7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 141
гр. София, 16.02.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3285 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. Е. и адв. Б., срещу решение № 886 от 30.04.2014г. по т.д. № 4770/2013г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 9 състав, с което е потвърдено решение № 1600 от 27.09.2013г. по т.д. № 1019/2013г. на Софийски градски съд, ТО, VI-14 състав и [фирма] е осъдено да заплати на ТБ „Р. (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД сумата 2 400 лева – разноски във въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от [фирма] против ТБ „Р. (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД иск с правно основание чл.27, ал.1 ЗПУПС вр. чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД за сумата 45 600 лева, представляващи вреди вследствие непозволено увреждане по обработка на кредитен превод, извършен на 27.05.2011г., с който [фирма] се разпорежда с наличността от сметката си в полза на [фирма] преди изпълнението на платежната операция директен дебит в изпълнение на платежно нареждане от 19.05.2011г., подадено от [фирма], и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 8251 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода от 27.05.2011г. до 22.03.2013г. и [фирма] е осъдено да заплати на ТБ „Р. (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД сумата 2 400 лева, на основание чл.78, л.1 ГПК.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с приложимия материален закон, при съществени нарушения на процесуалния закон и е необосновано. Поддържа, че противно на извода на въззивния съд, платежното нареждане за директен дебит, подадено от дружеството, отговаря на изискванията за „редовно” платежно нареждане по смисъла на закона – т.19 от §1 от ДР на ЗПУПС и чл.4, т.16 от Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007г. относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО е 2006/48/ЕО и за отмяна на Директива 97/5/ЕО (Директива 2007/64/ЕО) и не може да бъде разглеждано като „нередовно”, тъй като са налице всички изискуеми реквизити. Поради това счита, че платежното нареждане за директен дебит е следвало да бъде изпълнено в съответствие с изискванията на чл.8, ал.3 от Наредба № 3 от 16.07.2009г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти /Наредба № 3/, т.е. до 28.05.2011г., когато е бил крайният срок за произнасяне по преводното нареждане за директен дебит и за неговото изпълняване, банката не е следвало да се произнася по постъпили впоследствие платежни нареждания, свързани с погрешно преведена сума от 45 600 лева. Поддържа, че в нарушение на посочената разпоредба, преди приключване на операцията по изпълнение на платежното нареждане за директен дебит от 19.05.2011г., ответникът е предприел действия по изпълнение на платежно нареждане за кредитен превод от 27.05.2011г. Поддържа, че ответникът е бил длъжен да поиска съгласието на [фирма], под страх от отговорност като предвидената в чл.57, ал.1 от ЗПУПС. Счита за противоречащ на материалния закон и изводът на въззивния съд, че ответникът не е бил длъжен да изчака изтичането на 5 работни дни, преди да се произнесе по платежното нареждане за директен дебит. Поддържа, че след като е налице редовно платежно нареждане за директен дебит от 19.05.2011г., то е следвало да бъде изпълнено хронологично – преди платежното нареждане за кредитен превод от 27.05.2011г. Счита за противоречащ на материалния закон и извода на въззивния съд, че поведението на банката не е пряко свързано с вредите, които са причинени на дружеството. Излага съображения за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Налице ли е редовно платежно нареждане по смисъла на ЗПУПС, когато е депозирано платежно нареждане за директен дебит, по което все още не са настъпили условията по чл.16 от Наредба № 3?
2. В хипотезата на депозирано платежно нареждане за директен дебит, по което все още не са настъпили условията по чл.16 от Наредба № 3, длъжен ли е доставчикът на платежни услуги да уведоми платеца, за да поиска неговото съгласие за реализирането на трансакцията?
3. В хипотезата на платежно нареждане за директен дебит, по което към момента на депозирането му не са настъпили условията по чл.16 от Наредба № 3, длъжен ли е доставчикът на платежни услуги да изчака изтичането на пет работни дни, съгласно чл.16, ал.4 от Наредба № 3?
4. Допуска ли чл.8 от Наредба № 3 в хипотезата на по-рано постъпило платежно нареждане за директен дебит, по което към момента на депозирането му не са настъпили условията по чл.16 от Наредба № 3, и последващо постъпило платежно нареждане, доставчикът на платежни услуги да осъществи втората транзакция, без да изчака изтичането на пет работни дни, съгласно чл.16, ал.4 от Наредба № 3, за да извърши хронологично по-рано постъпилото платежно нареждане?
Твърди, че по тези въпроси липсва трайноустановена практика на ВКС в контекста на претенции, свързани с реализиране на деликтна отговорност на доставчици на платежни услуги вследствие неточно изпълнение на искания за директен дебит, а въприетите в обжалваното решение отговори противоречат на материалния закон.
Поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Допуска ли чл.147 ГПК до приключване на съдебното дирене ищците да твърдят обстоятелства, които се различават от твърдяните от тях в исковата молба, ако от събраните по делото доказателства за тях възникват съмнения, че първоначалните им твърдения не са отговаряли на действителността?
2. Преклудирани ли са доказателствените им искания за събиране на доказателства, които да установяват верността на новите им твърдения?
3. Как следва да постъпи въззивният съд, когато е необходимо новото установяване на факт, когато доказването му е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила – противоречие по формулираните три въпроса с ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК;
4. Води ли до необоснованост на съдебния акт препращането от въззивния съд към мотивите на първоинстанционния съд, съчетано с излагане на мотиви, които противоречат на изводите на първоинстанционния съд?
5. Представлява ли съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви, препращането от въззивния съд към мотивите на първоинстанционния съд, съчетано с излагане на мотиви, които противоречат на изводите на първоинстанционния съд – поддържа, че по последните два въпроса не е налице трайноустановена съдебна практика.
Ответникът „Р. (България)” ЕАД представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като касаторът не е обосновал наличието на това основание. Счита, че първият и третия материалноправни въпроси са некоректно поставени и са без значение за изхода на делото. Твърди, че формулираните процесуалноправни въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, тъй като изводът на въззивния съд за настъпила преклузия по отношение на направените доказателствени искания за установяване, че известието за доставяне на уведомлението до [фирма] не е получено от управителя му, е съобразен със закона и конкретните данни по делото. Поддържа, че последните два процесуалноправни въпроса касаят обосноваността на решението и не са основание за допустимост на касационно обжалване, а въпрос по правилността на въззивното решение. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да отмени потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за липса на противоправност в поведението на ответника при извършването/неизвършването на наредените банкови операции и е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите му, като е изложил и мотиви по наведените от въззивника доводи. Изложил е съображения, че доводите на въззивника – ищец във връзка с получаването на писмото, изпратено от ответника до [фирма] за искане на съгласие за директния дебит, са преклудирани, тъй като ищецът сам е представил тези доказателства, в исковата си молба е изложил твърдения, че това е писмо е получено от името на управителя и нито в исковата си молба, нито в допълнителната такава, не е навеждал твърдение, че това съобщение не е достигнало до адресата, а е поддържал като единствено противоправно поведение на ответника неспазването на законоустановената хронология по извършването на наредените от ползвателите на платежни услуги банкови операции.
Въззивният съд е обсъдил разпоредбите на чл.8, ал.3 от Наредба № 3/2009г., както и чл.51 от раздел II на ЗПУПС и чл.2, ал.2 от Наредба № 3/2009г., предвиждащи, че платежните нареждания се изпълняват по хронологичен ред на постъпването им при доставчика на платежни услуги при спазване на изискванията на глава IV от ЗПУПС и че една платежна операция е разрешена, когато е наредена от платеца или последният е дал съгласието си за изпълнението й, преди то да бъде извършено. Взел е предвид, че кредитният превод и директният превод съгласно чл.4, т.3, букви а/ и б/ представляват платежни услуги – операции по прехвърляне на средства по платежна сметка на ползвателя при доставчика на платежни услуги или при друг доставчик на платежни услуги, като механизмът, изискванията и сроковете за изпълнението на тези услуги е различен. Приел е, че в съответствие с чл.51, ал.1 от ЗПУПС, тъй като в случаите на директен дебит сметката на платеца се заверява по нареждане на трето лице – в случая ищеца, доставчикът на платежни услуги на платеца, за да изпълни операцията като разрешена, е задължен да провери дали е налице предварително съгласие на платеца за директен превод, налице ли е разполагаема наличност по сметката му и удовлетворени ли са допълнително уговорените условия за изпълнението на нареждането за директен дебит. Изложил е съображения, че разпоредбата на чл.16, ал.1 от Наредба № 3/2009г., изискваща такова съгласие да е предоставено изначално от страна на платеца пред доставчика на платежни услуги, който води платежната му сметка, касае контрагенти с установени трайни търговски отношения, а в случая такива не се твърдят, като се поддържа, че извършеното от ищеца в полза на [фирма] плащане е поради грешка и следователно нареждането за директен дебит е инцидентно. Поради това въззивният съд е приел, че при липса на такова предварително съгласие, ответната банка е била длъжна да поиска и получи такова под страх от отговорност, каквато е предвидена в чл.57, ал.1 от ЗПУПС. Взел е предвид, че на датата, следваща постъпването на искането за директен дебит, банката е изпратила писмено уведомление с искане за изявление за съгласие от страна на платеца за извършването на директния дебит и е приел, че петдневният срок, предвиден в чл.16, ал.4 от Наредба № 3/2009г., е започнал да тече от деня, следващ момента на връчване на искането за съгласие – 21.05.2011г. и е изтекъл на 25.05.2011г. При липса на такова съгласие, на 28.05.2011г. банката е постановила отказа си да изпълни нареждането за директен дебит. Изложил съображения, че предпоставки за извършване на служебен коригиращ превод по смисъла на чл.72, ал.1 ЗПУПС и чл.9, ал.6 от Наредба № 3/2009г. не са били налице, тъй като в случая не се касае до грешка на доставчика на платежни услуги.
Въззивният съд е заключил, че в последователността на действията си ответникът не е нарушил разпоредбата на чл.8, ал.3 от Наредба № 3/2009г. , тъй като веднага след постъпването на нарежданията същият е предприел съответните адекватни на законоустановените и вменени му по силата на нормативните разпоредби като задължения действия, съобразил се е с изискуемите срокове и е изпълнил, респ. отказал да изпълни нарежданията, доколкото същите са или не са съответствали на специалните правила, уреждащи дейността му като доставчик на платежни услуги.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора първи, втори и трети материалноправни въпроси са некоректно поставени с оглед мотивите на въззивния съд. Въззивният съд не е приел нареждането за директен дебит на ищеца за нередовно, а е обсъдил дали трансакцията по него е разрешена с оглед изискванията по чл.16 от Наредба № 3/2009г., както и не е отрекъл, че в хипотезата на депозирано платежно нареждане за директен дебит, по което все още не са настъпили условията по посочената разпоредба, доставчикът на платежни услуги е длъжен да уведоми платеца, за да поиска неговото съгласие за реализирането на трансакцията и да изчака изтичането на пет работни дни. Поради това тези въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на предявения иск и не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
Четвъртият материалноправен въпрос: „Допуска ли чл.8 от Наредба № 3 в хипотезата на по-рано постъпило платежно нареждане за директен дебит, по което към момента на депозирането му не са наспъпили условията по чл.16 от Наредба № 3, и последващо постъпило платежно нареждане, доставчикът на платежни услуги да осъществи втората транзакция, без да изчака изтичането на пет работни дни, съгласно чл.16, ал.4 от Наредба № 3, за да извърши хронологично по-рано постъпилото платежно нареждане?”, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за крайния изход на делото. По него не е налице формирана съдебна практика, поради което е налице и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Първите три процесуалноправни въпроса, поставени в изложението, са формулирани в контекста на доводите на касатора, че е навел нови твърдения, обусловени от събраните по делото доказателства. Тези доводи обаче, се опровергават от данните по делото, тъй като още в исковата молба ищецът е изложил твърдения, че съобщението, изпратено от банката до платеца, е получено не от управителя, а от негово име, и следователно обстоятелството, че обратната разписка за получаване на съобщението не е подписана от управителя, не е новоузнато. Поради това формулираните въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Последните два процесуалноправни въпроса съставляват оплаквания за необоснованост на обжалваното решение и за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения – касационни основания по чл. 281 т. 3 ГПК, които могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1 077,02 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 886 от 30.04.2014г. по т.д. № 4770/2013г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 9 състав.
УКАЗВА на [фирма], [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 1 077,02 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: