6
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 3359/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
гр.София, 02.04.2014 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 3359/2014 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Ев.Б. от АК-П. срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 295/05.06.2013 год., постановено по в.т.дело № 386/2013 год. С това решение след частична отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение на Пловдивския окръжен съд № 10/11.01.2013 год. по т.дело № 109/2011 год. апелативният съд е уважил предявените от [фирма], [населено място] обективно съединени искове по чл.266 ЗЗД и по чл.92, ал.1 ЗЗД и е осъдил ответника-касатор да заплати както следва: сумата 187 371,40 лева-частично неизплатена цена за извършени СМР по сключен на 02.06.2008 год. договор за основен ремонт, реконструкция, преустройства и модернизация на етажи от 3-ти до 8-ми вкл. на хотел „Л.”, ведно със законната лихва и мораторна неустойка за забавено плащане в размер на 40 000 лева /предявена като част от сумата 618 410,62 лева/, както и сумата 82 071,95 лева-неизплатен остатък от дължимото възнаграждение за извършени допълнителни СМР на същия обект съгласно анекс от 10.12.2008 год. към същия договор ведно със законната лихва и сумата 10 000 лева и частично предявена претенция /от общо дължимите 162 784,39 лева/ за неустойка за забавено плащане на посочената главница. С въззивното решение е отхвърлено като неоснователно възражението на ответника за прихващане с негово насрещно вземане за сумата 1 678 000 лева, представляваща договорна неустойка по чл.23 от процесния договор за забавено извършване и предаване на СМР на процесния обект.
В касационната жалба се правят подробни оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Тълкувано е неправилно, според касатора, съдържанието на процесния договор за строителство и анекса към него както по отношение на произтичащите задължения за страните така и относно сроковете за изпълнението им, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Навеждат се доводи, че предвид постигнатата договореност за поетапно извършване и предаване на работата съгласно приетия план-график в рамките на уговорения срок – 10.12.2008 год., решаващият съд неправилно е приел,че с подписания анекс от 10.12.2008 год. за извършване на допълнителни СМР на обекта е удължен общият краен срок за изпълнение на работата по основния договор до датата 31.12.2009 год., който срок е бил спазен от изпълнителя, поради което същият не дължи неустойка за забава, като са игнорирани заложените в графика междинни срокове.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Излагайки становище,че при тълкуване съдържанието на процесния договор и анекса към него съдът е приложил неправилно разпоредбата на чл.20 ЗЗД, търсейки общата воля на страните относно отделните уговорки, свързани с поетите задължения и сроковете за изпълнението им, касаторът е поставил множество фактически въпроси, които обобщени се свеждат до следното: може ли чрез удължаване на крайния срок на действие на договора за строителство поради допълнително възложени СМР на процесния обект с подписания анекс от 10.12.2008 год. да се счита, че страните са постигнали съгласие за изменение и на междинните срокове за етапно изпълнение и предаване на работата. Конкретизиран вторият материалноправен въпрос е: дължи ли възложителят неустойка за забавено плащане на възнаграждението по договора за строителство или следва да бъде освободен от отговорност когато самият изпълнител не му предава изработеното по реда и начина предвидени в договора. Навеждат се доводи, че апелативният съд е решил поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и наличието на противоречива съдебна практика с оглед приложените към касационната жалба решения на различни състави на ВКС и съдилища в страната.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат Г.К. изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение въззивният съд е уважил предявените обективно съединени искове по чл.266, ал.1 ЗЗД за сумите 187 341,40 лева и 82 071,95 лева, представляващи неизплатено възнаграждение за извършени СМР, както и частично предявените искове по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумите 40 000 лева и 10 000 лева – договорна неустойка за забавено плащане на посочените главници за периода за забавата. Прието е,че между страните са възникнали валидни облигационни отношения по силата на сключен договор за основен ремонт, реконструкция, преустройство и модернизация на шест етажа /от трети до осми включително/ на хотел „Л.” при договорена цена 704 304 лева с ДДС и краен срок за изпълнение 10.12.2008 год. при поетапно завършване и предаване на всеки един от етажите съгласно приложен план-график, подписан само от представител на изпълнителя. Безспорно е, че на 10.12.2008 год. страните са подписали анекс за удължаване срока на основния договор до 31.12.2009 год. във връзка с допълнително възникнали СМР по указания на възложителя и проектанта, извън остойностените в основния договор като крайна цена СМР на процесния обект. От заключението на назначената по делото експертиза в състав от трима експерти се установява, че ремонтът е извършен и обектът е въведен в експлоатация, като обемът на СМР съвпада с обема на действително извършените СМР, отразени в протокол обр.19 по количества и видове работи. Цените на допълнително възложените видове СМР /които не са включени в цената по основния договор/ са определени на база нормативи за цени изготвени от Министерство на регионалното развитие и благоустройството, Българска стопанска камара и Съюз на българските оценители, както и съставените седем броя количествени сметки, подписани от представител на инвеститорския контрол на обекта. При тези фактически данни съдът е направил решаващия извод, че на основание чл.266 ЗЗД възложителят дължи на изпълнителя неизплатената част от цената на фактически извършените СМР на процесния обект, намалена със сумата 1 775 лева, представляваща стойността на констатирани недостатъци при изпълнението им. С оглед данните по делото, с обжалваното решение е прието за неоснователно направеното от ответника-касатор възражение за прихващане с негово насрещно вземане за неустойка по чл.23, ал.1 за забавено извършване и предаване на работата спрямо уговорения в договора срок – 10.12.2008 год. В тази връзка съдът е направил тълкуване на договорните клаузи по правилата на чл.20 ЗЗД и след като е съпоставил отделните уговорки с оглед смисъла и целта на договора, търсейки действителната обща воля на страните е достигнал до извода, че със сключения на 10.12.2008 год. анекс крайният срок за завършване и предаване на обекта е бил удължен до датата 31.12.2009 год., който срок е бил спазен от изпълнителя, поради което той не дължи претендираната от възложителя неустойка за забавено изпълнение. Наведени са доводи, че допълнително възложените от инвеститора с анекса дейности по ремонта са обвързани и изпълнявани паралелно с основните СМР по договора, а неустойка се дължи за цялостно забавяне ремонта на обекта, каквото в случая не е налице. Изложени са и допълнителни аргументи, че предвидената неустойка в чл.23, ал.1 няма отношение към отделните етапи на строителството /респ. към предаването на отделните етажи/, а касае само крайния срок за изпълнение, тъй като цитираната клауза препраща към чл.10, ал.1 от договора, в чийто текст няма заложени никакви срокове.
Съгласно указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от решаващо значение за крайния изход на спора. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до приетата по делото фактическа обстановка. Освен това, по отношение на този въпрос трябва да са налице основанията по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК, които са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение.
С оглед на изложеното и предвид данните по делото поставеният от касатора материалноправен въпрос, който е релевантен за изхода на спора е свързан с начина на тълкуване на договора и приложението на чл.20 ЗЗД. По този въпрос, обаче, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Съгласно трайноустановената непротиворечива съдебна практика на ВКС, при съмнение, неяснота или двусмисленост на договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагането на въведените в чл.20 ЗЗД критерии /в този смисъл е р.№ 81/07.07.2009 год. по т.дело № 761/2008 год. на ТК-І т.о.; р.№ 546/23.07.2010 год. по гр.дело № 856/2009 год. на ГК-ІV г.о.; р.№ 16/28.02.2013 год. по т.дело № 218/2012 год. на ТК, ІІ т.о.; р.№ 105/30.06.2011 год. по т.дело № 944/2010 год. на ТК-ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, които съгласно т.2 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС са задължителни за долустоящите съдебни инстанции/. В случая, видно от данните по делото, апелативният съд е тълкувал процесния договор и анекса към него в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, като е спазил правилата предвидени в чл.20 ЗЗД, съпоставяйки съдържанието на спорните клаузи в тяхната връзка и с оглед съдържанието и смисъла на целия договор. Що се касае до конкретните изводи на съда направени в резултат на това тълкуване и извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и твърденията за погрешни крайни изводи представляват основание за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Различният краен изход в представените към жалбата съдебни решения се дължи на различните факти и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на противоречива съдебна практика по поставения материалноправен въпрос. Изводите, до които е достигнал апелативният съд в резултат на извършеното тълкуване на процесния договор не могат да бъдат ревизирани в производството по чл.288 ГПК, тъй като те са предмет на самия касационен контрол, в който смисъл са и задължителните указания в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване и по поставените в т.5 от изложението му въпроси: „Ако длъжникът забавя плащане по договор за строителство, защото кредиторът на вземането не му предава изработеното по реда и по начина, предвиден в договора, е ли неговата забава виновна и тази забава дължи ли се на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен? Следва ли в тази хипотеза длъжникът да бъде освободен от заплащане на мораторна неустойка или алтернативно, следва ли същата да бъде намалена от съда?” Така поставените за обсъждане в производството по чл.288 ГПК хипотетични въпроси целят единствено проверка правилността на изводите на въззивния съд относно конкретни факти. Както вече беше посочено, въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на материалния закон въз основа на тях не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото, съдебни разноски на касатора за настоящото производство не се дължат. Разноски не следва да бъдат присъждани в полза на ответника по касация. Липсват данни, че такива са били направени в настоящото производство, нито е посочен техния размер, тъй като не е представено по делото цитираното в отговора му на касационната жалба пълномощно.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 295/05.06.2013 год., постановено по в.т.дело № 386/2013 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ