О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 775
гр. София, 20.10.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 89 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. С. С. срещу решение № 1676 от 24.07.2015г. по т. дело № 160/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което след отмяна на решение № 1138 от 17.07.2014г. по т. дело № 2571/2012г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-20 състав са отхвърлени следните предявени от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове: 1/ иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД за присъждане на сумата 62 664,01 лв., представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на сключен между страните договор за финансов лизинг от 27.07.2009г.; 2/ иск с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за присъждане на сумата 62 664,01 лв., представляваща обезщетение за вреди поради разваляне на договор за финансов лизинг, сключен между страните на 27.07.2009г. С въззивния съдебен акт ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 5 616,15 лв. – деловодни разноски пред двете инстанции.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата /решение № 437/28.01.2015г. по гр. д. № 9663/2014г. на Варненски районен съд, решение № 567/06.07.2015г. по в. т. д. № 772/2015г. на Варненски окръжен съд, решение № 1138/17.07.2014г. по т. д. № 2571/2012г. на Софийски градски съд, VІ-20 състав и решение № 1676/24.07.2015г. по в. т. д. № 160/2015г. на Софийски апелативен съд/ и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Въпросът за отговорността за риска и възможността за прекратяването на договора за лизинг при наличие на скрит недостатък на лизинговата вещ преди сключване на договора.
2. Дали лизинговането на автомобил с манипулация на номер на рама /VIN/, отнет с акт на държавен орган от владението на лизингополучателя за извършено престъпление, предхождащо сключването на договора за лизинг, съответно установяването на различни номера на рама, съответно наличието на друг законен собственик, представлява изначално неизпълнение по договор за финансов лизинг от страна на лизингодателя или представлява погиване на вещта?
3. Дължи ли лизингодателят за своя сметка заменяне на лизинговата вещ със съща по своя род и вид на първоначалната на лизингополучателя, когато се установи, че лизинговата вещ има скрит недостатък /манипулация на номер на рама/ преди сключването на договора за лизинг?
4. Дали когато се установи, че лизинговата вещ има скрит недостатък /манипулация на номер на рама/ преди сключването на договора и невъзможността от предоставяне на друга вещ, аналогична на първоначалната от страна на лизингодателя на лизингополучателя, е основание за прекратяване на сключения договор за лизинг?
По отношение на първия материалноправен въпрос касаторът твърди, че се решава противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Относно втория, третия и четвъртия материалноправни въпроси релевира доводи за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по отношение на тях липсва съдебна практика.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. С. Г. А. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като решение № 1138/17.07.2014г. по т. д. № 2571/2012г. на Софийски градски съд, VІ-20 състав е процесното първоинстанционно решение – предмет на обжалвания въззивен съдебен акт, а останалите два съдебни акта /решение № 437/28.01.2015г. по гр. д. № 9663/2014г. на Варненски районен съд и решение № 567/06.07.2015г. по в. т. д. № 772/2015г. на Варненски окръжен съд/ са постановени по друг, но също висящ спор между същите страни по процесния договор за финансов лизинг на основание чл. 422 ГПК, поради което не са влезли в сила и не съставляват противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Ответникът поддържа, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не е аргументирал посоченото основание, нито е посочил кои норми смята за непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили промени в законодателството и обществените условия.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок съгласно чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и обсъди поддържаните от страните доводи, приема следното:
Въззивният съд е установил, че на 27.07.2009г. между [фирма] и [фирма] е сключен договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 89253, съгласно който лизингодателят е поел задължението да придобие пътно превозно средство, описано в Приложение № 1, неразделна част от договора, а именно лек автомобил марка BMW, модел Х5, с рама № W., с рег. [рег.номер на МПС] и да го предостави за ползване на лизингополучателя срещу възнаграждение, платимо на вноски съгласно погасителен план, като след заплащането на всички лизингови вноски лизингополучателят има право да придобие собствеността върху лизингованото имущество. Констатирал е, че лизинговият обект и неговият доставчик са избрани от лизингополучателя, въз основа на оферта от доставчика, одобрена от ищеца и на искане за финансов лизинг, както и че в приложението изрично е посочен номерът на рамата на автомобила, за който впоследствие е констатирано, че не е идентичен с фабричния. Съдебният състав е установил, че в изпълнение на задълженията си по договора за финансов лизинг ответникът – лизингодател е придобил избраното от лизингополучателя пътно превозно средство от посочения от него доставчик [фирма] с договор за покупко-продажба 27.07.2009г., регистрирал е автомобила в КАТ на 28.07.2009г. и на същата дата го е предал на лизингополучателя с приемо-предавателен протокол заедно с комплекта ключове за него.
На 21.12.2009г. след извършена от органите на МВР проверка на лекия автомобил, същият е предаден на разследващ полицай с протокол за доброволно предаване за проверка на идентичността му, по която е образувано досъдебно производство № 2188/2009г. по описа на Второ РУ на МВР – В. срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 345а, ал.1 НК, което е спряно с постановление от 12.06.2012г. на РП – [населено място]. Поради задържане на автомобила от органите на МВР същият не се ползва от лизингополучателя след тази дата. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводна експертиза въззивната инстанция е приела, че ищецът е платил на ответника лизингови вноски общо в размер 68 698.01 лв., като последното плащане е на 27.12.2010г. по лизингова вноска № 15 с падеж на 27.12.2010г.
За да отхвърли иска за присъждане на сумата от 62 664.01 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на задълженията на ответника по сключен между страните договор за финансов лизинг от 27.07.2009г., въззивният съд е приел, че по делото не са установени елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1, предл. 2 във връзка с чл. 82 ЗЗД. Аргументирал се е с обстоятелството, че лизингодателят е изпълнил точно поетите с договора за финансов лизинг задължения съгласно разпоредбата на чл. 342, ал. 2 ТЗ и клаузата на чл. 3, ал 2 от процесния договор – изпълнил е задължението си като е закупил точно определения от лизингополучателя автомобил от точно определения доставчик, посочен в Приложение № 1, неразделна част от договора, и го е предал на лизингополучателя, като в клаузата на чл. 3, ал 2 от процесния договор страните са постигнали взаимно съгласие, че лизингодателят не носи отговорност за неговото състояние при предаването му от доставчика.
Възражението на ищеца за нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора за лизинг поради противоречието й с нормата на чл. 230, ал. 1 ЗЗД е прието за неоснователно по аргументи, че посочената норма не е императивна, а диспозитивна и предвижда възможност за допълнителни, в отклонение от това правило, уговорки между съконтрахентите по такива договори. Поради обстоятелството, че лизингополучателят е посочил конкретния автомобил и доставчика, от който желае да бъде закупен, страните са изключили възможността за ангажиране на отговорността на лизингодателя за недостатъци на лизингованото имущество. Въззивната инстанция е направила извод, че липсва основание за ангажиране на отговорността на ответника за неизпълнение на поетите с договора задължения.
За да отхвърли предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за присъждане на сумата от 62 664.01 лв. поради разваляне на договора по право поради невъзможност за изпълнение по вина на ответното дружество, въззивният съд е приел, че по делото не са доказани предвидените в чл. 88 ЗЗД предпоставки, а именно виновно неизпълнение на основно договорно задължение, послужило като основание за развалянето да договора за финансов лизинг от изправната страна, от което за нея да са да настъпили вредни последици, подлежащи на обезщетяване. Ответникът в изпълнение на задълженията си като лизингодател е предоставил лизинговия автомобил на лизингополучателя в състояние, годно да бъде използван по предназначение. Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че поради престиране на дължимия резултат и изпълнение на основното си задължение по договора за лизинг лизингодателят се явява изправна страна по същия, на която не могат да бъдат противопоставени недостатъци на лизингованата вещ, закупена от него според избрания от лизингополучателя доставчик, предхождащи сключването на сделката, а поради преустановяване на заплащането на дължимите лизингови вноски лизингополучателят се явява неизправна страна. Въз основа на изложените съображения въззивната инстанция е направила извод, че направеното от ищеца – лизингополучател изявление за разваляне на договора не е породило желаните правни последици.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. С оглед правомощията на касационната инстанция да уточни и конкретизира посочените от касатора правни въпроси, настоящият съдебен състав приема, че първият, вторият и четвъртият въпроси са материалноправни, същите са релевантни и могат да бъдат уточнени по следния начин:
1. Дали предоставянето за ползване по договор за финансов лизинг на автомобил с подправен идентификационен номер на рама /VIN/, който автомобил впоследствие е предаден на МВР във връзка с разследване на престъпление за подправяне на номера на рамата, съответно наличието на друг законен собственик, представлява неизпълнение на задължение на лизингодателя по договора за финансов лизинг или погиване на вещта?
2. Предоставянето на лизингова вещ /лек автомобил/ с подправен идентификационен номер на рамата преди сключването на договора за финансов лизинг съставлява ли основание за разваляне/прекратяване на договора за лизинг?
Уточнените материалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за спора и обуславят правните изводи на въззивната инстанция. Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В настоящия случай цитираните от касатора четири решения не доказват противоречива съдебна практика, тъй като в решение № 567/06.07.2015г. по в. т. д. № 772/2015г. на Варненски окръжен съд, постановено по повод на въззивна жалба срещу решение № 437/28.01.2015г. по гр. д. № 9663/2014г. на Варненски районен съд, въпросите не са разрешени по друг начин, нито са представени доказателства за влизането му в сила, а решение № 1676/24.07.2015г. по в. т. д. № 160/2015г. на Софийски апелативен съд е обжалваният съдебен акт – предмет на настоящата касационна жалба и е постановено по въззивна жалба срещу цитираното от касатора решение № 1138/17.07.2014г. по т. д. № 2571/2012г. на Софийски градски съд, VІ-20 състав.
По отношение на релевантните материалноправни въпроси е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, предвид липсата на създадена постоянна практика на ВКС, недостатъчно ясните относими правни норми и възможността въпросите да бъдат решавани противоречиво от съдилищата.
Посоченият от касатора трети материалноправен въпрос „дължи ли лизингодателят за своя сметка заменяне на лизинговата вещ със съща по своя род и вид на първоначалната на лизингополучателя, когато се установи, че лизинговата вещ има скрит недостатък /манипулация на номер на рама/ преди сключването на договора за лизинг” не е обусловил изводите на въззивната инстанция, поради което е ирелевантен.
Предвид изложените съображения следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 1 253,28 лв. и да представи вносен документ в едноседмичен срок от съобщението.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1676 от 24.07.2015г. по т. дело № 160/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 1 253,28 лв. по сметка на ВКС на РБ.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.