1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
гр. София, 17.04.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 755 по описа за 2012г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. А. Н. срещу решение № 490 от 20.03.2012г. по т. дело № 2503/2011г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което след отмяна на решение № 484 от 16.05.2011г. по т. дело № 746/2010г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-12 състав е обявен за окончателен на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД сключеният на 28.02.2008г. между [фирма] в качеството на продавач и [фирма] в качеството на купувач предварителен договор за покупко-продажба на следните подробно описани недвижими имоти: 1/ апартамент № 25 на две нива, разположен в подпокривното пространство на жилищна сграда, находяща се в [населено място], ул. „Проф. Д-р Д. А.” /бивша [улица]/, целият с площ от 117,044 кв. м., вкл. принадлежащи идеални части от общите части на сградата, ведно с принадлежащите идеални части от правото на строеж върху дворното място, в което е застроена сградата, цялото с пространство 501 кв. м., съставляващо урегулиран имот І-1015, 1016 от кв. 41 по плана на С., м. „К. село – С.”, за цена в размер на 108 940 лв.; 2/ апартамент № 29 на две нива, разположен в подпокривното пространство на същата жилищна сграда, целият с площ от 146 кв. м., ведно с принадлежащи идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, в което е застроена сградата, за цена в размер на 112 960 лв., при условие, че купувачът [фирма] заплати на продавача [фирма] неразплатения остатък от 200 000 лв. от общата продажна цена от 221 900 лв. в двуседмичен срок от влизане на решението в сила, и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 22 535 лв. – разноски за двете съдебни производства.
Касаторът прави оплакване за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ В противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл извън правомощията си по чл. 269 ГПК;
2/ „Може ли решението на Съвета на директорите на [фирма], с което е дадено съгласие на [фирма] за вземане на решение /в качеството му на едноличен собственик на капитала на [фирма]/ за разпореждане с имоти на [фирма], да замести решението на [фирма] за разпореждане с имоти на [фирма] при безспорно установен факт по делото, че такова решение не е било взето“;
3/ „Кои решения от тези, посочени в чл. 137, ал. 1 във връзка с чл. 147, ал. 2 ТЗ следва да бъдат протоколирани и необходимо ли е формулирането им в писмен вид, ако същите могат да бъдат изведени чрез тълкуване на волята на лицето /управител и представляващ едноличния собственик/ при презумирана от съда хипотеза на чл. 65, ал. 3 и доколко едно такова предполагаемо тълкуване на волята на едно лице гарантира добросъвестността спрямо трети лица? При липсата на протокол на едноличния собственик относно решенията, които макар и същото лице в качеството си на управител ще изпълни, не се ли поставя в опасност правната сигурност?“;
4/ „Ако се приеме, че не е необходим изричен писмен акт на едноличния собственик на капитала, в който да е взето конкретно решение за разпореждане с недвижим имот на дружеството, то в случай, че управителят е подписал едновременно няколко предварителни договора за покупко-продажба с различни лица, то в чия полза следва да се тълкува волята на дружеството да продаде конкретния недвижим имот и това не поставя ли правната сигурност в опасност, която нормите на ТЗ са гарантирали“.
Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Д. Т. А. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице основания за недопустимост на въззивното решение, тъй като твърдяното нарушение на чл. 269 ГПК води до неправилност на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Релевира доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване поради това, че такива не са изложени.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след проверка на данните по делото и като обсъди доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
[фирма] е предявил срещу [фирма] иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения между тях на 28.02.2008г. предварителен договор за покупко-продажба на подробно описани недвижими имоти – два апартамента. В отговора на исковата молба ответникът /касатор в настоящото производство/ е релевирал следните доводи: за нищожност на предварителния договор поради липса на съгласие от страна на оправомощения орган на праводателя – едноличния собственик на [фирма], а именно [фирма], чийто едноличен собственик е [фирма] ; липсва решение за продажба на недвижимия имот, взето от едноличния собственик на дружеството – продавач, съгласно изискването на чл. 137, ал. 1, т. 7 във връзка с чл. 147, ал. 2 ТЗ; взетите решения на Съвета на директорите на ответника по иска не са породили правни последици, тъй като са взети от лица, които не са членове на Съвета на директорите и протоколите са непълни по съдържание. За да отхвърли иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, първоинстанционният съд се е аргументирал с липсата на решение на едноличния собственик на капитала на продавача [фирма] – [фирма].
Решението на СГС е обжалвано от ищеца с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – нарушение на чл. 137, ал. 1, т. 7 във връзка с чл. 147, ал. 2 ТЗ; първоинстанционният съд не е обсъдил приети по делото писмени доказателства, установяващи обстоятелството, че към датата на сключване на предварителния договор едно и също лице е било управител на [фирма] и на [фирма]; съдът не е обсъдил доводите на ищеца, че в предварителния договор е обективирана волята, решението на едноличния собственик на капитала на [фирма] – управителя на [фирма] за разпореждане с процесните недвижими имоти, както и доводите, че компетентен да вземе решение по чл. 147, ал. 2 във връзка с чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ за разпореждане с недвижимите имоти на ответното дружество е С. на директорите на [фирма] – едноличен собственик на капитала на [фирма], и който е приел такива решения; в противоречие със събраните доказателства и данните по делото е прието, че не се спори, че не било взето решение на едноличния собственик на капитала на [фирма].
Въззивният съд след анализ на доказателствата по делото е приел, че между страните е възникнало правоотношение по предварителен договор за покупко-продажба от 28.02.2008г., по силата на който [фирма] като продавач, представляван от управителя си С. А., се е задължил да прехвърли на [фирма] като купувач правото на собственост върху два апартамента № 25 и № 29, находящи се в [населено място], ул. „Проф. Д-р Д. А.” /бивша [улица]/, с площ съответно 117,044 кв. м. и 123,36 кв. м. заедно с прилежащите им идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, в което е застроена сградата, за цена съответно 108 940 лв. и 112 960 лв. Продавачът е собственик на недвижимите имоти, а купувачът е платил сумата 21 900 лв., като остатъкът е уговорен като дължим при покана от страна на продавача за изповядване на сделката пред нотариус.
С оглед направените оплаквания във въззивната жалба, решаващият съдебен състав е обсъдил относимите доказателства в тяхната взаимна връзка и въз основа на тях е направил извод за неоснователност на възражението на ответника по иска за липса на съгласие на едноличиния собственик на капитала на [фирма] – [фирма] за разпореждане с двата недвижими имота, аргументирайки се с разпоредбите на чл. 147, ал. 1, изр. 2, чл. 147, ал. 2, чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, чл. 221, т. 11 ТЗ и чл. 65, ал. 3 ТЗ. Поради това, че собственик на [фирма] е еднолично О. – [фирма], е прието, че вземането на решение за разпореждане от името и за сметка на [фирма] с процесните недвижими имоти е в компетентността на органа на [фирма] – Съвета на директорите на [фирма], което дружество е едноличен собственик на капитала на [фирма], на основание чл. 65, ал. 3 ТЗ. Изложени са съображения, че Столичен общински съвет, упражняващ правата на Столична община /последната като едноличен собственик на капитала/ в [фирма], има изключителна компетентност за приемане на решения с предмет съгласно чл. 18, ал. 2 от Устава на [фирма], каквито не са процесните. Доколкото в конкретния случай се касае за компетентност, която не е изрично предвидена в компетентността на СОС /поради това, че не се касае за разпореждане с недвижими имоти на [фирма]/ и въз основа на чл. 221, т. 11 ТЗ във връзка с чл. 11, ал. 2 от Наредба за реда за учредяване на търговски дружества и упражняване правата на собственост на Общината в търговските дружества, въззивният съд е направил извод, че С. на директорите на [фирма] е компетентният орган, който следва да даде валидно съгласие на [фирма] последното дружество като едноличен собственик на капитала на [фирма] да разреши разпореждането с недвижимите имоти на [фирма] в полза на трети лица.
Доводът, че формално е необходим изричен писмен акт на СД на [фирма], изразяващ съгласие с разпоредителната сделка, е приет за несъстоятелен поради това, че даденото съгласие е с такъв предмет и същото е обусловено от специфичната верига от еднолични търговски дружества, всяко от което съответно учредява и упражнява правата на едноличния собственик на капитала в другото търговско дружество. Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че формалната липса на волеизявление на управителя на [фирма] С. А. за съгласие за разпореждане с процесните два имота от страна на [фирма] е непротивопоставима на съгласието на едноличния собственик на капитала на [фирма], дадено от СД на [фирма], предвид производната функция на компетентност на представляващия съответното Е. от компетентността на едноличния собственик на капитала в дружеството, нито е противопоставима на купувача при наличие на формирано от представляващия продавача [фирма] волеизявление за разпореждане с процесните недвижими имоти.
Изводът за неоснователност на възражението за липса на уговорен елемент на сделката /цената/ е аргументиран с приетите от СД на [фирма] решения, посочената определяема цена /пазарна цена, определена от лицензиран експерт – оценител/ и неоспорването на конкретната цена за всеки от недвижимите имоти като несъответстваща на приетия от СД на [фирма] начин за формиране.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор, за формиране на решаващата воля на съда и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Процесуалноправният въпрос относно правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК не е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.1/. Съобразно въведения с разпоредбата на чл. 269 ГПК ограничен въззив въззивният съд дължи произнасяне служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. В съобразителната част на т. 1 от Тълкувателното решение е посочено, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Установяването на друга фактическа обстановка е допустимо да бъде извършено от въззивната инстанция при направени оплаквания за неправилно установена фактическа обстановка, или необсъдени събрани по делото относими и допустими доказателства, възражения и доводи на страните, или необоснованост на първоинстанционния съдебен акт, с оглед ограниченията на предмета на произнасяне до заявеното във въззивната жалба съгласно чл. 269 ГПК.
В настоящия случай Софийски апелативен съд, с оглед направените във въззивната жалба оплаквания за нарушение на материалния закон /чл. 137, ал. 1, т. 7 във връзка с чл. 147, ал. 2 ТЗ/, съществено нарушение на съдопроизводствените правила /необсъждане на приети по делото писмени доказателства, установяващи определени факти и обстоятелства, и необсъждане на конкретни посочени доводи на ищеца/ и необоснованост, предвид възприемане на някои факти в противоречие с доказателствата, е обсъдил събраните доказателства и доводи на страните, устаноли е фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми. Като е процедирал по този начин въззивният съд се е съобразил с постоянната практика на ВКС, поради което по посочения от касатора процесуалноправен въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Посочените от касатора правни въпроси № 2 и № 3 се отнасят до необходимостта от решение на едноличния собственик на капитала на еднолично дружество с ограничена отговорност за разпореждане с недвижим имот – собственост на дружеството съгласно чл. 137, ал. 1, т. 7 във връзка с чл. 147, ал. 2 ТЗ. Постановките и съобразителната част в т. 1 на Тълкувателно решение № 3/2013 от 15.11.2013г. по тълк. дело № 3/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които решение на Общо събрание на О. по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството или вещно право върху него, сключена от представляващия дружеството орган /управител /управители/, намират приложение и в хипотезата на чл. 147, ал. 2 ТЗ. Посоченото Тълкувателно решение дава основание да се приеме, че в случая предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение отсъстват. Липсата на решение на Общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, а в хипотезата на Е. липсата на решение на едноличния собственик на капитала, не опорочава предварителния договор и не е пречка за обявяването му за окончателен, тъй като органният представител е изразил съгласието на О., респективно Е. пред третото лице за поемане на задължението със сключване на предварителния договор. Решението на Общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, респективно едноличния собственик на капитала на Е. не е условие, без което договорът да не може да бъде обявен за окончателен, не е елемент от фактическия състав на сделката, който заедно с волеизявлението, да доведе до желаното правно действие, поради което и липсата на решение по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, включително и в хипотезата на чл. 147, ал. 2 ТЗ не може да се противопостави на третите лица.
Изложените от въззивния съд съображения, че формалната липса на волеизявление на управителя на [фирма] С. А. за съгласие за разпореждане с процесните два имота от страна на [фирма] е непротивопоставима на купувача при наличие на формирано от органа, представляващ продавача [фирма], волеизявление за разпореждане с процесните недвижими имоти, съответстват на задължителната практика на ВКС, обективирана в горепосоченото Тълкувателно решение.
При така формираната постоянна практика на ВКС и изявената от представителя на продавача [фирма] воля за продажба на процесните два недвижими имота на ищцовото дружество въпросът относно протоколирането на решенията по чл. 137, ал. 1 във връзка с чл. 147, ал. 2 ТЗ и тяхното съдържание, както и въпросът „дали решението на Съвета на директорите на [фирма], с което е дадено съгласие на [фирма] за вземане на решение /в качеството му на едноличен собственик на капитала на [фирма]/ за разпореждане с имоти на [фирма], може да замести решението на [фирма] за разпореждане с имоти на [фирма]” са без значение за спора.
Последният, формулиран от касатора, правен въпрос е ирелевантен, тъй като не е обусловил правните изводи на съда по настоящото дело.
Поради обстоятелството, че по релевантните правни въпроси е формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в горепосочените Тълкувателни решения, хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК към настоящия момент не е налице.
Не е налице и твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните правни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото направените от касатора разноски за производството по касационната жалба остава в негова тежест. Разноски на ответното дружество не се дължат, тъй като не са поискани и не са налице доказателства, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 490 от 20.03.2012г. по т. дело № 2503/2011г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.