6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 376
гр. София, 12.06.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2646 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Т. Ш. А., гражданин на Обединено Кралство Великобритания чрез процесуален представител адв. С. Н. срещу решение № 196 от 28.07.2016г. по в. т. дело № 304/2016г. на Апелативен съд В., Търговско отделение, с което потвърдено решение № 107 от 12.02.2016г. по т. дело № 537/2015г. на Окръжен съд Варна. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен като неоснователен предявеният от Т. Ш. А. срещу [фирма] /в ликвидация/, [населено място] и [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за признаване за относително недействителна спрямо него на следната сделка: договор за покупко-продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], сграда „И. 1”, апартамент Д 16, представляващ имот с идентификатор 10135.513.187.9.119, сключен с нотариален акт № 96, том 5, рег. № 12196, дело № 661/2014г. на С. С. – помощник нотариус по заместване на нотариус В. Г., с район на действие Варненски районен съд, рег. № 549 в НК при твърдения, че сделката е увреждаща за кредитора Т. Ш. А. и е налице знание у купувача за увреждането.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 218/11.10.2013г. по гр. дело № 1778/2013г. на ВКС, ГК, IІІ г. о., определение № 169/07.02.2011г. по ч. т. д. № 63/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 135/31.03.2011г. по ч. гр. д. № 128/2011г. на ВКС, ГК и определение № 13/19.02.2015г. по гр. д. № 4606/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о., и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. При наличието на поредица от косвени факти и обстоятелства, включително и несъмнени данни за участие в търговски дружества на лицата, които имат отношение, макар и по опосреден начин към увреждащата сделка, може ли да се направи извод, че купувачът е знаел за увреждането? – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
2. При наличие на изрично заявена воля от страна на съдружниците в търговско дружество, обективирана в документ, обявен по партидата на дружеството в Търговския регистър, за оспорване на изявления, действия на трети лица, имащи отношение към дейността на дружеството, следва ли да се приеме, че заявената воля е станала достояние на третите лица? Следва ли да се приеме, че публичността на Търговския регистър се отнася само до обстоятелствата, които подлежат императивно на вписване, а и може да се приеме за относима и спрямо други факти и обстоятелства с правно значение на търговското дружество, заявени публично? – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответниците [фирма] /в ликвидация/, [населено място] и [фирма], [населено място] не изразяват становище по касационната жалба.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от страна, имаща правен интерес от обжалване на въззивното решение, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел за установено, че ищецът Т. Ш. А. и Е. Анна Ш. А. са съдружници в учреденото от тях с цел закупуване на недвижим имот на територията на Република България търговско дружество [фирма]. Посоченото дружество е закупило процесния недвижим имот през 2006г. с договор за покупко-продажба, обективиран в посочен нотариален акт, със съдействието на адв. С. З., на който е предоставено пълномощно. Пълномощно е предоставено и на В. Г. с цел счетоводно обслужване на дружеството чрез [фирма], на който Г. е едноличен собственик. Пълномощните са оттеглени, а дружеството е пререгистрирано по реда на § 5, ал. 2 ПЗР на ЗТР по искане на кредитора [фирма], чийто пълномощник е адв. С. З.. За ликвидатор на дружеството е назначена Д. И., която с нотариален акт за покупко-продажба № 96, том 5, рег. № 12196, дело № 661/2014г. на нотариус В. Г., сключен на 01.10.2014г., прехвърля собствеността върху недвижимия имот, собственост на [фирма], на [фирма] с едноличен собственик К. К..
Въз основа на представените удостоверения от Търговския регистър съдебният състав е констатирал, че лицата В. Г. и К. К. са съдружници в [фирма], а лицата В. Г. и С. З. – съдружници в [фирма].
За да направи извод, че ищецът Т. А. има качеството кредитор на дружеството – продавач [фирма] /в ликвидация/, въззивният съд е обсъдил представените по делото два договора за заем със страни заемодател ищеца и заемател [фирма] от 04.10.2005г. и 02.03.2006г., заключенията на единичната и разширената в троен състав съдебно-счетоводни експертизи и е приел, че ищецът е превел по банков път на дружеството в банкова сметка в [фирма], клон Златни пясъци въз основа на двата договора на 04.10.2005г. сумата 80 000 евро, на 02.03.2006г. сумата 14 449 евро и на 20.08.2008г. сумата 2 476 евро. В счетоводните документи и по делото няма доказателства за връщане на посочените суми от [фирма] на кредитора Т. А.. Съдебният състав е изложил съображения, че преводите на сумите съвпадат по дати с осъществената покупко-продажба на имота, същите са осчетоводени като дългосрочни заеми, по този начин са декларирани и пред НАП, извършените счетоводни записвания отразяват достоверно извършените стопански операции, а именно предоставяне на средства за закупуване на недвижим имот от дружество, регистрирано в България, което не осъществява стопанска дейност, а създаването му е с цел покупка на недвижим имот на територията на страната от чужди граждани. Въз основа на установената фактическа обстановка въззивната инстанция е направила извод, че ищецът има качеството кредитор на дружеството.
Предвид датата на разпоредителната сделка с имота 01.10.2014г. и обстоятелството, че вземанията на кредитора – ищец са възникнали преди тази дата, въззивният съд е приел, че разпоредителната сделка с имота уврежда кредитора, тъй като с нея длъжникът затруднява удовлетворяването на кредитора и възможността да се погаси вземането чрез принудително изпълнение върху имота. Посочил е, че намерението за увреждане на кредитора не е поставено в зависимост от продажната цена на имота, както и че ниската пазарна цена и начинът, по който ликвидаторът е провел проданта, са факти, които сами по себе си не могат да обусловят наличието на увреждане, доколкото са елементи от фактическия състав при реализиране отговорността на ликвидатора, какъвто иск страната провежда по друго производство.
Относно спорното обстоятелство налице ли е знание у страните по сделката за увреждането на кредитора съдебният състав е приел, че към датата на сключване на сделката длъжникът е знаел за съществуването на задължения и с действията си е увредил кредиторите си, предвид обстоятелството, че преди датата на сделката ликвидаторът е бил уведомен за съществуващото задължение и счетоводната документация се е намирала у него.
Изводът, че купувачът на имота [фирма], [населено място], респективно неговият едноличен собственик К. О. К. не са знаели за увреждането, не са били запознати със състоянието на дружеството – продавач, както и, че сделката е сключена със субективното намерение за увреждане на кредитора, е аргументиран с обстоятелството, че ищецът не е представил доказателства, установяващи знанието за увреждане при условията на пълно и главно доказване. Въззивната инстанция е приела, че показанията на разпитания С. С. – помощник – нотариус, пред когото е изповядана сделката, не съдържат данни в тази насока. Изложила е съображения, че такъв извод не може да се направи и въз основа на обстоятелството, че К. К. е едноличен собственик на капитала на дружеството – купувач, съдружник и вероятно в добри и близки отношения с В. Г., който е обслужвал счетоводно дружеството – продавач, нито въз основа на обстоятелството, че двамата със С. З. са притежавали информация относно имущественото състояние на дружеството, тъй като са го обслужвали юридически и счетоводно, както и, че въз основа на вземане на дружеството на Г. е обявена служебната ликвидация.
Поради неустановяване на кумулативните предпоставки по чл. 135 ЗЗД въззивният съд е направил извод за неоснователност на предявения иск.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият, посочен от касатора, правен въпрос е относим към начина и доказателствените средства, въз основа на които следва да се установи знанието на лицата, с които длъжникът е договарял, за увреждане на кредитора, поради което е релевантен за делото. Съобразно правомощията на касационната инстанция съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК настоящият съдебен състав уточнява въпроса по следния начин: дали знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1 ЗЗД следва да се установи с преки доказателства или може да се счита доказано въз основа на поредица от установени косвени факти и обстоятелства. Релевантният процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора решение № 218/11.10.2013г. по гр. дело № 1778/2013г. на ВКС, ГК, IІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, поради което се налага изводът, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По отношение на останалите въпроси не следва да се допуска касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът не се е аргументирал защо счита, че посочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, не е посочил дали същите се тълкуват противоречиво или се налага осъвременяване на тълкуването им, нито са налице изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал и необходимостта от развитие на правото, нито са налице непълни, неясни и противоречиви норми, относими към формулираните от касатора в т. 2 правни въпроси. Въпросите, посочени в т. 2 се отнасят до приложението на разпоредбите на чл. 7, чл. 9 и чл. 11 ЗТР, а преценката дали въззивният съд ги е приложил към установената фактическа обстановка не може да се извърши в производството по чл. 288 ГПК, тъй като е предмет на проверка на правилността на решението в производството по чл. 290 ГПК.
Предвид изложените съображения следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по първия правен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 805,43 лв. и да представи вносен документ в едноседмичен срок от съобщението.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 196 от 28.07.2016г. по в. т. дело № 304/2016г. на Апелативен съд В., Търговско отделение.
УКАЗВА на касатора Т. Ш. А., гражданин на Обединено Кралство Великобритания в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 805,43 лв. по сметка на ВКС на РБ.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.