5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 583
гр. София, 13.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1655 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. А. А., срещу решение № 253 от 11.02.2015г. по т.д. № 1333/2014г. на Софийски апелативен съд, ТК, 9 състав, с което след отмяна на решение № 1830 от 14.11.2013г. по т.д. № 5923/2012г. на Софийски градски съд, ТК, VI – 14 състав са отхвърлени предявените от касатора [фирма] против [фирма] искове с правно основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ – за сумата 86 523 лева, представляваща застрахователно обезщетение по застрахователен договор № [ЕГН]/23.02.2009г. за настъпило застрахователно събитие на 11.12.2009г., и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 29 039,43 лева, представляваща лихва за забава върху сумата 86 523 лева за периода от 26.03.2010г. до 24.08.2012г., а в останалата му част – в която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 86 523 лева до 120 000 лева, първоинстанционното решение е потвърдено.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата:
1. Задължена ли е въззивната инстанция да се произнесе по всички наведени в исковата молба и в отговора на въззивната жалба възражения, касаещи правилността на съдебния акт – в случая по възражението за неприложимостта на ОУ към процесния застрахователен договор поради липсата на изрично изявление за приемането им от застрахования и непредаването им от застрахователя – поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с решение № 57 от 02.03.2011г. по гр.д. № 1416/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 122 от 28.03.2012г. по гр.д. № 955/2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 17 от 23.07.2014г. по т.д. № 811/2012г. на ВКС, ТК, II т.о.. Поддържа още, че това процесуално нарушение има за естествена своя последица допуснатата грешка при определяне на приложимото материално право спрямо процесното застрахователно правоотношение – поведението на страните следва да се преценява не съобразно ОУ, а единствено съобразно уговореното в полицата, съгласно решение № 164 от 26.10.2011г. по т.д. № 1097/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.;
2. При сключен договор за застраховка по риска „пълно каско” има ли право застрахователят да откаже плащане на застрахователно обезщетение, като се позовава на изключени рискове и неизпълнение на задължения, предвидени в ОУ, когато последните не са предадени на застрахования, не го обвързват и се прилага уговореното от страните в договора – поддържа, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата, като сочи решение от 23.02.2011г. по гр.д. № 4152/2010г. на Районен съд – Шумен, решение № 417 от 11.09.2014г. по гр.д. № 31/2014г. на Районен съд – Търговище, решение № 106 от 07.01.2013г. по гр.д. № 10290/2011г. на СГС, ГО, I – 20 състав. Твърди, че въззивното решение противоречи и на задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 164 от 26.10.2011г. по т.д. № 1097/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.;
3. Материалноправният въпрос, касаещ произнасянето на въззивния съд относно покритието на рисковете „пожар” и „късо съединение” по процесния застрахователен договор и представляват ли те самостоятелни рискове, включени в клауза „А” към ОУ на застрахователния договор – поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушение при тълкуването на клаузите на представените ОУ и допълващата ги клауза „А” в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 190 от 18.12.2009г. по т.д. № 364/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., както и в противоречие с влязло в сила решение № 61 от 13.03.2010г. по т.д. № 26/2010г. на Апелативен съд – В., които, тълкувайки същите по съдържание, редакция и авторство ОУ, достигат до различни изводи;
4. Съществува ли задължение за съда преди да се позове на хипотезите, предвидени в ОУ, в които застрахователна закрила не се дължи от застрахователя, да прецени дали неспазването на конкретните изисквания и ограничения от страна на застрахования е съществено с оглед интереса на застрахователя по смисъла на чл.211, ал.1, т.2 КЗ, както и дали последиците от тези действия или бездействия на застрахования се намират в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносното събитие – поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 4 от 21.03.2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 15 от 12.06.2012г. по т.д. № 454/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 49 от 29.07.2013г. по т.д. № 840/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 185 от 05.03.2014г. по т.д. № 350/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 32 от 11.08.2014г. по т.д. № 1262/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.;
5. Признато ли е от закона право на застрахователя да се освободи от отговорност за плащане на обезщетение, като се позове на факти от поведението на застрахования, които дори и по естеството си да предполагат настъпване или улесняване на застрахователното събитие и с оглед на това са значителни за неговия интерес, те са съществували при сключване на договора и са му били известни – поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 137 от 22.11.2013г. по т.д. № 727/2012г. на ВКС, ТК, II т.о.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по посочените правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, като твърди още, че поставените въпроси са фактически, а не правни. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за неоснователно направеното от ответника възражение за липса на валидно застрахователно правоотношение поради липса на съществени елементи от договора за застраховка и е достигнал до извода, че през периода от 00.00 ч. на 28.02.2009г. до 24.00 на 27.02.2010г. между страните е съществувало валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Каско на МПС” клауза „А” от ОУ. Приел е, че по силата на това правоотношение ответникът се е задължил при настъпване на застрахователното събитие „пожар” в рамките на срока на действие на договора да обезщети ищеца за претърпените от него вреди при условията и в сроковете, определени в застрахователната полица и ОУ /с които последният не оспорва, че е изразил съгласие във формата, предвидена в чл.16, ал.1 ЗЗД/. Приел е за безспорно установено, че в срока на действие на договора е възникнало застрахователно събитие – пожар на застрахованото имущество.
Въззивният съд е изложил съображения, че от определенията, дадени в чл.22, т.10 и 28 от ОУ е видно, че застрахователят се е задължил да покрие щетите от събития като пожар и късо съединение, доколкото са резултат на действия на трети лица или събития, които са извън кръга на тези, възникнали в процеса на експлоатацията на превозното средство поради недостатъци, скрит дефект или износване на детайли и съоръжения, т.е. като цяло причината за пожара трябва да бъде външна за ППС. Приел е, че в случая пожарът е възникнал именно в процеса на експлоатация на застрахования челен товарач – при извършване на конкретни операции чрез запалване на арматурното табло в непосредствена близост до контактния ключ, поради което събитието представлява експлоатационна щета по смисъла на чл.22 т.28 от ОУ, тъй като е свързано с вътрешни изменения на детайли в П., възникнали вследствие на експлоатацията му /било поради изначален дефект или износване/. С оглед на това е достигнал до извода, че насъпилото събитие не се покрива от сключената застраховка.
Отделно от това, въззивният съд е приел, че е налице и изключен риск по смисъла на чл.4, ал.3, т.7 ОУ и специалната разпоредба на чл.4, ал.1, т.7 от клауза „А” на ОУ – застрахованото имущество е експлоатирано, без да е преминало през валиден към датата на събитието технически преглед. Посочил е, че съгласно чл.20, ал.2, т.т. 3,8 и 14 от ОУ със сключването на договора ищецът е поел задължения да стопанисва застрахованото имущество с грижата на добър стопанин и да се грижи за доброто му техническо състояние; да поддържа в изправност всички системи, инсталации и части на МПС; да спазва всички изисквания и ограничения, произтичащи от или във връзка със застрахователния договор или действащото българско законодателство, като при неизпълнение на тези задължения страните са предвидили право на застрахователя да откаже да изплати изцяло или частично застрахователното обезщетение /чл.20, ал.4 от ОУ/. Въззивният съд е приел, че към датата на сключаване на договора и към датата на събитието застрахованото П. е подлежало на задължителни регистрация в КТИ и годишен технически преглед. Посочил е, че извършването на технически преглед е част от задължението на застрахования за полагане на дължимата грижа на добър стопанин, тъй като съгласно чл.22 и чл.23 от Наредба № 20/2003г. прегледите за проверка на техническото състояние на техниката обхващат изправността и комплектността на системите, агрегатите и механизмите, които имат връзка с безопасността при движение и работа. Поради това е достигнал до извода, че тъй като към датата на събитието ищецът е бил в нарушение на посочените изисквания, за застрахователя е възникнало правото да откаже изплащането на застрахователно обезщетение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият и вторият правни въпроси, формулирани от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не отговарят на данните по делото и на мотивите на въззивния съд. В застрахователния договор застрахованият е декларирал, че е получил писмено информация за потребителите на застрахователни услуги и общите условия, които приема, в първоинстанционното производство ищецът не е излагал твърдения, че общите условия не са му били предадени, и в исковата си молба се е позовал на тях, твърдейки, че е настъпило застрахователно събитие по смисъла на чл.3, ал.1, т.1 от ОУ. Въззивният съд, макар да не обосновал подробно извода си, е приел, че ищецът е обвързан от общите условия, с които не оспорва, че е изразил съгласие във формата, предвидена в чл.16, ал.1 ЗЗД. С оглед на това не е релевантен и вторият материалноправен въпрос, изведен от твърдението, че въззивният съд е решил спора съобразно общи условия, които не обвързват касатора – ищец.
Изхождайки от формулировката на поставения от касатора трети въпрос, настоящият състав намира, че той не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е достигнал до крайния извод за наличие на изключен риск след обсъждане на конкретните факти и на събраните по делото доказателства, в това число след тълкуване на общите условия, при които е сключен договорът за застраховка. Отговорът на поставения от касатора въпрос е свързан с преценка на конкретните факти и доказателства и касае правилността на въззивното решение, но няма характера на правен въпрос по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. По правилността на изводите на въззивния съд по поставения въпрос касационната инстанция може да се произнесе след допускане на касационно обжалване при наличието на основанията за това.
Четвъртият материалноправен въпрос следва да се конкретизира в следния смисъл: „Обусловено ли е приложението на чл.211, т.2 КЗ /отм./ от установяването на пряка причинно – следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, предвидено в Общите условия към застраховката като значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от него?“. Този въпрос е релевантен, включен е в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По него е налице постоянна съдебна практика – посочените от касатора решение № 4 от 21.03.2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 15 от 12.06.2012г. по т.д. № 454/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 49 от 29.07.2013г. по т.д. № 840/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 185 от 05.03.2014г. по т.д. № 350/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 32 от 11.08.2014г. по т.д. № 1262/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., с която е прието, че за да възникне правото на застрахователя да откаже плащане на обезщетението, трябва да е налице причинна връзка между неизпълнението на задължението и настъпилото застрахователно събитие, съответно препятстване на доказването на обстоятелствата, при които е настъпило, както и че не може по договорен път причинната връзка да бъде презюмирана, а следва да се докаже в процеса от застрахователя. Поради това следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието на въззивното решение с посочената практика.
Петият материалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
На основание чл.18, ал.1, т.2 от Т. по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 2 998,61 лева по сметка на ВКС.
Такава мотивиран, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 253 от 11.02.2015г. по т.д. № 1333/2014г. на Софийски апелативен съд, ТК, 9 състав.
УКАЗВА на касатора [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 2 998,61 лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на ІI т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: