1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 437
гр. София, 08.06.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1734 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Ж. Р. Р. срещу решение № 117 от 10.12.2014г. по в. т. дело № 298/2014г. на Апелативен съд Б., търговски състав, с което след отмяна на решение № 50 от 19.06.2014г. по гр. дело № 268/2013г. на Бургаски окръжен съд е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу Д. В. М. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Д. В. М. дължи на [фирма], [населено място] следните суми: 190 633.10 евро – главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 08.11.2005г.; 41 270.08 евро – договорна лихва за периода 07.10.2009г. – 10.11.2011г.; 21 281.30 евро – наказателна лихва за периода 04.10.2010г. – 10.11.2011г.; законната лихва върху главницата, считано от 11.11.2011г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане на сумата. С въззивното решение ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 2 490 лв. – разноски по делото за двете съдебни производства, а по сметка на Апелативен съд Б. сумата 8 913,71 лв. – държавна такса.
Касаторът прави оплакване за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В касационната жалба и приложено към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 139/05.11.2014г. по т. д. № 57/2012г. на ВКС, ТК, както и поради противоречие с решение № 2276/10.12.2014г. по т. д. № 3982/2014г. на САС, т. е. основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК: изискуеми ли са и съответно дължими ли са вземанията за договорни лихви и неустойки, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в извлечението от счетоводните книги в процедурата на установителен иск по чл. 422 ГПК?
Ответникът Д. В. М. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Ж. Д. Х. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага доводи, че предсрочната изискуемост на кредита не е обявена от банката и не е станала достояние на кредитополучателя, поради което въпросът колко и в какъв размер погасителни вноски не са погасени от кредитополучателя няма особено правно значение. Поддържа, че ищецът не е посочил конкретно колко са твърдяните изискуеми погасителни вноски, в какъв размер и за какъв период, като този пропуск не може да бъде преодолян в касационното производство. Според ответника по въпроса за задължението на банката да обяви предсрочната изискуемост на кредита преди да поиска издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК е налице задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
След обсъждане на събраните по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-икономическата експертиза въззивният съд е приел, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за ипотечен кредит за покупка на недвижим имот от 08.11.2005г., по силата на който банката е предоставила на ответника кредит в размер 200 000 евро с цел покупка на недвижим имот, кредитът е усвоен, като с него е купен недвижимият имот с нотариален акт и е учредена договорна ипотека. Срокът на кредита е 300 месеца, считано от датата на неговото първо усвояване, с гратисен период 12 месеца, при определена преференциална годишна лихва, уговорено погасяване на анюитетни вноски на определен падеж и клауза за превръщане на целия остатък по кредита в предсрочно изискуем при допусната забава в плащанията на главница и/или лихви над 90 дни. Въззивната инстанция е съобразила сключеното между страните на 26.11.2009г. допълнително споразумение, с което е уговорен нов гратисен период за издължаване на главницата, без промяна на крайния срок на издължаване на кредита и уговорен нов лихвен процент.
Възражението на ответника за нищожност на договора за кредит поради персонална симулативност по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД е прието за неоснователно поради това, че представеното удостоверение от нотариус Д. касае наличие на „обратно писмо“ по друга сделка – договор за покупко-продажба между страните от 2005г., по който договор [фирма] е трето лице, на което уговорката за симулативност не може да бъде противопоставена, както и с оглед липсата на изходящо от банката обратно писмо, респективно начало на писмено доказателства по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК.
Решаващият съдебен състав е направил извод за неоснователност на възражението за нищожност на договора за кредит съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – противоречие с императивни норми на отменения Закон за банките /чл. 39, ал. 1 и ал. 2, чл. 40, 41, ал. 2 и чл. 54/, по съображения, че банката е изпълнила вътрешните правила и изисквания за отпускане на кредит, сделката е финализирана, сумата е получена, като евентуалното нарушение на вътрешните правила от конкретен служител на банката или друго оправомощено лице, би обусловило търсене и реализация на неговата отговорност, т. е. касае се до вътрешни отношения със служители, на които ответникът не може да се позовава.
Възражението на ответника за нищожност на договора за кредит поради противоречие с добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД също е прието за неоснователно по аргументи, че по процесния договор банката е изпълнила задължението си и е предоставила на ответника исканата от него сума като кредит по посочената от него сметка, а кредитополучателят се е задължил да погаси същия при уговорените в договора условия, поради което не е налице липса на еквивалентност на насрещните престации.
Въззивният съд е приел за неоснователни и възраженията на ответника за нищожност на договора за кредит поради липса на предмет, невъзможен предмет, липса на основание и липса на съгласие, като е изложил подробни съображения.
За да направи извод за неоснователност на предявения иск, въззивният съд е приел, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е налице една от предпоставките за предсрочна изискуемост на вземането – забава в плащанията на договорените вноски над 90 дни от длъжника, но не е налице втората предпоставка – ищецът не е обявил на длъжника – ответник по иска волята си да направи задължението му по остатъка от кредита предсрочно изискуемо. Съдебният състав се е позовал на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.6.2014 г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и е изложил съображения, че изявлението в обстоятелствената част от исковата молба и получаването от длъжника на поканата за доброволно изпълнение не могат да се ценят като новонастъпил факт в съдебното производство от значение за спорното право по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК, тъй като уведомяването за предсрочната изискуемост е следвало да се извърши преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора правен въпрос „изискуеми ли са и съответно дължими ли са вземанията за договорни лихви и неустойки, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в извлечението от счетоводните книги в процедурата на установителен иск по чл. 422 ГПК” е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция.
Възприетото от въззивния съд разрешение на релевантния материалноправен въпрос е в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, по отношение на главницата, но не и относно претендираните договорни лихви за периода от 07.10.2009г. до 10.11.2011г. и наказателни лихви за периода от 04.10.2010г. до 10.11.2011г., предвид датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК – 11.11.2011г. Съгласно постоянната практика на ВКС, формирана с посоченото Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 139/05.11.2014г. по т. д. № 57/2012г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 204/08.06.2015г. по т. д. № 1175/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., в хипотезата на предявен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката-кредитор, изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /лихви, неустойки/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги.
Като е приел, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК ищецът не е обявил на длъжника – ответник по иска волята си да направи задължението му по остатъка от кредита предсрочно изискуемо, поради което е отхвърлил изцяло установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за претендираните главница, договорни и наказателни лихви, без да съобрази, че претендираните договорни и наказателни лихви са за период преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, въззивният съд се е произнесъл по въпроса за предсрочната изискуемост на кредита относно претендираната главница съобразно постоянната практика на ВКС, но посоченият от касатора релевантен правен въпрос относно изискуемостта на договорните лихви и наказателните лихви /неустойки/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в извлечението от счетоводните книги, е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с постоянната практика на ВКС.
Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта относно установяване вземането на [фирма] срещу Д. В. М. за сумите 41 270.08 евро – договорна лихва за периода 07.10.2009г. – 10.11.2011г., 21 281.30 евро – наказателна лихва за периода 04.10.2010г. – 10.11.2011г., част от присъдените разноски общо в размер 2 490 лв., а именно сумата 614,90 лв., от която 244,31 лв. – държавна такса, а 370,59 лв. – адвокатско възнаграждение, както и в частта, с която [фирма] е осъдена да заплати по сметка на Апелативен съд Б. сумата 2 202,48 лв., представляваща част от присъдената държавна такса по сметка на Апелативен съд Б. /над 6 711,23 лв. до 8 913,71 лв./
Поради това, че касаторът не е посочил релевантен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на главницата, както и поради това, че относно предсрочната изискуемост на претендираната главница въззивната инстанция е приложила постоянната практика на ВКС, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за установяване на вземане в полза на банката в размер на 190 633.10 евро – главница по процесния договор за кредит и законната лихва, считано от 11.11.2011г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане на главницата. С оглед изхода на спора не следва да се допуска касационно обжалване на решението на въззивната инстанция и по отношение на присъдените разноски в частта за сумата 1 875,10 лв., от която 745,69 лв. – платена държавна такса върху главницата, а 1 129,41 лв. – адвокатско възнаграждение, изчислено съразмерно върху главницата, както и по отношение на присъдената в полза на Апелативен съд Б. държавна такса в размер 6 711,23 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 117 от 10.12.2014г. по в. т. дело № 298/2014г. на Апелативен съд Б., търговски състав в следните части: частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу Д. В. М. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Д. В. М. дължи на [фирма], [населено място] следните суми: 41 270.08 евро – договорна лихва за периода 07.10.2009г. – 10.11.2011г. по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 08.11.2005г.; 21 281.30 евро – наказателна лихва за периода 04.10.2010г. – 10.11.2011г. по същия договор за кредит; частта, с която [фирма], [населено място] е осъдена да заплати на Д. В. М. сумата 614,90 лв. – разноски по делото за двете съдебни производства /от която 244,31 лв. – държавна такса, а 370,59 лв. – адвокатско възнаграждение/; частта, с която [фирма], [населено място] е осъдена да заплати по сметка на Апелативен съд Б. сумата 2 202,48 лв. – държавна такса над 6 711,23 лв. до 8 913,71 лв.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 2 446,80 лв. по сметка на ВКС на РБ съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 117 от 10.12.2014г. по в. т. дело № 298/2014г. на Апелативен съд Б., търговски състав в останалите части, а именно: частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу Д. В. М. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Д. В. М. дължи на [фирма], [населено място] сумата 190 633.10 евро – главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 08.11.2005г., законната лихва върху главницата, считано от 11.11.2011г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане на сумата; частта, с която [фирма], [населено място] е осъдена да заплати на Д. В. М. сумата 1 875,10 лв. – разноски по делото за двете съдебни производства /от която 745,69 лв. – държавна такса, а 1 129,41 лв. – адвокатско възнаграждение/; частта, с която [фирма], [населено място] е осъдена да заплати по сметка на Апелативен съд Б. сумата 6 711,23 лв. – държавна такса.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.