4
Р Е Ш Е Н И Е
№ 81
София, 22 март 2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на шести февруари две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
КАПКА КОСТОВА
при секретар: Румяна Виденова
и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 3157/2011 година
Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по касационен протест, подаден от Софийска градска прокуратура срещу въззивна присъда № 313 от 31.10.2011 г., постановена по ВНОХД №3948/2011 год. от Софийски градски съд.
Първоначално подаденият касационен протест се позовава на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК. В срока за обжалване е подаден допълнителен такъв, в който вече има и позоваване на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. На основание чл. 351, ал.3 от НПК е постъпило и писмено допълнение към протеста. Отправеното искане е за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от втората инстанция.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него.
Подсъдимият В. И. Й. не се явява, не е намерен на посочения от него адрес. Не се явява и процесуалният представител, редовно призован.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
І. С първоинстанционната присъда от 22.07.2011 г., постановена по НОХД № 4523/2009 г. от Софийски районен съд, подсъдимият В. Й. е бил признат за виновен и осъден за извършено в периода от 02.09.1998 г. – до неустановена дата през м. декември 1998 г. престъпление по чл. 210, ал.1, т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК. Наложеното му наказание е една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от четири години на основание чл. 66, ал.1 от НК.
С въззивния съдебен акт, постановен по жалба на подсъдимия, първоинстанционната присъда е отменена изцяло и вместо нея на основание чл. 336, ал.1, т. 3 от НПК подсъдимият Й. е бил признат за невинен в това, че в периода от 02.09.1998 г. – до неустановена дата през м. декември 1998 г., в [населено място], в магазин за мебели [фирма], при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил заблуждение у Г. С. С. и с това й причинил имотна вреда в размер на 5 370 деноминирани лева, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 210, ал.1, т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 във вр. с чл. 26,ал.1 от НК.
ІІ. Протестът е неоснователен.
Доводите, свързани с касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, се свеждат до виждането, отразено в допълнителния протест, че „една и съща доказателствена съвкупност в двете инстанции е довела до противоположни изводи, това сочи за неправилно тълкуване на доказателствата, в нарушение на чл. 14, ал.1 от НПК…”. Касационният довод по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК се поддържа с твърдения, че при приетите фактически положения по делото законът е приложен неправилно, тъй като са налице доказателства за осъществено престъпление.
Следва да се има предвид, че Върховният касационен съд извършва проверка на въззивния съдебен акт в рамките на фактическите положения, установени от втората инстанция. Същите биха могли да бъдат оспорени, само ако се установи, че въззивният съд е нарушил процесуалните правила по събиране, анализ и оценка на доказателствата, въз основа на които е изградил изводите си по фактите. В настоящия случай не се констатира да са допуснати каквито и да е нарушения на чл. 13, чл. 14, чл. 107 от НПК, а и нарочни доводи в тази връзка, извън вече посоченото по-горе, не се навеждат с протеста. По повод конкретното възражение за допуснато процесуално нарушение, може да се добави, че законът не изключва възможността въззивният съд да обоснове своите изводи и заключения относно фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване, само върху доказателства, надлежно събрани при разглеждане на делото в първата инстанция, както и да даде различна правна оценка на вече установени факти от последната.
Принципно верни са съжденията, отразени в протеста, относно обективните и субективни елементи на престъпния състав по чл. 209, ал.1 от НК. Липсва обаче същественото – кои факти и обстоятелства, приети по делото, могат и следва да се свържат с действия по „възбуждане в заблуждение” (каквото е повдигнатото обвинение по обвинителния акт) и по „поддържане на заблуждение”, допълнително твърдяно с касационния протест. Между впрочем, такава оскъдност на обстоятелствата относно фактическия състав на извършените от подсъдимия действия по формиране на неверни представи (възбуждане на заблуждение) у свидетелката С. се съдържа и в обвинителния акт, а именно това е процесуалният документ, който формира обвинението и поставя рамките на предмета на доказване. Декларативно е посочването в протеста, че е налице „изначална липса и намерение у подсъдимия да изпълни” задълженията си. Вярно е, че договорните отношения могат да бъдат използвани като способ за измамата, тъй като деецът поначало няма намерение да изпълнява задълженията си по тях. За изначална липса на такова намерение обаче не е достатъчно да се съди само по факта на последващо пълно или частично неизпълнение на възникналите договорни отношения, а да са налице и доказателства, разкриващи категорично, че неизпълнението е резултат от измамливи действия, каквито факти не са установени. Правилно въззивният съд е акцентирал върху установените обстоятелства по делото. Подсъдимият ясно е заявил, че не може да плати в момента на сключването на договора. Обещанието му, че ще плати в по-късен момент, само по себе си, не е годно да подведе (заблуди) С., при установеното, че той е клиент на магазина не по-различен от останалите, не е установено поведение, което да обективира измамливи действия, а С. е предала мебелите в отклонение от обичайната търговска практика на магазина, и в нарушение на клаузите на договора, изискващи авансово плащане, поради което е била и наясно със съществуващия риск. По идентичен начин стои въпросът и по отношение на предоставения заем – иска се самото неизпълнение да се квалифицира като наказателноправна измама, което както правилно е заключил въззивния съд е недостатъчно.
Ето защо настоящият състав намира, че липсват основания за ревизия на оправдателната присъда поради неправилно приложение на закона.
В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 313 от 31.10.2011 г., постановена по ВНОХД №3948/2011 год. от Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.