57 лева, с оглед недопускане на касационен контрол на обжалваната от ответника част от въззивното решение. На касатора – ответник разноски за касационното производство не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба на ищеца.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4333 от 27.05.2016г. по гр.д. № 4879/2015г. на СГС, ГК, II „в“ състав в частта, в която е потвърдено решение № I-124-160 от 20.11.2014г. на СРС, 124 състав в частта, с която е призната за установена нищожност на нормата на т.11.1.3 от раздел II. Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит, сключен на 28.01.2008г., на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143 ЗЗП, тъй като е неравноправна, и [фирма] е осъдено да заплати на М. А. З. сумата 2 796,95 лева.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на М. А. З., [населено място], представляван от адв. Р. И. срещу решение №4333 от 27.05.2016г. по гр.д. № 4879/2015г. на СГС, ГК, II „в“ състав в частта, в която е потвърдено решение № I-124-160 от 20.11.2014г. на СРС, 124 състав за отхвърляне на предявения от М. А. З. против [фирма] осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД за разликата над 2 796,95 лева до 13 055,35 лева, представляваща платена без основание сума за възнаградителна лихва по договор за кредит, сключен на 28.01.2008г. за периода от 16.10.2008г. до 28.09.2013г.
Определението в частта, в която касационната жалба на М. З. е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението. В останалата му част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: