1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
гр. София, 14.04.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на единадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2936 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. П. и на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. И. срещу решение № 121 от 10.04.2013г. по в. гр. дело № 201/2013г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1173 от 26.11.2012г. по гр. дело № 2605/2012г. на Районен съд Велико Търново.
Касаторът [фирма], [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната част за разликата над 6 128,16 лв. до 23 559,54 лв. – регресна претенция за изплатено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка № 16400062140000001 за претърпени финансови загуби от [фирма], [населено място] от неизпълнение на договор за лизинг № 01218 от 11.05.2007г. на лек автомобил „Фолксваген К.“ с рег. [рег.номер на МПС] , за което е издадена заповед за изпълнение № 964 от 30.03.2012г. по ч. гр. дело № 1467/2012г. на Великотърновски районен съд, и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 1 035,84 лв. – разноски по делото. Касаторът – ищец прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, като релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата /решение № 73/23.11.2012г. по т. д. № 73/2012г. на Врачански окръжен съд, решение по т. д. № 239/2012г. на Добрички окръжен съд, решение № 161/31.10.2012г. по гр. д. № 114/2012г. на Районен съд Велики Преслав, решение № 179 по в. гр. д. № 49/2013г. на Плевенски окръжен съд/ и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1. В случаите на имуществена застраховка „срещу разни финансови загуби“ по т. 16, раздел II от Приложение № 1 от КЗ, когато финансовите загуби произтичат от неплащане на лизингови вноски по договор за финансов лизинг, в какъв размер следва да се определят причинените имуществени вреди: 1/ в размера на неплатените лизингови вноски до прекратяване на договора за лизинг, респ. до изземване на вещта; 2/ в размера на вноските до момента на плащане на застрахователното обезщетение; 3/ в размера на всички неплатени вноски до края на договора /по погасителния план/, без оглед на това кога е прекратен договора; 4/ по друг метод – вноските до прекратяване на договора или до плащане на обезщетението в пълен размер, а от следващите вноски /с падеж след плащане на обезщетението/ в размер на главницата и ДДС, но без възнаградителната лихва?“
„2. В описаната по-горе хипотеза на застраховка „финансов риск“, застрахователят в лизинговия договор ли встъпва и съответно ограничен ли е от правата на лизингодателя само до връщане на лизинговата вещ или може да търси от третото лице цялото обезщетение за финансовите загуби, претърпени от лизингодателя, доколкото са покрити от застраховката?“
„3. В кои права на застрахованото лице – лизингодател – встъпва застрахователят при регреса по чл. 213, ал. 1 КЗ и съответно лизингополучателят – трето увреждащо лице, неплатило лизингови вноски, може ли да черпи права и да прави възражения срещу застрахователя при иск по чл. 213, ал. 1 КЗ, въз основа на договорното правоотношение с лизингодателя /застрахованото лице/?“
[фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба на на [фирма].
Касаторът [фирма], [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е прието за установено по отношение на [фирма], че дължи на [фирма], [населено място] сумата 6 128,16 лв., представляваща регресна претенция за изплатено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка № 16400062140000001 за претърпени финансови загуби от [фирма], [населено място] от неизпълнение на договор за лизинг № 01218 от 11.05.2007г. на лек автомобил „Фолксваген К.“ с рег. [рег.номер на МПС] , заедно със законната лихва, считано от 21.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението, за което е издадена заповед за изпълнение № 964 от 30.03.2012г. по ч. гр. дело № 1467/2012г. на Великотърновски районен съд, и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 336,56 лв. – разноски по делото. Касаторът – ответник прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба касаторът – ответник поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в обжалваната от него част на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи, че по делото не са представени доказателства, от които да е видно настъпването на конкретно застрахователно събитие, посочено в договора за застраховане, което да води до причиняване на реални финансови загуби от страна на застрахования, нито е установено по безспорен и категоричен начин основанието за суброгиране на ищеца в правата на лизингодателя.
[фирма] не изразява становище по касационната жалба на [фирма].
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от легитимирани страни в преклузивния едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Въззивният съд е приел, че между [фирма] и [фирма] е сключен на 11.05.2007г. договор за лизинг № 01218 на лек автомобил „Фолксваген К.“ с посочени в договора номера на рама и двигател, с обща стойност на лизинговия обект в размер 18 900,83 евро, дължима от лизингополучателя на 60 месечни вноски по размер и падеж, определени в плана за плащанията. Решаващият съдебен състав е установил наличието на валидно застрахователно правоотношение между [фирма] и [фирма] по договор за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски” по силата на застрахователна полица № 16400062140000001 от 18.06.2006г., общи условия към нея и добавък № 15 от 07.06.2007г. – застраховка с предмет вземания по лизингови договори за автомобили, собственост на [фирма], като с посочения добавък покритието на застрахователната полица е разширено с включване на процесния лизингов договор. Въз основа на уведомление изх. № 165/03.06.2008г. от [фирма] до застрахователя и изготвен доклад по щета № 164008217000375 ищецът – застраховател е платил на застрахованото дружество на 14.10.2008г. застрахователно обезщетение в размер 39 029,54 лв., формирано като сбор от сумата 5 339,08 лв. – обезщетение за вноски с настъпил падеж и 33 690,46 лв. – за вноски с ненастъпил падеж. Със суброгационно писмо от 25.09.2008г. застрахованото дружество е дало съгласие застрахователят да встъпи във всички негови права и задължения по лизинговия договор за възстановяване по регресен път на платените суми във връзка с настъпилата загуба. Въззивният съд е констатирал връщането на процесния автомобил, предаването му на ищеца [фирма] на 08.10.2008г. и продажбата на автомобила, извършена с договор за покупко-продажба рег. № 488 от 14.04.2009г. на нотариус А. Ф., сключен между [фирма] като продавач и В. В. А. като купувач при продажна цена в размер 15 470 лв., която сума е внесена от купувача в полза на [фирма]. По делото е установен размерът на пазарната стойност на автомобила към 08.10.2008г. и 14.04.2009г., съответно 23 489 лв. без ДДС и 22 095 лв. без ДДС.
За да уважи частично предявения на основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 213 КЗ иск, решаващият съдебен състав се е аргументирал с наличието на необходимите предпоставки: възникнало между ищеца и [фирма] валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка; настъпило застрахователно събитие, причинено от трето за застрахователното правоотношение лице – неплащане на уговорените с лизинговия договор вноски от лизингополучателя [фирма] на лизингодателя [фирма]; заплащане на застрахователно обезщетение от ищеца на застрахования лизингодател. Включването на лизинговите вноски с ненастъпил падеж към датата на връщане на автомобила в предмета на щетата е прието от въззивния съд за неоснователно, тъй като същите не представляват вреда за застрахования, и по отношение на тях лизингодателят не може да претендира предварително изпълнение от страна на лизингополучателя, респективно застрахователят по имуществената застраховка не е следвало да заплати съответната сума. Във въззивното решение е изразено разбирането, че вреда за застрахования лизингодател представлява неплащането на изискуемо задължение – лизингови вноски с настъпил падеж, предвид разпоредбата на чл. 84 ЗЗД, но не и неплащането на лизингови вноски с ненастъпил падеж. При липса на вреда в имуществото на застрахования не е налице събитие, покрито от застрахователния риск, и основание за плащане на застрахователно обезщетение в размер на лизинговите вноски с ненастъпил падеж. Изводът, че по отношение на платеното застрахователно обезщетение в размер на вноските с ненастъпил падеж застрахователят не може да упражни регресни права и да се суброгира в правата на застрахования лизингодател срещу прекия причинител на вредата /лизингополучателя/ по реда на чл. 213 КЗ, е аргументиран с довода, че застрахователят не дължи плащане на застрахователно обезщетение за лизинговите вноски за периода от прекратяване на договора за лизинг до крайния му срок. В тази насока решаващият съдебен състав се е позовал на разпоредбата на т. 4 от раздел III от Общите условия за застраховане на загуби вследствие неплащане на лизингови вноски и е съобразил факта на връщане на лизинговия автомобил на 08.10.2008г. Предвид изложените съображения въззивният съд е стигнал до извода, че предявеният иск е основателен за сумата 6 128,16 лв. – размера на просрочените лизингови вноски с настъпил падеж за периода от м. април до 08.10.2008г., когато лизингополучателят е върнал автомобила на лизингодателя, а за останалата сума искът е неоснователен и недоказан.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на [фирма]:
С оглед правомощията на касационната инстанция да уточни и конкретизира посочените от касатора правни въпроси, настоящият съдебен състав приема, че релевантният за спора материалноправен въпрос е свързан с обема на отговорността на ответника по иска по чл. 213 КЗ /лизингополучателя/ към застрахователя, суброгирал се в правата на застрахования лизингодател към причинителя на вредата, по предсрочно прекратен договор за лизинг: дали в застрахователното обезщетение следва да бъдат включени лизинговите вноски с ненастъпил падеж, т. е. лизинговите вноски за периода от прекратяване на договора за лизинг до крайния му срок, респективно от връщане на автомобила до крайния срок на договора?
По отношение на този въпрос е налице противоречива съдебна практика, видно от влязлото в сила решение № 73/23.11.2012г. по т. д. № 73/2012г. на Врачански окръжен съд. Посоченият съдебен акт е постановен по идентичен случай, но с друг застрахован лизингодател, и в него е прието, че застрахователят по имуществена застраховка с покрит риск „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски“ дължи заплащане на застрахования на обезщетение за неплатените лизингови вноски с настъпил и ненастъпил падеж, като е констатирана и продажба на лизинговия автомобил от застрахования лизингодател на трето лице.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 348,63 лв. и да представи вносен документ в едноседмичен срок от съобщението.
По касационната жалба на ответника [фирма], [населено място]:
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания.
В настоящия случай касаторът – ответник [фирма] не е формулирал релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, и който според него обосновава допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Направените в касационната жалба и изложението към нея оплаквания представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост и в този смисъл са относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновски окръжен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният по реда на чл. 422 ГПК във връзка с чл. 213 КЗ за сумата 6 128,16 лв. заедно със законната лихва от 21.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението и присъдените разноски на ищеца. С оглед изхода на делото разноски на касатора [фирма] не се дължат.
Мотивиран от горното, ВКС, ТК, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 121 от 10.04.2013г. по в. гр. дело № 201/2013г. на Великотърновски окръжен съд в частта, с което е потвърдено решение № 1173 от 26.11.2012г. по гр. дело № 2605/2012г. на Районен съд Велико Търново в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 213 КЗ за разликата над 6 128,16 лв. до 23 559,54 лв. – регресна претенция за изплатено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка № 16400062140000001 за претърпени финансови загуби от [фирма], [населено място] от неизпълнение на договор за лизинг № 01218 от 11.05.2007г. на лек автомобил „Фолксваген К.“ с рег. [рег.номер на МПС] , за което е издадена заповед за изпълнение № 964 от 30.03.2012г. по ч. гр. дело № 1467/2012г. на Великотърновски районен съд, и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 1 035,84 лв. – разноски по делото.
УКАЗВА на касатора [фирма], [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 348,63 лв. по сметка на ВКС на РБ.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 121 от 10.04.2013г. по в. гр. дело № 201/2013г. на Великотърновски окръжен съд в останалата част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.