6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№402
гр. София,16.06.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия А. Баева т.д. № 2228 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. И. И. срещу решение № 1214 от 14.06.2016г. по в.т.д. № 5561/2015г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 4738 от 02.07.2015г. по т.д. № 17268/2013г. на СГС, ГК, 4 състав е отхвърлен предявеният от касатора против А. К. Д. иск по чл.422 ГПК в частта, в която се иска да бъде установено по отношение на ответницата, че има задължения към ищеца, произтичащи от запис на заповед № 84948 от 21.08.2008г. във връзка с договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 84948/21.08.2008г., както следва: задължения за главница в размер на 128 501,32 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 09.04.2013г. до окончателното плащане и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният иск по чл.422 вр. чл.415 ГПК за разликата до пълния предявен размер от 139 145,28 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е налице произнасяне по непредявен иск – по иск за вземания по договор за финансов лизинг, а не по иск за вземането по записа на заповед, както и поради липса на обсъждане и произнасяне по подадената от касатора въззивна жалба в частта, в която първоинстанционният съд е отхвърлил предявения установителен иск за разликата до пълния му предявен размер от 139 145,28 лева. Поддържа, че с произнасянето си в обжалваното решение въззивният съд е променил предмета на делото, обратно на указанията, дадени в мотивите на т.17 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита за необоснован и противоречащ на събраните по делото доказателства извода на въззивния съд, че нотариалната покана, съдържаща изявление за разваляне на лизинговия договор, не е връчена на ответницата. Сочи, че дори и договорът за лизинг да не е бил развален, към датата на предявяване на записа на заповед за плащане – 26.02.2013г., същият е бил с изтекъл срок и всички вземания по него в размер на 160 371,31 лева или 81 996,55 евро /надхвърлящи размера на претенцията по записа на заповед/ са били изискуеми. Касаторът твърди, че въззивното решение е постановено и в противоречие с материалния закон.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа доводите си за недопустимост на въззивното решение, както и обосновава наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. В производството по иск с правно основание чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед подлежат ли на изследване други възражения по каузалната сделка освен тези, свързани с евентуалното погасяване и/или новиране на вземането? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, според което при въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото, а ищецът сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект.
2. При упражнено право от страна на лизингодателя да изземе обратно лизинговия обект по договор за финансов лизинг поради неизпълнение от страна на лизингополучателя може ли да се приеме, че договорът за лизинг продължава действието си? При върнат лизингов обект на лизингодателя може ли да се счете, че договорът за финансов лизинг продължава действието си, при условие че обектът изрично е индивидуализиран в договора за финансов лизинг, налице е изявление за едностранно прекратяване на договора за лизинг и няма допълнителни споразумения, анекси и/или съглашения след развалянето на договора и изземването на обекта? Поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като изводите на въззивния съд са довели до неточно прилагане на чл.342, ал.2 и чл.347, ал.2 ТЗ и чл.81, ал.2 ЗЗД, правният ефект от което е пълно неприлагане на тези норми.
Моли, ако касационният съд счете, че някой от повдигнатите въпроси не е отнесен към правилната хипотеза на чл.280, ал.1 ГПК, да счете същия като предявен и на основание останалите хипотези на чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК.
Ответницата А. К. Д. представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че касаторът не е формулирал материалноправни или проесуалноправни въпроси, а е формулирал въпроси, които са общи по своята същност и не са съобразени с изводите в решението. Счита за неоснователно оплакването на касатора за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск, като поддържа, че въззивният съд е изследвал каузалната сделка единствено с оглед възможността на длъжника да установи несъществуване на вземането, респ. евентуално изпълнение на задължението си за плащане, с цел избягване на повторно плащане въз основа на абстрактната сделка с обезпечителен характер. Твърди още, че въззивният съд изрично се е произнесъл по въззивната жалба на ищеца, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на иска. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Производството е образувано по предявен от [фирма] против А. К. Д. иск по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане на ищеца в размер на 71 143,85 евро, дължима сума по запис на заповед № 84948 от 21.08.2008г. и за законна лихва върху главницата от 09.04.2013г. до изплащане на вземането. В исковата си молба ищецът е изложил твърдения, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на задължение на ответницата по договор за финансов лизинг. Твърди, че поради неплащане на лизингови вноски договорът за лизинг е развален с нотариална покана, връчена на ответницата на 04.02.2011г., считано от 12.02.2011г., както и че ответницата има неизплатени задължения по договора за лизинг в размер общо на 75 339,05 евро, от които: 24 397,97 евро – незаплатени лизингови вноски за периода 22.06.2010г. – 22.01.2011г.; 770,71 евро – неплатени възнаградителни лихви за същия период; 3 308,50 евро – неплатена неустойка за забава за периода от 01.10.2010г. до 12.02.2011г.; 27 496,41 евро – незаплатена неустойка за разваляне на договора; 5 279,19 евро – незаплатени застрахователни премии; 58,29 евро – дължими разноски за връчване на нотариална поката; 460,16 евро – дължими разноски за възстановяване на владението върху лизинговия обект; 14 027,96 евро – неплатена мораторна лихва за периода от 13.02.2011г. до 09.04.2013г.
В отговора си ответницата е оспорила твърденията, че е спряла да плаща дължимите лизинговите вноски, считано от 22.10.2010г. и че договорът за лизинг е развален, като твърди, че ищецът неправомерно й е отнел държането на лизинговата вещ. Възразила е, че ищецът е във виновно неизпълнение на задължението си, поради което тя не дължи претендираните неплатени месечни вноски, както и че поради липса на прекратяване на договора, не дължи неустойка за развалянето му. Възразила е още, че записът на заповед не обезпечава заплащането на застрахователни премии, разноски за връчване на нотариална покана и за възстановяване на владението на вещта.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е посочил, че установителният иск по чл.422 ГПК е предявен в хипотезата, в която с исковата молба е въведено твърдение за наличието на каузално правоотношение – договор за лизинг, за обезпечаване на изпълнението на което е бил издаден запис на заповед. Приел е за безспорно, че правоотношението между страните е възникнало по силата на валидно сключен договор за финансов лизинг, в изпълнение на задълженията си по който ответникът – лизингополучател по договора е поел задължение да издаде и е издал в полза на ищеца – лизингодател валиден запис на заповед, с който е обезпечил изпълнение на задължението си по договора. Посочил е, че в производството по установителния иск ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, но в конкретния случай въпросът дали ценната книга подлежи на изпълнение се поставя във връзка с възражението на ответника, че договорът за лизинг не е надлежно развален, поради което и вземанията на ищеца не са станали изискуеми.
Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел, че нотариалната покана, с която е направено изявление за разваляне на лизинговия договор, не е връчена надлежно на ответника по реда на чл.47, ал.1 ГПК, поради което договорът за лизинг не е бил надлежно развален и следователно изискуемостта на задължението на издателя за плащане на сумите по ценната книга не е настъпила. Приел е, че принудителното изземване на процесния лизингов обект от лизингополучателя не води до извода, е процесният договор за лизинг е прекратен, както твърди ищецът. Поради това е достигнал до крайния извод, че макар и редовен от външна страна, към деня на депозиране на заявленията за издаване на заповед за изпълнение процесният запис на заповед не е подлежал на изпълнение, тъй като задълженията по него не са били изискуеми, което налага отхвърляне на иска само на това основание, без да се обсъждат останалите доводи, изложени във въззивните жалби. С оглед изложеното въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в осъдителната му част и е отхвърлил предявения иск, както и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, в която искът е отхвърлен, по изложените мотиви.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Неоснователни са оплакванията на касатора за недопустимост на въззивното решение. На първо място, касаторът твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск – по осъдителен иск, а не по предявен установителен иск по чл.422 ГПК. С решението си въззивният съд е разгледал и отхвърлил иск по чл.422 ГПК за установяване вземането на ищеца, произтичащо от издаден от ответницата запис на заповед, с което се е произнесъл по предявения с исковата молба иск. Останалите твърдения на касатора, изложени за обосноваване на довода му за недопустимост на обжалваното решение, са относими към неговата правилност, доколкото са свързани с определяне на предмета на делото и подлежащите на установяване по предявения иск обстоятелства. На второ място, касаторът твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по въззивната му жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от него иск. Това твърдение не съответства на съдържанието на въззивното решение, с което въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част – в частта, в която е предявеният иск е отхвърлен. От друга страна, непроизнасянето по въззивната жалба на някоя от страните, би довело до постановяване на непълно, а не на недопустимо решение.
Поставеният от касатора първи правен въпрос следва да бъде уточнен от касационния съд с оглед изложените от касатора твърдения и доводи по следния начин: Какъв е предметът на делото по иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед при въведено в исковата молба твърдение на ищеца, че записът на заповед обезпечава изпълнението на задълженията по конкретно каузално правоотношение /договор за финансов лизинг/ и релевирани от ответника релативни възражения, свързани с каузалното правоотношение и кои възражения, основани на това правоотношение, подлежат на изследване в производството по чл.422 ГПК? Този въпрос е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По въпроса е налице постоянна практика – т.17 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 482013г. на ОСГТК на ВКС и др., от която въззивният съд се е отклонил, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият материалноправен въпрос се отнася до възможността договорът за лизинг да се счита прекратен с изземване на лизинговата вещ от лизингодателя и е обсъждан от въззивния съд. Преценката за релевантността на този въпрос за крайния изход на спора е обусловена от отговора на първия правен въпрос относно предмета на делото и подлежащите на изследване факти и обстоятелства. Поради това касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска, а отговорът на въпроса следва да бъде даден с решението по същество на спора.
На основание чл.18, ал.1, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 2 782,91 лева по сметка на ВКС.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1214 от 14.06.2016г. по в.т.д. № 5561/2015г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] в едноседмичен срок да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 2 782,91 лева, като в противен случай производството ще бъде прекратено.
Указанията да се съобщят на касатора.
След представяне на вносен документ делото да се докладва на Председателя на II т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: