7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
гр. София, 10.05.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на първи декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 31 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Д. З., представляван от адв. Л., срещу решение № 368 от 15.07.2014г. по в.гр.д. № 533/2014г. на Плевенски окръжен съд, Втори въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 479 от 26.03.2014г. по гр.д. № 5425/2013г. на РС – Плевен в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че към 04.03.2013г. касаторът П. Д. З. дължи на [фирма] сумата 4 946,19 евро– главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 25 от 21.02.2011г., сумата 615,26 евро – договорени лихви по договора, за периода 20.06.2012г. – 27.02.2013г., ведно със законната лихва върху главницата от 04.03.2013г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 1042/2013г. на ПлРС, като до този размер на главница и лихва П. Д. З. отговаря солидарно с длъжниците С. М. С. и М. Иванова Л. – С., и П. Д. З. е осъден да заплати на [фирма] разноски по компенсация в размер на 1 153,38 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че след като е изменена главницата, лихвата и срокът на договора, не е налице новиране на задължението, и твърди, че в случая банката и главният длъжник са подписали ново съгласие, напълно различно от първоначалното, което е довело до прекратяване на първото. Касаторът твърди, че тъй като не е дал съгласието си за това, а напротив – отказал е подписването на анекса, от него не може да бъде търсена отговорност. Поддържа, че в случая предсрочна изискеумост на задължението му като поръчител е настъпила на 10.05.2012г., когато е подписан анексът към първоначалния договор, тъй като това е моментът, в който той е изпаднал в забава. С оглед на изложеното счита, че дори и да не настъпила предсрочна изискуемост на кредита, такава е настъпила спрямо него, защото предпоставките са били налице. Поддържа, че банката е предприела принудителни действия по изпълнението на кредита след изтичането на 6-месечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД и с това се е преклудирало правото й да заведе иск. Твърди, че с липсата на уведомление за неизпълнението от страна на главния длъжник той като поръчител е бил лишен от възможността да изпълни доброволно. С оглед на това счита, че едва след като уведоми поръчителя за неплащането на главния длъжник и едва след като поръчителят не изпълни задължението, банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК обосновава наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 /неправилно посочено като т.1/ ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 2188 от 19.12.1995г. по гр.д. № 307/1995г. на ВС, ГО по въпроса : „Може ли да черпи права от виновното си поведение кредиторът, който е действал виновно при приемане на по-неблагоприятни условия и удължаване срока на договора без съгласието на поръчителя?“. Твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречивото разрешаване на въпроса : „Отпада ли изцяло отговорността на поръчителя при изменение с анекс на съществени елементи от договора за кредит от страна на кредитора и приемане на по-неблагоприятни условия без знанието и съгласието на поръчителя и приемането им единствено от длъжника?“, като сочи решение № 70 от 19.03.2013г. по т.д. № 326/2012г. на Добрички окръжен съд, решение № 1404 от 24.07.2012г. по гр.д.№ 2511/2012г. на Русенски районен съд, X граждански състав, решение № 376 от 23.11.2012г. по т.д. № 25/2011г. на Габровски окръжен съд, решение № 127 от 10.06.2011г. по т.д. № 207/2011г. на Варненски апелативен съд и решение № 1398 от 15.12.2012г. по гр.д. № 522/2012г. на Старозагорски районен съд. Поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по материалноправния въпрос, отнасящ се до това, дали разпоредбата на чл.139, изр.1 ЗЗД следва да се тълкува per argumentum a contrario, т.е. може ли с оглед посоченото в закона, че поръчителството може да се поеме и за част от задълженията на длъжника или при по-леки условия, да се направи извод, че поръчителство не би следвало да се поема върху целия договор при по-тежки условия при положение, че такива са договорени с анекс, който не е подписан от поръчителя, или това важи само за договореното в анекса. Поддържа, че основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е налице и по материалноправния въпрос : „Подписването на анекс към договор за банков кредит, който значително променя условията, като удължава срока на договора, както и увеличава главницата и лихвата, представлява ли новиране на задължението по смисъла на чл.107 ЗЗД? Следва ли да се приложи в такъв случай хипотезата на чл.107, ал.1, изр.2 ЗЗД и поръчителят да се освободи от отговорност при незнанието за подобен анекс и неподписването на същия?“.
Ответникът по касация [фирма] представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Твърди, че не е налице материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като касаторът само е представил решения на различни по степен съдилища, без да посочи в какво точно се изразява твърдяното противоречие с постановеното въззивно решение. Счита, че не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като правните въпроси са поставени от касатора „принципно“, без да е обосновано дали същите са от значение за изхода на конкретния правен спор и дали са обусловили решаващия извод на съда, като поддържа също, че от представената съдебна практика не става видно наличие на неточно тълкуване на разпоредбите на чл.139, изр.1, чл.147 и чл.107 ЗЗД, нито са налице изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е препратил на основание чл.272 ГПК към възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка и е обсъдил основния спорен между страните въпрос – дали договорът за банков потребителски кредит на физическо лице № 25 от 21.02.2011г. обвързва поръчителя, при положение, че е сключен анекс № 1 от 10.05.2012г., който не е бил подписан от него и с който първоначалният договор е бил изменен, като по него за редовен дълг е била приета сумата 5 221,60 евро и срокът за погасяване на кредита е бил удължен до 20.04.2023г., а освен това е бил договорен и годишен лихвен процент върху текущия дълг от 5%. По този въпрос въззивният съд е изложил съображения, че действително в анекса, сключен без участието на поръчителя, страните са уговорили по-неблагоприятни условия от първоначалния договор, като по този въпрос е възприел аргументите на първоинстанционния съд. Приел е, че промяната в срока за изпълнение и изменението в начина на плащане, както и уговарянето на допълнителна лихва върху текущия дълг не е съществен елемент и не обуславя извода за новация, като освен това намерението за новиране трябва изрично да е изразено в договора, а не да се предполага. С оглед на това е заключил, че със сключването на анекс № 1 към договора не е настъпила новация на задължението по договора за кредит и следователно първоначалният договор за кредит не е изгубил действието си спрямо поръчителя, а единствено трябва да се приеме, че анексът не обвързва последния, който обаче дължи непогасената част от главницата, която е уговорена по основния договор и която е в размер на 4 946,19 евро, а не претендираните с исковата молба 5 220,60 евро.
Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението на въззивника, че отговорността на поръчителя следва да се носи от датата на подписване на анекс № 1 – 10.05.2012г., а не от момента, в който банката е обявила кредита за предсрочно изискуем – 20.12.2012г., като в този смисъл е изтекъл шестмесечният преклузивен срок за отговорността му. Приел е, че от изявленията на кредитора, кредитополучателя и солидарния длъжник при сключването на анекс № 1 е видно, че страните са предоговорили част от условията в договора именно с цел да не се обяви кредитът за предсрочно изискуем. Посочил е, че правото да се обяви кредитът за предсрочно изискуем е уговорено единствено в полза на кредитора при изрично посочени в чл.17 от договора условия, а видно от изявлението на банката до поръчителя, до другите страни и от извлечението от счетоводните книги, потвърдено от заключението на ССЕ, предсрочна изискуемост е обявена на 20.12.2012г. и до датата на подаване на заявлението от кредитора – 04.03.2013г. шестмесечният преклузивен срок по чл.147 ЗЗД не е изтекъл.
Въззивният съд е приел, че доколкото в чл.25 от ОУ е уговорено нещо различно от чл.17 от договора за кредит, където е уредено правото на кредитора да обяви едностранно и без предизвестие кредита за предсрочно изискуем, то уговореното в договора дерогира уговорките в ОУ. Възприел е и извода на първоинстанционния съд, че уведомяване на поръчителя от страна на кредитора, че кредитополучателят не плаща дълга си, не е законово уредено като негово задължение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос не съответства на мотивите на обжалваното решение, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Изводът на въззивния съд за отговорност на поръчителя по сключения договор за банков потребителски кредит на физическо лице е обусловен от анализа на договора и сключения анекс към него с оглед преценката за наличие на основание за отпадане на отговорността на поръчителя предвид разпоредбите на чл.124, ал.1 вр. чл.107 ЗЗД и чл.147, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд не е обсъждал въпроса, дали сключването на анекс към договора за кредит без съгласието на поръчителя може да се цени като виновно поведение на кредитора, което го лишава от правото му да ангажира отговорността на поръчителя, поради което този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Вторият материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът обаче не е доказал наличието на допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Не са представени доказателства за влизане в сила на представените решение № 70 от 19.03.2013г. по т.д. № 326/2012г. на Добрички окръжен съд и решение № 127 от 10.06.2011г. по в.т.д. № 207/2011г. на Варненски апелативен съд, ТО, в които е дадено разрешение на поставения въпрос, а в останалите решения – решение № 1404 от 24.07.2012г. по гр.д. № 2511/2012г. на Русенски РС, X състав, решение № 376 от 23.11.2012г. по т.д. № 25/2011г. на Габровски ОС и решение № 1398 от 15.12.2012г. по гр.д. № 552/2012г. на Старозагорски РС формулираният материалноправен въпрос изобщо не е обсъждан.
Третият материалноправен въпрос следва да бъде уточнен по следния начин : Може ли промени в съдържанието на договора, сключен между кредитора и длъжника, с които се уговарят по-тежки за длъжника условия, да бъдат противопоставени на поръчителя, когато той не е дал изрично съгласие да обезпечава дълга и съобразно тези условия, или извършването на такива промени освобождава поръчителя от отговорност? Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи и изхода на спора. По отношение на него е осъществена и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която според указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалваното решение правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. По формулирания материалноправен въпрос не е създадена трайна съдебна практика, поради което може да се направи извод, че касационното разглеждане на поставения от касатора правен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, вложен в нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и изяснен в т. 4 от цитираното тълкувателно решение. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по третия, поставен от касатора и уточнен от съда материалноправен въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Четвъртият материалноправен въпрос, свързан приложението на чл.107 ЗЗД, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на спора, но даденото разрешение съответства на формираната постоянна съдебна практика. В решение № 130 от 24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 210 от 22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 175 от 25.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 2602/2014 г., ТК, II т. о., постановени по реда на чл.290 ГПК, е прието, че способите за преструктуриране на даден кредит, вкл. разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД, която за да е релевантна, трябва да е изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път. Прието е, че новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. Поради това няма новация, ако страните в рамките на общия размер на стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, изменили са размера на договорната лихва и сроковете за плащане, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието. Въззивният съд, като е приел, че промяната в срока за изпълнение и изменението в начина на плащане, както и уговарянето на допълнителна лихва върху текущия дълг не е съществен елемент и не обуславя извода за новация, като освен това намерението за новиране трябва изрично да е изразено в договора, а не да се предполага, не се отклонил от формираната съдебна практика. Тъй като по поставения въпрос е формирана постоянна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 217,55 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 368 от 15.07.2014г. по в.гр.д. № 533/2014г. на Плевенски окръжен съд, Втори въззивен граждански състав.
УКАЗВА на П. Д. З., [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 217,55 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: