7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 142
гр. София, 10.03.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2440 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците Мария Х. С. и Д. В. С. чрез процесуалните им представители адв. Б. Е. и адв. Я. С. срещу решение № 491 от 14.03.2013г. по гр. дело № 4132/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 10 състав, с което след частична отмяна на решение от 23.07.2012г. по гр. дело № 8703/2011г. на Софийски градски съд, ГО, I-14 състав са отхвърлени предявените от Мария Х. С. и Д. В. С. срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ за сумите по 90 000 лв., потвърдено е решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната му част за разликата над 90 000 лв. до пълните предявени размери по 150 000 лв. и ищците са осъдени да заплатят на ответника направените разноски в размер 14 220 лв. /с въззивното решение/ и 2 480 лв. /с първоинстанционното решение/.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на останалите съдилища:
1. Въпросът „допустимо ли е в гражданския процес, в който се разглежда иск за обезщетение на вреди от ПТП, актовете на органите на досъдебното производство и изготвените в досъдебното производство експертизи, базирани на свидетелски показания и разпити на обвиняем, да послужат като източник на доказателствени и правни изводи относно вината, респективно психичното състояние на дееца към момента на ПТП“ е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 43/16.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 43/15.03.2011г. на ВКС, ТК, II т. о.
2. Въпросът „застрахователното покритие по застраховка „Гражданска отговорност“ включва ли в обема си случаите, при които увреждането на трето лице е настъпило в резултат на безвиновно поведение на водача на МПС-то по смисъла на чл. 257 и чл. 267 КЗ във връзка с чл. 50 ЗЗД или включва само случаите, при които е налице единствено и само деликт“ е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 7/04.10.1978г., решение № 723/16.10.2009г. по гр. д. № 2489/2008г. на ВКС, III г. о., решение № 15/01.06.2012г. по т. д. № 279/2011г. на ВКС, I т. о., решение № 1478/09.05.1960г. по гр. д. № 1476/1959г. на ВС, I г. о. и решение № 874/23.05.1955г. по гр. д. № 1009/1955г. на ВС, IV г. о.
3. Въпросът „застрахователното покритие по застраховка „Гражданска отговорност“ включва ли в обема си случаите, при които увреждането на трето лице е настъпило в резултат на противоправно безвиновно поведение от страна на правоспособен водач на застрахованото МПС“ е решен в противоречие с ППВС № 7/04.10.1978г., т. 10, ППВС № 4/30.10.1975г., т. 3, решение № 723/16.10.2009г. по гр. д. № 2489/2008г. на ВКС, III г. о. и решение № 874/23.05.1955г. по гр. д. № 1009/1955г. на ВС, IV г. о.
4. Въпросът „непреодолима сила ли е болестното състояние на застрахования в ответното дружество правоспособен водач на МПС“ е решен в противоречие с решение № 1039/17.06.1961г. по гр. дело № 2979/1961г. на ВС, IV г. о., решение № 192/01.03.2010г. по гр. д. № 3729/2008г. на ВКС, III г. о. и ППВС № 7/04.10.1978г., т. 9.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуални представители юрисконсулт И. А. и адв. В. К. – М. оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на първия въпрос поддържа становище, че въззивният съд при спазване на принципите за непосредственост и равенство на страните е направил своите фактически и правни изводи въз основа на събраните в настоящия процес доказателства. Според ответника вторият въпрос не обосновава извод за допускане на касационно обжалване, тъй като цитираната практика на ВКС е неотносима – предявеният иск е с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ във връзка с чл. 45 ЗЗД като ищците не са твърдяли, че събитието е настъпило в резултат на вътрешните свойства на вещта, на техническа неизправност на процесния лек автомобил, нито е направено изменение на исковете в този смисъл. Ответникът поддържа становище, че третият въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като в настоящия случай извършителят не отговаря нито по чл. 45 ЗЗД, нито по чл. 50 ЗЗД, поради което не следва да отговаря и застрахователя, доколкото отговорността му е функционално зависима от отговорността на делинквента. Четвъртият въпрос е неотносим към спора, не е обусловил неговия изход и не е обсъждан в мотивите на решението. Ответникът поддържа, че касаторите не са изложили никакви доводи относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирани страни в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
По делото е установено, че на 21.08.2010г. около 23.30ч. на Главен път I-6, 430 км, на 1 км западно от [населено място], [община] Т. като водач на лек автомобил „Опел А.“ с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован при ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, навлизайки в лентата за насрещно движение, е реализирал ПТП и е причинил тежки телесни увреждания на В. С. – водач на лек автомобил „Опел Вектра“ с рег. [рег.номер на МПС] , вследствие на които увреждания С. е починал на 01.09.2010г. В резултат на загубата на В. С. ищците /съпруга и дъщеря/ търпят значителни болки и страдания. Въз основа на събраните писмени доказателства, показанията на разпитаните свидетели и заключението на съдебно-психиатричната експертиза въззивният съд е приел, че към момента на ПТП Х. Т. не е разбирал свойството и значението на извършеното и не е могъл да ръководи постъпките си, бил е невменяем. При установената фактическа обстановка решаващият съдебен състав е направил извод, че презумпцията за вина по смисъла на чл. 45, ал. 2 ЗЗД е оборена и поради това, че липсва елемент от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД – вината, и деликтната отговорност на прекия причинител не може да бъде ангажирана, то не може да бъде ангажирана и отговорността на застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ, доколкото тази отговорност е функционална и е обусловена от отговорността на прекия причинител.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият процесуалноправен въпрос „допустимо ли е в гражданския процес, в който се разглежда иск за обезщетение на вреди от ПТП, актовете на органите на досъдебното производство и изготвените в досъдебното производство експертизи, базирани на свидетелски показания и разпити на обвиняем, да послужат като източник на доказателствени и правни изводи относно вината, респективно психичното състояние на дееца към момента на ПТП“ не е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 43/16.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 43/15.03.2011г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС, въпреки характера си на официални документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, актовете на органите на досъдебното производство не съставляват доказателства за механизма на пътно-транспортното произшествие и за поведението на участниците в него. В гражданския процес, в който се разглежда иск за обезщетяване на вреди от пътно-транспортно произшествие, актовете на органите на досъдебното производство не се ползват с присъщата на присъдата обвързваща сила по чл. 300 ГПК и не могат да послужат като източник на доказателствени и правни изводи относно авторството на деянието, неговата противоправност и вината на дееца Предпоставките за носене на деликтна отговорност по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД трябва да бъдат доказани пред гражданския съд с доказателства и доказателствени средства, събрани в хода на делото по иска на увреденото лице съобразно принципите за непосредственост и равенство на страните. В настоящия случай въззивният съд е установил фактическата обстановка и е приел, че към момента на процесното ПТП прекият причинител Х. Т. не е разбирал свойството и значението на извършеното и не е могъл да ръководи постъпките си, въз основа на събраните в двете съдебни производства доказателства, показанията на разпитаните свидетели и заключението на съдебно-психиатричната експертиза, които е обсъдил в тяхната взаимна връзка, а не само въз основа на актовете на органите на досъдебното производство.
По втория посочен от касаторите материалноправен въпрос „застрахователното покритие по застраховка „Гражданска отговорност“ включва ли в обема си случаите, при които увреждането на трето лице е настъпило в резултат на безвиновно поведение на водача на МПС-то по смисъла на чл. 257 и чл. 267 КЗ във връзка с чл. 50 ЗЗД или включва само случаите, при които е налице единствено и само деликт“ не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В постоянната практика на ВКС е прието, че с оглед разпоредбите на чл. 257, ал. 1 и чл. 267, ал. 1 КЗ обект на застраховането е гражданската отговорност на застрахования за причинените от него на трети лица вреди, свързани с използване на застрахованото МПС и които са резултат не само на вина на водача на МПС /чл. 45 и чл. 49 ЗЗД/, но и тези, които са причинени от самата вещ, от нейното състояние и характер /чл. 50 ЗЗД/. Цитираната от касаторите съдебна практика е приложима към случаите, в които щетите са причинени от самата вещ, какъвто не е настоящият случай. Процесното ПТП, в резултат на което е настъпила смъртта на наследодателя на ищците, е причинено от активни действия на Х. Т. – навлизането му с управлявания от него автомобил в насрещната лента за движение на управлявания от В. С. автомобил. Поради това, че не е налице хипотезата на чл. 50 ЗЗД, то ППВС № 7/1977г. от 04.10.1978г. и решение № 15/01.06.2012г. по т. д. № 279/2011г. на ВКС, I т. о. са неотносими.
Останалите съдебни актове, посочени и приложени от касаторите по отношение на формулираните от тях втори и трети материалноправни въпроси, разграничават отговорността по чл. 45 от тази по чл. 50 ЗЗД, но не обосновават извод за разрешаване на релевантния за спора правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. Предмет на застраховката е деликтната отговорност на застрахованите лица, т. е. отговорността за виновно причиняване на вреди на трети лица, възникнала на основание чл. 45 и следващите от ЗЗД. С оглед функционалния характер на отговорността на застрахователя по този вид застраховка, ако липсва един от елементите на гражданската отговорност, не са налице предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя. Не съществува спор в съдебната практика относно приложението на разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ЗЗД, съгласно която неспособното да разбира или да ръководи постъпките си лице не отговаря за вредите, които е причинило в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самото лице. Когато прекият причинител към момента на пътно-транспортното произшествие е бил в състояние на психоза, тежък пристъп на психично заболяване – маниен епизод с психотични симптоми, поради което не е бил в състояние да разбира свойството и значението на постъпките си, т. е. е бил невменяем, презумпцията за вина се счита оборена. При липса на една от кумулативните предпоставки за ангажиране отговорността на прекия причинител на увреждането по чл. 45 ЗЗД, то не е налице и основание за уважаване на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Съобразявайки се с постоянната практика на ВКС относно функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ от деликтната отговорност на прекия причинител по чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт, поради което не са налице твърдените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въпросът „непреодолима сила ли е болестното състояние на застрахования в ответното дружество правоспособен водач на МПС“ е ирелевантен за спора, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивния съд.
По отношение на релевантните за спора правни въпроси не е налице и твърдяното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. От една страна, касаторите не са обосновали кумулативно дадените изисквания в посочения законов текст, а от друга страна по релевантните правни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба и изложението основания за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 491 от 14.03.2013г. по гр. дело № 4132/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 10 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.