5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 121/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№519
гр.София, 12.07.2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на шести ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ И.
търговско дело под № 121/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]/в ликвидация/, [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Б.Д. от АК-П. срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 460/13.10.2011 год., постановено по в.гр.дело № 662/2011 год. С това решение въззивния съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 362/14.03.2011 год. по гр.дело № 1374/2009 год. в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу [фирма], [населено място] иск по чл.266 ЗЗД за заплащане на сумата 59 982,41 лева, представляваща неплатена цена на изработени и доставени 34 броя чугунени отливки по договор от 27.06.2007 год. като е обезсилил първоинстанционното решение в останалата му част, с която е отхвърлен иска на [фирма] за заплащане на сумата 189 585,59 лева, представляваща стойност на извършени подобрения в нает имот-собственост на [фирма], с която собственикът се е обогатил неоснователно за сметка на бившия наемател поради недопустимост на предявения иск по чл.59 ЗЗД.
Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че при безспорно установена фактическа обстановка за извършени от наемателя подобрения в наетия имот, в грубо противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.59 ЗЗД е недопустим поради липса на материалноправна легитимация на ищеца предвид наличието на облигационни отношения по договор за наем между страните. Навеждат се доводи, че независимо от субсидиарния му характер, в случая искът по чл.59 ЗЗД е допустим предвид липсата на договореност между страните, уреждаща техните правоотношения относно направените от наемателя подобрения в процесния имот.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по съществен правен въпрос свързан с правната квалификация на предявения иск и материалноправната легитимация на ищеца по иска по чл.59 ЗЗД при наличие на наемен договор, в който липсва уговорка относно овъзмездяването на наемателя за извършените от него подобрения в наетия имот. Твърди, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС, обобщена в ТР № 85/02.12.1968 год. на ОСГК на ВС и ППВС № 1/28.05.1979 год., според която отношенията между държателя и собственика на имота във връзка с извършени подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор – съгласно правилата за неоснователното обогатяване.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] изразява становище, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество – същата е частично основателна.
Видно от изложените в исковата молба фактически обстоятелства и петитум, предмет на спора е претенция за заплащане на сумата 189 585,59 лева за извършени подобрения от ищеца-наемател в процесния недвижим имот, довели до увеличаване стойността на имота, с която сума собственикът-ответник по делото се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца. В обективно съединение е предявен и иск по чл.266 ЗЗД за 59 982,41 лева, представляващи неплатена цена на 34 броя чугунени отливки по сключен между страните договор за изработка. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска по чл.266 ЗЗД, като е приел за основателно направеното от ответника възражение за прихващане с негови насрещни вземания, доказани в общ размер от 161 434,17 лева. Със същото въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение в останалата му част, с която е отхвърлен иска за заплащане на претендираната сума за извършените от ищеца подобрения в наетия от него имот, който иск първоинстанционният съд е квалифицирал по чл.59 ЗЗД. Изхождайки от субсидиарния характер на иска по чл.59 ЗЗД въззивният съд е приел, че в случая такъв иск е недопустим предвид наличието на сключен между страните наемен договор за процесния имот. Направен е решаващия извод, че съществуващата облигационна връзка не обуславя възможност за предявяване на иск по чл.59 ЗЗД, като възникналите правоотношения по повод извършени подобрения в наетия имот следва да се уредят по правилата предвидени за този вид договори, а не по правилата за неоснователното обогатяване.
При тези фактически данни въззивното решение съдържа произнасяне по следния релевантен за изхода на спора правен въпрос: допустим ли е иск по чл.59 ЗЗД при извършени от наемател подобрения в чужд имот, когато в наемния договор не е уговорено за чия сметка са. Отговорът на така поставения въпрос е от съществено значение за изхода на спора, тъй като е свързан с правната квалификация на предявения иск и обуславя материалноправната легитимация на ищеца по този иск. Даденият в обжалваното решение отговор на този въпрос е в противоречие със задължителната практика на ВКС-обобщена в ТР № 85/02.12.1968 год.; ППВС № 1/28.05.1979 год., както и в р.№ 571/14.10.2008 год. по т.дело № 313/2008 год. на ТК-І т.о., р.№ 34/02.04.2009 год. по т.дело № 683/2008 год. на ТК-ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, според която отношенията между държателя и собственика на имота във връзка с извършени подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор – съгласно правилата на неоснователното обогатяване.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение относно предявеният от [фирма]/в ликвидация/ иск за сумата 189 585,59 лева – стойност на извършени подобрения в наетия имот-собственост на ответника по време на действие на наемния договор и след внасяне на следващата се държавна такса съгласно чл.18, ал.2 от Тарифата за държавните такси, делото следва да се насрочи в открито съдебно заседание за разглеждане на касационната жалба относно този иск.
По отношение на останалата обжалвана част от въззивното решение, с което се потвърждава първоинстанционното отхвърлително решение относно предявеният иск по чл.266 ЗЗД за заплащане стойността на изработените чугунени отливки ВКС счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съдът е приел, че макар и основателен до размера на сумата 38 756,92 лева, този иск следва да бъде отхвърлен поради направено основателно възражение за прихващане с насрещни вземания на ответника, надхвърлящи посочения размер.
Видно от съдържанието на касационната жалба и допълнителното изложение към нея, касаторът не е формулирал същественият материалноправен или процесуален въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение в частта му относно иска по чл.266 ЗЗД, нито е изложил конкретни доводи, обосноваващи наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК което е негово задължение съгласно указанията дадени в т.1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Наведените в касационната жалба оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност са пороци относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК на обжалваното решение в тази част.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговска колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 460/13.10.2011 год., постановено по в.гр.дело № 662/2011 год. в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 362/14.03.2011 год. по гр.дело № 1374/2009 год. в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Метал БГ”/в ликвидация/, [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск за заплащане общо на сумата 189 585,59 лева, представляваща обезщетение за извършени подобрения в наетият недвижим имот, с която сума се е увеличила стойността му.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата му обжалвана част.
Указва на жалбоподателя в едноседмичен срок да представи документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 3 791,17/три хиляди седемстотин деветдесет и един лв. + 0,17/лева, след което делото да се насрочи в открито заседание за разглеждане на касационната жалба срещу въззивното решение в допуснатата му до касационно обжалване част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ