2
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 471/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№114
гр.София, 25.02.2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 471/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма], [населено място] подадена чрез процесуалния му представител адвокат М.Г. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 1808/25.11.2011 год., постановено по гр.дело № 1917/2011 год. С това решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Софийски градски съд, ГО, І-14 състав № 1399/15.03.2011 год. по гр.дело № 5914/2010 год. в частта, с която са уважени предявените от наследниците на загиналия при ПТП на 27.03.2009 год. И. Д. Т. искове по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 75 000 лева за всеки от ищците, като с въззивното решение ответникът-касатор е осъден да заплати още по 5 000 лева от претендираното обезщетение на съпругата и двете деца ведно със законната лихва и съответните съдебни разноски.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му осъдителна част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и приложил разпоредбите на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимите обезщетения, който е силно завишен с оглед обстоятелството, че пострадалият наследодател на ищците с поведението си е допринесъл за увеличаване на вредоносния резултат. Навеждат се доводи за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените материалноправни въпроси, свързани с приложение на цитираните текстове на ЗЗД, които според касатора са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, позовавайки се на приложените към жалбата решения по т.дело № 73/2010 год., ТК-І т.о.; по т.дело № 1590/2009 год. на ТК-І т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и на ППВС № 4/1968 год. и ППВС № 7/1977 год.-т.3, б.”а” и т.4.
Ответниците по касационната жалба – наследници на загиналия И. Д. Т. чрез процесуалния си представител адвокат П.К. от САК изразяват становище, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част апелативният съд е уважил предявените от наследниците на починалия при ПТП И. Т. искове по чл.226, ал.1 КЗ допълнително със сумата 5 000 лева за всеки от тях над присъдените от първоинстанционния съд обезщетения за неимуществени вреди от по 75 000 лева, като е оставил в сила решението на СГС в тази му част. Въз основа на извършена цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал /включително заключенията на назначените експертизи/ и релевантните за спора факти и обстоятелства, съдът е приложил принципа на чл.52 ЗЗД за справедливо обезщетяване на ищците за претърпените болки и страдания, настъпили от загубата на техния баща и съпруг. Анализирайки събраните писмени и гласни доказателства решаващият съд е направил извода, че загиналият обективно е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат при установения механизъм на автопроизшествието и в тази връзка на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е намален с 1/3 размерът на дължимите обезщетения, на колкото е преценен приноса му за настъпване на автопроизшествието. Изводът за наличие на съпричиняване е обоснован с конкретните данни по делото и мнението на автотехническата експертиза. Прието е също наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност” между ответника и водача на лек автомобил „Тойота Л. Круизър”, причинил ПТП, което се установява от представените като доказателства по делото копие от застрахователна полица и добавък № 1/17.03.2009 год. към нея, както и от официалната справка от базата-данни на Информационния център към Гаранционния фонд, потвърждаваща наличието на сключен застрахователен договор с ответника за процесния автомобил.
При тези данни основният материалноправен въпрос, който е от съществено значение за крайния изход на спора е свързан с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение от непозволено увреждане. По отношение на този въпрос, обаче, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК предвид наличието на задължителна съдебна практика на ВКС, обобщена в ППВС № 4/23.12.1968 год., с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. Разликата в присъжданите по делата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай и от събраните доказателства, а не от неточното прилагане на закона – чл.52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий при определяне размера на обезщетението при този вид вреди. В случая в изпълнение на указанията дадени в т.11 от цитираното Постановление на Пленума на ВС, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Що се отнася до преценката на отделните факти и доказателства по делото относими към определяне конкретния размер на обезщетенията при спазване принципа за справедливост, това е въпрос на обоснованост на съдебното решение. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, в който смисъл е и ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГК и ТК на ВКС.
Аналогично е положението и по въпроса за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, по отношение на който също е налице задължителна съдебна практика, обобщена в ППВС № 17/18.11.1963 год., на която обжалваното решение не противоречи. Въпросът за наличието или отсъствието на съпричиняване от страна на пострадалия и причинната връзка с настъпилия вредоносен резултат е конкретен и е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по делото. Касае се за определяне размера на отговорността на виновния причинител на вредите, поради което не е необходимо установяване вината на самия увреден. Поведението на последния е от значение доколкото може да се направи разграничение по размер на вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на делинквента и тези причинени от увредения. Обжалваното решение е в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, поради което не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Различният изход в приложените съдебни решения се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон.
Неоснователно е поддържаното от касатора становище за противоречие на обжалваното решение с ППВС № 7/1977 год. от 04.10.1978 год. и р.№ 133/05.11.2010 год. по т.дело № 73/2010 год. на ВКС-ТК, І т.о. относно наличието на сключен с ответника договор за застраховка „гражданска отговорност” за процесния автомобил, причинил ПТП. Така поставения въпрос е фактически и отговорът му е изцяло в зависимост от събраните доказателства по конкретното дело. В случая съдът е приел за доказан този факт, позовавайки се на представените по делото копия на застрахователна полица № 08248033160314299 със срок на валидност до 16.04.2009 год., сключена с ответника за увреждащия автомобил с рег. [рег.номер на МПС] и добавък № 1/17.03.2009 год. към посочената полица /чиито оригинали са в притежание на застрахователя/, както и на предоставената от Гаранционния фонд официална справка-извлечение от базата данни на Информационния център към ГФ, който съгласно чл.292, ал.1, т.3 КЗ поддържа регистър на данните от договорите за задължителна застраховка „гражданска отговорност”, предоставени му от самия застраховател – чл.294, ал.1 КЗ.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 1808/25.11.2011 год., постановено по гр.дело № 1917/2011 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: