1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 861
гр. София, 30.11.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 598 по описа за 2016г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците Г. П. З. и В. А. Д., двамата от [населено място], област Б. чрез процесуален представител адв. П. К. срещу решение № 2060 от 28.10.2015г. по гр. дело № 2129/2015г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав, с което е потвърдено решение от 28.11.2014г. по гр. дело № 10786/2013г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-21 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от Г. П. З. и В. А. Д. срещу Гаранционен фонд, [населено място] искове за разликата над присъдените суми по 52 875 лв. до пълните размери по 150 000 лв. за всеки от ищците – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им Ц. Г. П., настъпила на 31.07.2012г., ведно със законната лихва от 17.04.2013г. до окончателното изплащане.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
I.
1.1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение?
1.2. Длъжен ли е въззивният съд повторно да разреши материалноправния спор и свързана ли е дейността му с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма – длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество като изложи собственото си становище по крайния изход на спора?
Посочените въпроси са решени в противоречие със задължителната съдебна практика – т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 42/05.03.2014г. по гр. д. № 5488/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. Липсата на мотиви и пълното необсъждане на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение? – противоречие с решение № 42/05.03.2014г. по гр. д. № 5488/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 1006/15.10.2010г. по гр. д. № 619/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 11/21.04.1994г. по адм. дело № 4900/1993г., III г. о., решение № 87/04.09.1958г. по гр. д. № 55/1958г. на ВС, ОСГТК /чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК/.
3. Може ли въззивната инстанция да приеме допуснато съпричиняване на различно основание от първоинстанционната без да има оплаквания – ВЖ или НВЖ или отговор по ВЖ в тази насока от застрахователя, респективно ГФ и без да изложи аргументи дали приема за допуснати и двете нарушения или приема за съпричиняване едно ново, въведено от АС нарушение? – по този въпрос е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
II.
1. За да е налице принос на увредения към щетата достатъчно ли е само да се констатират извършени от пострадалия нарушения или е необходимо по категоричен начин да се докаже, че допуснатите нарушения са пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. резултатът да е следствие от нарушенията?
2. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за настъпило ПТП и дали всяко нарушение на установени правила от водач на МПС има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици?
3. Нарушен ли е материалния закон като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат?
4. Необходимо ли е наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия /като се изключи фактът, че се е намирал на мястото на събитието или простото му присъствие на мястото/, с което той обективно да е създал предпоставки за настъпване на увреждането?
Според касаторите материалноправният въпрос, свързан с предпоставките за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е решен в противоречие с решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/10.02.1968г. по н. д. № 1359/1967г. на ВС, III н. о., решение № 322/28.02.1973г. по н. д. № 234/1973г. на ВС, III н. о., решение № 407/1987г. по н. д. № 365/1987г. на ВС, решение № 260/1983г. по н. д. № 216/1983г. на ВС – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
III.
При отчитане на съпричиняване от страна на пострадалия длъжен ли е съдът да намали обезщетението, дължимо за компенсиране на причинените морални вреди, респективно длъжен ли е да намали това обезщетение със същия обем, с който приема съпричиняване, като в разпоредбата на чл. 51 ЗЗД е казано, че съдът „може“ да намали обезщетението, а не е въведено задължително намаляване? – според касаторите въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и е решен в противоречие с решение № 511/03.11.2008г. по н. д. № 510/2008г. на ВКС, I н. о., решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК/.
IV.
1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия: Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер /в случая 3 пъти по-нисък/ от определени такива за напълно аналогични слачуи, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?
2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хепотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; липсата на посочване и на анализ на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение в нарушение на задължителното ППВС № 4/1968г.?
3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното“, както е направено в обжалваното решение?
4. Отчитането на несъществени обстоятелства игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; кои са критериите за определяне на съдържанието на връзката и необходимо ли е да се обсъди степента на родство и факта, че ищците са загубили дете, което е най-тежката загуба и се нарушава естественият ред; длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968г. или е достатъчно отчитане на ноторно известния факт, че загуба на близък от кръга на лицата, имащи право на компенсация на морални вреди води до „мъчително понасяне и трудно преживяване на загубата на близък човек“?
5. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната?
Касаторите поддържа, че посочените въпроси са решени в противоречие с ППВС № 4/1968г., решение № 23/23.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 94/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторите релевират доводи и за противоречие с решение № 93/23.06.2011г. по т. д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 111/01.07.2011г. по т. д. № 676/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 101/03.07.2014г. по т. д. № 4391/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 603/09.06.2009г. по гр. д. № 209/2009г. на САС, IV състав, решение № 851/16.05.2011г. по гр. д. № 968/2010г. на САС, II г. о., решение № 1586/08.10.2012г. по гр. д. № 1283/2012г. на САС, решение № 660/27.04.2012г. по гр. д. № 356/2012г. на САС, VII състав, решение № 1439/03.08.2012г. по гр. д. № 1577/2011г., решение № 777/22.04.2013г. по гр. д. № 3893/2012г. на САС и решение № 121/09.07.2012г. по т. д. № 60/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Ответникът Гаранционен фонд, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Й. Ш. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради непредставяне на доказателства.
Третото лице помагач М. М. К. от [населено място], [община], Б. област не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Въззивният съд е приел, че малолетната шестгодишна дъщеря на ищците Ц. П. е починала на 31.07.2012г. в резултат на тежка черепно-мозъчна травма, получена при ПТП, причинено от водача М. К. при управление на автомобил марка „Опел“, модел „З.“ с рег. [рег.номер на МПС] , без валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. По отношение на механизма на процесното ПТП съдебният състав е установил, че автомобилът е управляван със скорост около 81,50 км/час извън населено място, детето Ц. П. се е намирало с малолетния си брат отстрани на пътното платно, вляво спрямо посоката на движение на автомобила, и е започнало да пресича само, непридружено от родител или друго пълнолетно лице. Приел е, че опасната зона за спиране при скорост 81,50 км/час е около 56,10 м, водачът на автомобила е имал възможност да види децата на разстояние около 91 м. от мястото, където са се намирали, и при своевременно забелязване на децата и намаляване на скоростта в съответствие с изискванията на чл. 117 ЗДвП е могъл да предотврати удара.
За да определи претендираното обезщетение за неимуществени вреди в размер по 110 000 лв. на всеки родител поотделно, въззивната инстанция е взела предвид доказаните, а не твърдени неимуществени вреди, и е съобразила икономическата обстановка в страната към 2012г. Относно релевираното от ответника възражение за съпричиняване решаващият съдебен състав е приел, че както детето Ц., така и неговите родители са допринесли за настъпване на ПТП: детето е започнало да пресича пътното платно при нарушаване на правилата за движение на пешеходци, установени в разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, към която препраща и ал. 2 – за пресичане на пешеходци извън населени места, които са длъжни „преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с разстоянията до приближаващите се пътни превозни средства и с тяхната скорост на движение“; приносът на родителите се състои в нарушение на задължението по чл. 125, ал. 3 СК да осигуряват постоянен надзор по отношение на своето малолетно дете. С оглед изложените съображения въззивният съд е определил 50% съпричиняване на вредоносния резултат.
Въззивната инстанция е препратила и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, като по този начин ги е направила свои собствени.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касаторите в раздел I, т. 1 и 2 от изложението процесуалноправни въпроса не са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС освен, че е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание правомощията, предоставени с разпоредбата на чл. 272 ГПК, като по този начин ги е направил свои мотиви, е установил фактическата обстановка, обсъдил е релевираните от въззивниците оплаквания и правни доводи, решил е спора по същество и е изложил становището си по крайния изход на спора.
Формулираният от касаторите в раздел I, т. 3 от изложението процесуалноправен въпрос също не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС. В срока за отговор на исковата молба ответникът е направил възражение за съпричиняване от страна на родителите, които не са положили дължимите грижи съгласно Закона за закрила на детето, предвид, че детето се е намирало на пътното платно извън населено място и няма данни същите да са го придружавали, както и съпричиняване от страна на детето, което внезапно е навлязло на пътното платно. Първоинстанционният съд е приел, че поведението на детето, изразяващо се в пресичане на пътното платно на необозначено за целта място и внезапно, е допринесло за увреждането, поради което следва да се отчете при размера на обезщетението. Във въззивното производство страните с въззивната жалба и отговора на въззивната жалба са спорили относно възражението за съпричиняване, релевирано от Гаранционния фонд, и приетото съпричиняване от Софийски градски съд, поради което въззивната инстанция в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдила възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на детето и неговите родители.
Посочените в раздел II от изложението правни въпроси не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, защото не са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., както и в решение № 165/26.10.2010г. по т. д. № 93/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 54/22.05.2012г. по т. д. № 316/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС, за да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, независимо дали е действал или бездействал виновно. Принос по смисъла на посочената правна норма е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта или е улеснил настъпването на вредоносния резултат. От значение за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е конкретно установеният принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на деликвента, до увреждането като неблагоприятен резултат. Въззивният съд в съответствие с постоянната практика е установил механизма на настъпване на процесното ПТП, изяснил е, че детето Ц. П. е създало предпоставки за осъществяване на деликта, тъй като е започнало да пресича пътното платно при нарушаване на правилата за движение на пешеходци, а приносът на родителите се състои в нарушение на задължението по чл. 125, ал. 3 СК да осигуряват постоянен надзор по отношение на своето малолетно дете. При осъществяване на дължимия родителски контрол, придружаване на детето при намерението му да пресече пътното платно и спазване на правилата за движение на пешеходците не биха възникнали условия за настъпване на процесното ПТП, не би възникнала необходимост от намаляване на скоростта и евентуално спиране на лекия автомобил.
Посоченият от касаторите в раздел III от изложението правен въпрос е свързан с предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при принос на пострадалия, съразмерността на съпричиняване на вредоносния резултат и начина на определяне на степента му. Преценката за съотношението, в което всеки от участниците в процесното ПТП е допринесъл за настъпване на деликта, е извършена в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012г. по т. д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96/15.10.2012г. по т. д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 39/16.07.2010г. по т. д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016г. по т. д. № 36/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/06.07.2009г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при принос на пострадалия, съразмерността на съпричиняване на вредоносния резултат и начина на определяне на степента му на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позоваването от касаторите на противоречие с решение № 511/03.11.2008г. по н. д. № 510/2008г. на ВКС, I н. о. и решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. е неоснователно, тъй като в решението на Второ отделение на ТК на ВКС е прието, че липсва съпричиняване поради отсъствие на вменено със ЗДвП, в редакцията му, публикувана в
ДВ бр. 1/2000г., задължение за пътника, седящ на задната седалка зад шофьора, да пътува с обезопасително средство, а решението на НК на ВКС не представлява постоянна практика на ВКС по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК.
Посочените от касатора в т. IV материалноправни въпроси се отнасят до приложението на установения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост, критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и дали лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ /отм./ са релевантни за критерия по чл. 52 ЗЗД. Въпросите са от значение за изхода на делото и са обусловили волята на въззивната инстанция, предвид фактическите и правни изводи в мотивната част на решението. Налице е и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като посочените въпроси при определяне размера на обезщетението за претърпените болки и страдания от касаторката, са разрешени в отклонение от установените в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии и постоянната практика, обективирана в посочените от касатора и множество други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, например решение № 174/27.10.2016г. по т. д. № 2960/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 141/28.01.2016г. по т. д. № 1398/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Д. на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В настоящия случай по релевантните правни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, която изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му.
Мотивиран от горното, ВКС, ТК, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2060 от 28.10.2015г. по гр. дело № 2129/2015г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав.
Делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Определението е постановено при участието на трето лице помагач М. М. К..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.