6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 230
гр. София, 21.03.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3574 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от адв. З., срещу решение № 4942 от 04.07.2014г. по гр.д. № 12892/2013г. на СГС, ГО, IV-В въззивен състав, с което е отменено решение от 23.01.2013г. и решение по чл.250 ГПК от 13.05.2013г., постановени по гр.д. № 20459/2012г. на СРС, ГО, 67 състав и са отхвърлени предявените от касатора [фирма] против Министерство на икономиката, енергетиката и туризма иск с правно основание чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата 19 558,30 лева, представляваща неизплатена част от дължима финансова помощ по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ от 29.11.2008г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 24.04.2012г. до окончателното й изплащане, и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 3 602,53 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.07.2010г. до 24.04.2012г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Подържа, че при постановяване на решението си въззивният съд е тълкувал неправилно клаузите на Приложение II „Общи условия към финансираните договори по процедура за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ „Подкрепа за повишаване на конкурентоспособността на българските предприятия – фаза 3“, като е достигнал до погрешния извод, че предвиденият в чл.13.2 от това приложение срок за одобрение на финалния доклад прекъсва в случай, че договарящият орган изиска разяснения, поправки или допълнителна информация. Счита, че в разпоредбата на чл.13.2, абзац втори от Приложение II е предвидено спиране на срока, като излага подробни съображения в подкрепа на довода си. Твърди, че съдът е приел декларативно, че издаденият на дружеството сертификат „не е бил признат от Изпълнителна агенция „Българска служба за акредитация“, но не е отделил никакво внимание на наведените с исковата молба доводи за невъзможен предмет на договора. Поддържа, че стандарт OHSAS/ISO18 000 не съществува, поради което е и обективно невъзможно да се получи сертификат от упълномощен сертифициращ орган, акредитиран съгласно БДС/ISO/IEC 17021 или от който и да е сертифициращ орган за стандарт, който не съществува, а в същото време отказът на ответникът М. да одобри финалния доклад на дружеството е мотивиран с липса на сертификация по стандарт OHSAS 18001:2007. С оглед на това поддържа, че ответникът отказва одобрение на финалния доклад поради неизпълнение на изискване, различно от тези, договорени между страните при подписване на договора. Твърди, че въззивният съд е игнорирал и довода му, че в насоките за кандидатстване не е посочен коректен стандарт за акредитация, което е видно и от писмо на ИА БСА вх. № 12-00-742/12.07.2010г. по описа на М. и че ответникът е отказал одобрение на финалния доклад и отчети, защото дружеството не притежава сертификат от орган, акредитиран по стандарт, различен от посочения в договора, който сертификат да удостовери въвеждане на изискванията на стандарт, който не съществува /или в най-добрия случай стандарт, който не е международно признат/. Счита, че въззивният съд е тълкувал неправилно и същността на договора, сключен между страните, като е приел, че неизпълнение на елемент „Консултантски услуги“ води до автоматично непризнаване на разходите и относно елемент „Инвестиционна подкрепа“. Твърди, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като след отхвърляне на твърдението за спиране на срока не е обсъдил наведените в условие на евентуалност доводи на дружеството за наличие на мълчаливо одобрение на финалния доклад и при прекъсване на срока.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Спиране или прекъсване на срока за одобрение на всички доклади и придружаващите ги документи, представляващи основание за плащане, е предвидено в чл.13.2, абзац 2 от Приложение II „Общи условия към финансираните договори по процедура за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ „Подкрепа за повишаване на конкурентоспособността на българските предприятия – фаза 3“? Излага съображения, че договорът между страните е сключен при общи условия, представляващи част от приложенията към Насоките за кандидатстване по фаза 3, утвърдени от Ръководител Програма ФАР – Изпълнителна агенция ФАР – М., които са еднакви за всички договори по тази програма и регулират по един и същи начин обществени отношения на неограничен кръг субекти – бенефициенти по тази програма, поради което анализът на спорната разпоредба от общите условия ще има своята валидност по отношение на всички подобни бъдещи спорове.
2. Представлява ли нищожна/недействителна клауза на договора между страните разпоредбата на т.2.1.3.4, б. „А“ от Насоките за кандидатстване по Процедура за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ „Повишаване на конкурентоспособността на българските предприятия- фаза 3“, Бюджетна линия BG2006/018-164.05.01, неразделна част от договора?
Твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС следния процесуалноправен въпрос : Следва ли мотивите на съдебното решение на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни? Поддържа, че въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие с т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по т.гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, I т.о.
Ответникът Министерство на икономиката оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въпросът, повдигнат от касатора, не е от съществено значение за развитието на правото и точното прилагане на закона. Счита, че спорът се отнася до тълкуване на Общи условия на договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Профрама ФАР на ЕС, приложение към одобрени Насоки за кандидатстване по схемата, а не обратното, както твърди жалбоподателят на стр.3, т.2 от изложението. Поддържа, че въпросът за тълкуване на клаузите от общите условия не е значим за правото, тъй като администрирането на средства по Програма ФАР към ИА ФАР – М. е приключило и към настоящия момент съществуват още две образувани дела със сходен предмет. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявения от [фирма] против Министерство на икономиката, енергетиката и туризма иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 19 558,30 лева, представляваща неизплатена част от дължима финансова помощ по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ от 29.11.2008г., и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 3 602,53 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.07.2010г. до 24.04.2012г.. Изложил е съображения, че при преценката на изпълнението на процесния договор следва да се има предвид, че с договорите по програма ФАР на Европейския съюз се цели изпълнение на специфични цели – повишаване на конкурентоспособността на българските малки и средни предприятия чрез насърчаване на инвестициите в нови технологии, подобряване на управлението в бизнеса и повишаване на квалификацията на персонала чрез професионално обучение, като изпълнението на договора трябва да се преценява и с оглед на правилата за безвъзмездно финансиране, одобрени от специално оторизирани органи. Приел е, че одобреният проект на ищеца включва комбинация от елементите „Консултантски услуги“ и „Инвестиционна подкрепа“, като специфичната цел на първия елемент е да предостави достъп на предприятията от производствения сектор до професионални съвети и консултации за постигане на съответствие с изискванията на ЕС, въвеждането на международни стандарти, разработването и изпълнението на стратегии за бизнес развитие. Във връзка с твърдението на ищеца за изпълнение на договора, в това число на елемент „Консултантски услуги“, въззивният съд е приел, че представеният от ищеца сертификат не е бил признат от Изпълнителна агенция „Българска служба за акредитация“, видно от становището й от 02.07.2010г., дадено на основание чл.5а, ал.4 от Закона за националната акредитация на органи за оценяване на съответствието. Посочил е, че доколкото липсват други данни, които да установяват противното, а именно, че органът по сертификация Сертификейшън И. /UK/ L. има акредитация за процесната област на сертификация – OHSAS 18001:2007 – за системи за управление на здравословни и безопасни условия на труд /каквото е изискването в процесния договор/, следва да се приеме, че отказът на ответника да одобри финалния доклад на ищцовото дружество по смисъла на чл.13.1 от Приложение II към процесния договор се явява основателен.
Противно на приетото от първоинстанционния съд, въззивният съд е счел, че не е налице хипотеза на мълчаливо одобрение на финалния отчет от страна на ответника, като е посочил, че осъщественото по реда на чл.20 ЗЗД тълкуване на клаузата на чл.13.2 от Приложение II дава основание за извода, че извършването на допълнителни проверки и изискването на разяснения, поправки или допълнителна информация прекъсват срока за одобряване на доклада, предвид изрично уговорените между страните правни последици – „срокът започва да тече отново“.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният в изложението първи материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е включен в предмета на спора, но разрешаването му зависи от обсъждане на конкретните факти по делото – съдържащите се в договора между страните уговорки относно срока за одобряване от договарящия орган на финалния доклад и последиците от изискването на допълнителна информация във връзка с направено искане за одобряването му. Поради изложеното този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а е относим към правилността му, по която настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Процесуалноправният въпрос, посочен в изложението по чл.284, ал.3 ГПК, относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички доводи и възражения на страните е релевантен, тъй като е от значение за решаване на спора, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По този въпрос е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС, ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/12г. на ВКС, ТК, Iт.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др., съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд се е отклонил от посочената практика, като не е обсъдил част от доводите на ищеца, изложени в исковата молба и поддържани в отговора на въззивната жалба, поради което е налице основанието чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Вторият формулиран в изложението материалноправен въпрос е обусловен от отговора на поставения процесуалноправен въпрос, поради което подлежи на обсъждане в производството по чл.290 ГПК.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 463,22 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4942 от 04.07.2014г. по гр.д. № 12892/2013г. на СГС, ГО, IV-В въззивен състав.
УКАЗВА на [фирма], [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 463,22 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: